/Поглед.инфо/ Когато през ХХ век някои властници избиват своите интелектуалци, които по правило са хора не на действието, а на мисълта, и го правят без капка милост, сякаш жертвите им са побеснели улични псета, единственото, което може да залепне за името на този някой, е думата фашизъм или нейните производни. Дори в най-мрачните режими през вековете власт имащите масови убийци са спазвали някаква мяра и са провеждали процеси, макар най-често те да са били само подобия на такива – дори всесилната католическа църква, унищожила милиони мислещи хора, защото били магьосници или не вярвали в бога както тя го вижда и иска. (Добре че, както се разбра от оневиняването им през 1996 год., фашисти у нас не е имало…) Една гатанка възниква – с какви убеждения са били тогава убийците на Хербст?! И на стотици още жертви на белия терор.
Удивително е, че и в такова мракобесно време, като това от 1923 до 1925 год. българските интелектуалци не се крият в миша дупка, както днес, а с гръмовен глас изнасят истината за случващото се, колкото и тя да не е приятна на узурпаторите на властта. Защото ако биха замълчали, биха са опозорили. Това са думи на Йосиф Хербст, чието перо ще остане в българската история с неговата гениалност и неустрашимост, заради които цар Борисовите лакеи го екзекутират безмилостно в потайна доба. А той освен всичко друго е герой от войните, заемал е престижната длъжност директор на печата
Защо постъпват така с него – вижте сами защо в откъсите от негови журналистически творби, които ви предлагаме днес. И с част от предговора на едно друго голямо перо на България – това на публициста и журналиста Стефан Продев, чиято 90 годишнина обичащата го България чества наскоро.
Предлагаме ви и една покъртителна не много известна снимка, която не е за читатели със слаби нерви. Нашите деди са запомнили така съпругата на Йосиф Хербст – Виола, сестра на Лора Каравелова, според едни, полудяла в мъката си, според други – тя така е протестирала. Обикаляйки улиците на София, закичила белия си костюм с портрети на съпруга си тя пита всеки срещнат, дали случайно не го е видял.
Из предговора на Стефан Продев
„Величието на един голям дух, на една съвест”
Името на Йосиф Хербст е измежду най-личните в летописа на нашата прогресивна журналистика. Рядко споменавано до неотдавна, това име е скъпо на българската публицистика. То напомня блестящото дело на един безупречен журналист, на един съвършен гражданин…
Макар и кратка, биографичната повест на Хербст е повече от интересна. Тя започва в Одрин (в 1875 година), за да завърши в едно от мазетата на софийските казарми през пролетта на 1925 година. Между първата и последната й страница димят барикадите на две въстания, вопие трагедията на три войни, играят и се катурят десетки буржоазни режими. Повестта как един ученик приветства капитан Драйфус и сам отива да стане капитан; как един майор, получил куршум в ръката, захвърля мундира и хваща перото; как един директор на печата напуска държавния кабинет, за да умре като мъченик. ..
За журналистическото творчество на Йосиф Хербст може да се говори много. Написано на блестящ език и пронизано от една електрическа мисъл то е жива част от класиката на нашето публицистично наследство. В него има всичко, което създава името и славата на едно перо: ерудиция, темперамент, принципност, смелост, остроумие, благородство…
Смелият журналист не се спира дори и пред авторитета на „четирите дъски, покрити с кадифе”, т.е. пред трона. Не са един или два случаите, когато за ужас на всички перото му извънтява върху короната на негово величество…
Няма друг безпартиен журналист у нас, който така неотстъпно, така талантливо да е воювал против лъжедемокрацията на българската буржоазия както Хербст... „…Да бих мълчал, бих се опозорил”. се провиква от колоните на списанието на 5 март 1924 г…
Политическата и журналистическата активност на Хербст са нещо изключително. Не минава ден, в който да не се появи негов материал… Това е особено характерно за периода след 9 юни
1923 г., когато големият публицист застава открито на позициите на въстаналия народ… Цензурата се изморява да забранява, Йосиф Хербст не се изморява да издава. Още се конфискуват старите броеве на „Ек”, когато мъжественият журналист залива столицата с броевете на новия вестник „Днес”. И тази голяма игра с фашистката цензура сигурно би продължила твърде дълго, ако през една злокобна априлска нощ на 1925 г. ръцете на фашисткия удушвач не бяха сложили край на всичко…
През целия си съзнателен живот Йосиф Хербст признаваше само две величества – „Негово величество Езикът” и „Негово величество Народът”. Съдбата пожела той да заплати с живота си това признание!
Из сборника с публицистика „Вик за правда” на Йосиф Хербст Партиздат, 1975 год.
Няма буржоазна политическа партия, която да се бори за право и за свобода. В най-добрия случай буржоазните партии се борят за права и свободи. Права и свободи – това е много по-малко, отколкото: право и свобода.
През дене си узнах, че Anatol Frans и Henri Barbus не биха могли да станат членове на Софийското журналистическо дружество, ако случайно биха се преместили в София, защото са… комунисти.
Да работиш макар само 8 часа в денонощието, само един метър под земята в някоя мина, с празни черва и празна кесия и да бъдеш комунист не е нито изкуство, нито пък е чудно. Чудят се на охолния комунист. Никой не се съмнява в охолността му, понеже завистта на ближния точно я преценява, но почти всеки съмнява в комунизма му. Най-много се съмняват ония, които за свое лично употребление свеждат комунизма към простейшата формула: „Твоето е и твое, и мое, моето си е мое.” Че тази формула е измислена от заслепените оръдия на капитализма като плашило за колебливите и преситените, обикновено са забравя. Комунизмът работи за създаване условия, щото всеки, роден от майка, да има възможност да се ползува от всички блага, а те – другите, мислят, че „всички блага” всъщност са само едно благо: съдържанието на огнеупорните и неразбиваемите парични каси. Оттам и неразбориите. Недъзите на капитализма може да разбере и сития, и охолен, но въпреки това недоволен комунист. Ала седнал в клубен фотьойл, преситеният и самодоволен „гражданин” не може да разбере комунизма, а още по-малко разбира комуниста…
Политическите убийства
В конституционно-парламентарни демокрации едничкото смъртоносно оръжие за извършване на политическите убийства трябва да бъде… избирателната бюлетинка. Тя може да отстрани от политическата арена, да направи безвреден, да накаже всяка излишна, пакостна или престъпна политическа глава. Това е достатъчно даже и в държави, в които е запазено смъртното наказание за капитални престъпления. Политическите убийства са дваж осъдителни, не само защото са убийства, а защото всъщност са неполитически. Политиката е и си остава изкуството на възможното. Убийството в политиката, и като цел, и като средство, не може да бъде последната възможност… В демокрациите се явяват убийци на политически мъже, това са убийци на политици, но никога – политически убийци.
Петко Д. Петков
На 14 юни биде покосен животът на Петко Д. Петков. Три куршума пронизаха гърдите на един народен представител, излагани по-рано, толкова години наред, на всички опасности, на които бяха изложени и излагат най-цветущите и най-достойни сили на народа, воюващ за народните си идеали. Синът на бившия министър-председател Димитър Петков по желанието на злокобна съдба, насочила престъпна ръка, издъхна борческата си душа върху улична площадка, прорязана от организаторския гений на оня най-славен столичен кмет, който преди 17 години биде прострян 200 разкрача по-далеч, върху булеварда Цар Освободител, който някога се наричаше: булевард Стефан Стамболов. Един от младите водачи на Българския народен земледелски съюз биде погубен при изпълнение на доброволно поетия си обществен дълг. Петко Д. Петков падна като войник на поста си. Носител на едно от най-добрите имена на новата ни политическа история, наследил един добре закръглен политически капитал, Петко Д. Петков, противно на толкова „мамини синчета”, които лихварстваха по шейлоковски и още лихварстват с истинските или мними заслуги на своите родители, роднини и едноименници, сам се създаде като политически и обществен деец.
Той влезе в обществения живот не по утъпкания път на зетьо-шуро-баджанакизма, а през трънаците и каменяците, които се изпречват пред всеки, който търси и строи нови пътища.
Комуто това трябва – защо, не знаем, - нека изчислява, че Петко Д. Петков биде премахнат от политическата арена тъкмо една година след убийството на Александър Стамболийски. Някои търсят, други придават някакво символическо значение на това обстоятелство. 5 дена след 9-и юни м.г., когато падна убит Стамболийски, Петко Д. Петков беше само бивш пълномощен министър и главен секретар, бивш висш държавен чиновник. 5 дена след първата годишнина на 9-и юни проляха кръвта на един млад политик, чиито таланти и способности можеха да бъдат оползотворени за общото дело, на което бяха посветени.
Петко Д. Петков влезе в политическия живот по пътя на най-силното съпротивление, а не по златните мостове, които щяха да му построят не само едно партийно или кариеристко котило. Влезе и си даде мерките, мерките на политически водач. Но – уви – той даде още със заставането си в борческите редове мерките на погребалния си ковчег. Днес слагат този ковчег в студената земя до друг убит Петков. Пред пресния гроб на П. Д. Петкова, в който заравят една от надеждите на нова България, никой ли няма да чуе след последното „прости” гръмовития глас на обществената съвест: „Стига, стига убийства!”
Удушен и изхвърлен на улицата
Снощи към полунощ постовият стражар в района на „Генерал Паренсов” и бул. „Ботев” е намерил един труп, главата на който била цялата увита с палтото му. Стражарят дава тревожни сигнали и не след много пристигат и следствените власти, които пристъпват към събиране първите данни около това загадъчно убийство.
Оказва се, че лицето е било предварително удушено някъде на друго място и след умъртвяването му е изхвърлено на това място, и то сигурно с автомобил, ако се съди по оставените следи от автомобила до самия труп. На гърдите на жертвата бил поставен следният надпис: „Иди на съд пред прокурора Димчев”.
От намерените документи се узнава, че името на нещастната жертва е Вълчо Иванов. Трупът му е отнесен за аутопсия в моргата на Александровата болница.
Вълчо Иванов, най-новата жертва, е известен комунист. Той бе на възраст 45-46 години. Бивш дългогодишен народен учител. Член на управителния съвет на учителската организация, член на софийския партиен комитет на БКП. Избиран е за общински съветник и училищен настоятел в София.
Като строеви подофицер Вълчо Иванов е участвал в двете войни и е проявил забележителна неустрашимост: в най-критически момент е поддържал духа на своите войници и ги е водил на атака. Награден е бил с три ордена за храброст, въпреки, че е бил известен на началството си като тесен социалист, съден е и осъждан за разпространение на „Работнически вестник” на фронта.
Сега Вълчо Иванов изгубва живота си по един „мистериозен” начин: грабнали го, без съд и присъда, удушили го, изхвърлили трупа му на улицата в столицата на демократическа България, която се управлява от най-просветеното правителство.
Вълчо Иванов оставя жена и две деца, гръмнати от страшната вест, сковани от ужаса на днешното тъй подло и гнусно време.
Вълчо Иванов и Никола Милев. Те не се познаваха и не си приличаха. Ала нещастната участ ги събра на едно: техните безжизнени тела, пронизани, надупчени, Вълчоивановото рязано, разкъсано и горено с нажежени инквизиторски уреди, се намериха на масата за аутопсия в моргата. И двамата паднали един след друг жертва на човешкото умопомрачение. Но каква разлика в отнасянето към едина и другия – от страна на печата, властта, обществото. Сякаш за Вълчо Иванов не се късаха сърцата на жена и собствена рожба, на близки и другари. Но Вълчо Иванов принадлежеше към унизените и оскърбените.
Дума
