Има нещо Бойкоборисовско у Дядо Вазов. "Един ще жали, друг ще ме проклина, но мойте песни все ще се четат", сигурен е народният поет. Също като премиера, който тези дни сподели: "Мен ще ме забравят, магистралите и мостовете ще останат". Това сравнение, разбира се, е кощунствено. Днес то има стойност само като кандидатстудентски бисер. Иван Вазов е неоспорим патриарх на българската литература. Трудно е дори само да изброим имената на министър-председателите в годините, когато той е живял и творил. По-лесно е обратното - да се досетим, че примерно Димитър Греков и Петър Гудев са били премиери по времето на Вазов. Ако сегашното правителство обаче спечели още един мандат, кощунственото сравнение може би вече ще съответства на критериите за отлична оценка в приемните изпити. Натам отиват нещата.
"Онзи див копнеж" по място в историята вероятно е стар колкото самото човечество. Виждаме го въплътен в гигантските пирамиди и пищните гробници, в дворците и замъците, в произведенията на литературата и изкуството, в паметниците, издигани приживе и обещаващи присъствие във вечността на фараони, царе, крале, императори и съвременни диктатори. Но тази колкото градивна, толкова и гибелна страст, не дава покой и на съвсем обикновени и дори посредствени люде. Днес несъмнено се броят на пръсти онези, които си спомнят одиозния депутат от първото десетилетие на демокрацията Васил Нубиеца. Самият му прякор издава неистовото му желание да пребъде във вековете като откривател и кръстник на несъществуващи държави. Този човечец, представител на иначе хуманната лекарска професия, в началото на всяко заседание изтезаваше целия парламент с едночасовите си пледоарии за добавяне на нови точки в дневния ред. Обикновено никое от предложенията му не се приемаше, но той говореше и говореше. "Защо го правиш?" - съвсем приятелски и дори загрижено се поинтересувах веднъж, когато се озовахме само двамата в библиотеката на парламента. "За историята!" - отвърна той с такъв блясък в очите, че предпочетох нищичко повече да не го питам.
Подобни "историци" и сега има в пленарната зала, и то като че ли са повечко отпреди. Но те са сравнително безобидни - надпреварват се кой ще произведе най-много думи на глава от населението и се подреждат от време на време в класации, за да заслужат букети от началствата си. Имат подкрепата на част от публиката, която обаче утре начаса ще ги забрави, както го стори с Нубиеца, когато партийните ръководители решат да ги заменят с други словослагатели. Далеч по-опасни са онези вманиачени управници, които за няколко километра повече магистрали не само са готови да държат народа си в мизерия, но и наистина го правят. Погледът им е вторачен в миналото, но не за да посочат положителното, свършено от предшествениците им. Напротив, ако живееха във времето на траките, щяха да разрушават построеното от предишните царе, за да внушават, че всичко велико започва след собственото им възкачване на престола. Взорът назад им е нужен единствено за да оправдават собствената си неспособност и безсилие. Дори в последната година на управлението си Борисов продължава да обяснява неуспехите си със "злодеянията" на предходните правителства. Сега нямало да увеличава пенсиите, защото трябвало да плаща борчове на Станишев от 2005 година?! Но защо точно сега, а не преди година или две? И за какви борчове може да става дума, след като Станишев му остави над 8 милиарда фискален резерв?
Копнежът по място в историята обаче не се храни само с ругателства, нужни са и ласкателства. А ласкатели винаги се намират, особено при премиер, който сам сипе похвали за себе си. И чието най-ново "откритие" е, че бил 29 пъти по-бърз от предшественика си. Художници пожелаха Борисов за почетен член на своя съюз, защото рисувал хубави картинки, докато правителството заседава. Учителки нанизаха стихове, а "певци песни за него пеят". Академик му благодари, че прокарал "магистрала на духа". Министърът на културата го произведе в "кумир" на Робърт де Ниро и Джон Траволта. Памела Андерсън дори го подблагна, че е хубав. Да не говорим за Лепа Брена и Цеца Величкович.
Най-далеч по магистралата към култа обаче отидоха така наречените старейшини на ГЕРБ. Какви ти старейшини, те са истински корифеи по величаене и венцехвалене! На своя конгрес нарекоха Борисов "строител на съвременна България"! Горкият Симеон Радев! В този случай едва ли би съжалил, че не е между живите. Но и без него всички се досещаме как свършва подобен копнеж по място в историята. Знаят го дори и ласкателите. Остава да го разберат и ругателите. Достатъчно е да си дадат сметка дали някой си спомня кого народът избра за личност на хилядолетието. Ако им е трудно, ето им жокер: това беше Петър Стоянов.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
Дума
