Уважаеми читатели на Поглед.инфо,

Паметта на мобилния ми апарат се беше изтрила и нямаше как да поздравя за именния му ден един от великолепните ни актьори, който преди няколко години претърпя тежък здравословен инцидент. За Коледа вече бях намерил номера му и му изпратих топъл есемес. Съпругата му веднага ми звънна: „Много се отчаяхме, че не се обади за именния ден. Ти беше останал единственият от неговата партия, който се сеща за него. Казахме си: край, щом и той ни забрави...”

Знам какво е да те забравят. Случвало ми се е и преди 1989 година, изпитвам го и сега. За Нова година имам картичка от Станишев и есемес от Първанов, но тук става дума за колегите, с които сме участвали в толкова парламентарни битки, били сме приятели, с някои - и семейни. На пръстите на едната ръка се броят тези, които ми се обаждат от време на време. Опитвам се да ги разбера. Аз излязох от политиката, защото поех отговорността за чужда вина. А виновникът не само е сред тях, но е и на висока позиция...

„Ние вече не използваме думата „щастие”, ми призна жената на актьора. Колко тъжно и колко вярно! Какво щастие да пожелаваме, като повечето се вълнуват от далеч по-простички, но безкрайно нужни неща – ще си намерят ли работа, ще могат ли да си плащат сметките, да си купуват лекарствата, да си обличат децата, да помагат на възрастните си родители... И сигурно се шокират, като научават, че някои си пожелават повишение.

В нашата новогодишна баница няма службогонски късмети. За нас по-важни са онези толкова обикновени като пожелание, но така важни като същност човешки радости – да сме живи, да сме здрави, да имаме любов и разбирателство в семействата си, да се радваме на децата си и да почитаме родителите си, да са верни приятелите ни! Нека това ни споходи през Новата година! Нека го пожелаем и на онези, които не ни гледат с добро око!

Край елхата в центъра на Кюстендил млада баба ни показа внучето си. Щом го погледнеш в количката, то бърза да се усмихне. А е само на пет месеца! Сега то още нищо не разбира, весело си е по рождение. Но утре, когато порасне и се осъзнае? Дано съумеем да направим така, че пак да се усмихва. Не въпреки това, че му се е паднало да живее в България. А тъкмо поради това!

31 декември 2012 г.