/Позиция на Иво Атанасов, развита на среща в дискусионен клуб "Възраждане"/
В „Дума” се появи почти фундаментална статия на Юрий Борисов - „Дефектът да си член на БСП”. И с невъоръжено око се вижда, че основната идея е продължение на споделеното в една от моите колонки, излязла малко преди това в левия вестник – „БСП печели, когато не пуска в гнездото си кукувица”. Това не е случайно, но не в смисъл, че сме се наговаряли какво да пишем, а че Велислава Дърева, ние, двамата, и още неколцина бяхме младите пера, които големият Стефан Продев в зората на демокрацията пускаше всяка седмица в „Дума”. Тогава трябваше да се спасява партията и ние ангажирахме и таланта си да пишем, и дързостта си да заемем непопулярна позиция, за да помогнем, колкото можем. А щом днес с Юрий Борисов независимо един от друг сме заели една и съща позиция по толкова важен въпрос, може би отново е време да се спасява партията. В посочената статия са поставени тежки проблеми, които ни вълнуват през целия преход, вече повече от 20 години. Въпроси, свързани с това, какъв е смисълът да си в една партия, ако тогава, когато дойде време да бъдеш не само избирател, но и избираем, се предпочитат външни хора, понеже били по-широко скроени, а ние, като верни на партията в течение на толкова години, по определение сякаш сме тясно скроени, та не ставаме за победа в едни или други избори.
Това са много болезнени въпроси. Те засягат самочувствието на всеки един, смисъла му да участва в партийния живот, мотивацията да работи. Направи недобро впечатление обаче, че в електронното издание на „Дума” няма нито един коментар след тази статия. Качих текста във фейсбук, там се появиха няколко отзива, но недостатъчно на брой, особено с оглед на значимостта на поставените от автора проблеми.
Уви, този случай далеч не е единствен. Той е поредното доказателство за дефицита на дискусии в нашата партия. Ако по този въпрос не се спори, тогава - по кой? Дори всички да са съгласни с тезата на автора, пак не е добре да се мълчи, а и едва ли е така. Някога дискусиите бяха горивото на партията. Като се поставеше проблем в някоя публикация в „Дума”, а тогава имаше и други леви вестници, седмици наред се спореше, печатаха се отзиви от основни партийни организации, статии от автори с различни виждания. И никой не приемаше размяната на мнения, понякога - много остра, като заплаха за разцепление, а още по-малко – като атака към ръководството. От тези дискусии партията черпеше енергия да върви напред.
Нямам носталгия по денонощните пленуми, които сме правили и в киносалона на „Позитано”, и по места. Вероятно това се дължеше и на бурното време, на кръстопътя, пред който бяхме изправени. Но пък не мога да се съглася пленумите ни сега да преминават набързо, в повечето случаи – без кой знае какви дискусии. И както не мога да приема мълчанието, така и до голяма степен го разбирам. Защото все по-малко неща зависят от нас, от нашия глас, от мнението ни, от това на какво становище сме. Казах веднъж на председателя Станишев, че в партията няма диалог, а той едва не подскочи. Как да нямало диалог, напротив, дори всеки говорел, каквото си иска. Настоях на своето – че едно е да говориш, друго е това, което казваш, да бъде чуто, да се вземе пред вид. Говоренето навън се дължи на факта, че няма чуваемост вътре в партията. Да, има дейци, чието собствено его е по-важно от онова, което е полезно за партията. Но има и такива, които говорят не от почти патологична нужда да се самоизтъкват, не за да влизат в лични битки, а за да подобрят нещо във функционирането ни. И те трябва да бъдат чути.
Този разговор беше няколко дни преди онзи пленум, на който БСП изработи позиция по независимостта на Косово. Като видях първоначалния текст, реших да гласувам „против”, до такава степен не го одобрих. Тогава обаче лидерът допусна дискусия. Тази точка продължи около 6 часа. Към първоначално раздадения проект бяха добавени много предложения, направени в изказванията, може би повече, отколкото на всички останали пленуми през последните години, взети заедно. В резултат на това текстът стана дотолкова приемлив, че беше приет почти единодушно. Това показва какво голямо значение има диалогът, колко е важна дискусията, но не само като говорене, колкото да се намираме на работа и да си губим времето, колкото като желание да се зачете мнението на хората, които казват едно или друго, да се използва интелектуалният им потенциал, а и те да се чувстват полезни и поради това да бъдат активни.
И от тази гледна точка няма защо да се притесняваме, че говорим онова, което мислим, няма защо непременно да търсим някакви скрити мотиви, да гадаем кой говори чрез теб, кой ти е внушил това или онова. Ние трябва да имаме свободата да изразяваме своето мнение, както и нашите ръководители трябва да имат разбирането да се вслушват в онова, което казваме. И нека нашите партийни събрания, нашият партиен живот, нашата партия да стане една територия за състезание между можещи и знаещи хора. И най-добрите да вървят напред и нагоре, стига да ни убедят, че са най-добрите. В противен случай хората губят интерес и се демотивират, а партията попада в плен на колкото познатото, толкова и вредното мълчание.
На парламентарните избори през 2005 г. три области получиха най-високите проценти за БСП в страната - Кюстендил, Враца и Монтана. Нито една от тях обаче при разпределение на постовете между партиите от тройната коалиция не получи областен управител от БСП. Това доведе до голяма демотивация на актива, а и на избирателите ни, и неслучайно организацията на БСП в Кюстендил оттогава не може да се съвземе. Подобен беше ефектът и за другите две области. Ясно е, че за БСП беше важно да има областни управители в София, Пловдив и други големи градове, а също и в районите със смесено население. Но поне две-три области трябваше да бъдат уважени за това, че са завоювали най-високите проценти, да бъдат насърчени за отличната си работа. Защото тези проценти не са природно явление, те се постигат с много труд, с умения и упорство, с организация и авторитет. И ако сега като партийно ръководство не си уважил успеха, няма как да очакваш той да бъде повторен на следващите избори.
Да хвърлим око и на квотите, които въведохме за представителство на жени и на младежи в партийните органи. Не съм против, гласувал съм за тях. Но не съм и във възторг от резултата. В първите години на демокрацията, когато и през ум не ни минаваше за квоти, имахме в пъти повече хора на младежка възраст в парламентарната група на БСП. Тогава партията живееше, мислеше, преценяваше с кого може да успее и младите заемаха високи позиции по естествен път, а не с изкуствено дишане. Сега квотите се използват повече за закрепване на позициите на една или друга високопоставена фигура в БСП чрез вкарване на нейни поддръжници. При това положение няма защо да се чудим, че изборните ни проценти ни падат. Още повече, че при подреждане на кандидатите ни по-често търсим отговор на въпроса: „Кого да уредим?” вместо на: „С кого ще победим?”
Да погледнем и делегирането. Защо е въведено то? Защото при тайното гласуване на конгресите може да се случи така, че някой район да остане без представител в Националния съвет. Делегирането гарантира, че всяка област ще бъде представена в централното партийно ръководство. Делегираният член се избира само от делегатите на съответната област и е нейната връзка с „Позитано”. Ние обаче успяхме да изкривим и този принцип. Делегирани членове влизат в Изпълнителното бюро и започват да изпълняват общопартийни функции. Делегирането стана обходен път за кадри, които по една или друга причина не се ползват с одобрението на конгреса, да се промъкнат до най-високия етаж на партийното ръководство. Да не говорим пък за списъците, които се разнасят по конгресите – за кого да се гласува, а напоследък – и кой да бъде задраскан. Така постепенно дейците на нашата партия започнаха да не зависят в нужната степен от своята работа, от подкрепата, на която се радват, от успехите, които постигат, от процентите, които печелят на изборите. Малко по малко критериите се подмениха, други са вече лостовете към постовете. Това демотивира и дори деморализира, дискусията замира, заменена от мълчанието – колкото вече обичайно, толкова и вредно.
Вярвам, че и вие не намирате тази практика за нормална. И че заедно искаме нещо да се промени. С това не си затваряме очите за положителното в нашия партиен живот. Опасяваме се обаче, че споменатите негативи са ни пречили и могат да ни попречат и сега, в годината на два толкова важни и за страната, и за БСП избора.
Ето защо искам от нашите ръководители да поемат отговорност. Искам, защото съм предявил тази претенция най-напред към себе си. Когато след поредица успехи БСП в Кюстендил загуби кметските избори през 2007 г., аз се оттеглих като общински и областен председател на БСП. Греховете за провала не бяха мои, но отговорността поех аз като лидер. Това обаче бяха единствените реални оставки в цялата партия. Всичко друго беше театър, замазване на нещата, печелене на време, за да си останат хората пак по местата.
Настоявам нашите ръководители да поемат риск. Настоявам, защото това изискване съм отправил първо към себе си. През 1999 г. беше постигнато съгласие за общи действия на местните избори между БСП и Евролевицата, при което общият кандидат в три областни центъра трябваше да бъде посочен от Евролевицата. Добре, но защо един от тези градове трябваше да бъде Кюстендил? Възразих не защото председателят на БСП там бях аз, а тъй като Кюстендил е град, в който сме печелили и можем да печелим избори. Нека Евролевицата издигне свои хора там, където ние не стоим съвсем добре, и с прибавянето и на нейните гласове да победим. В противен случай се натрапва впечатлението за сдаване на власт.
Цяло лято в Кюстендил правехме пленум след пленум, от София идваха и Божинов на два пъти, и Дъбов, и Първанов, тогавашният председател на БСП, с настояване да сменим позицията си. За мен като местен лидер най-безопасно беше да кажа на центъра: „Добре, другари, щом така сте решили, ще се съобразим, ще оттеглим нашия кандидат и ще застанем зад евролевия”. Ако загубехме изборите, нямаше да съм виновен, защото стриктно съм работил за линията на „Позитано”. Ние обаче имахме сериозни аргументи, че в Кюстендил силата е в БСП, и застанахме срещу центъра. Председателят Георги Първанов отстъпи, но на мен ми беше ясно, че ако загубим, трябва да си подам оставката, тъй като не само съм нарушил националната схема, договорена между БСП и Евролевицата, но и съм сгрешил в оценката си за изборния ни потенциал в собствения ми район. Рискът нарасна неимоверно поради факта, че докато кандидатите на другите партии вече правеха кампания,ние още спорехме с кого да се представим. Социологическите изследвания даваха на нашия кандидат едва четвърто място. В крайна сметка обаче той спечели и рискът се оказа оправдан. В изборната нощ Първанов ни каза по телефона, че след победата ни във Варна Кюстендил е втората му приятна изненада.
Самият Първанов показа през 2001 г. как трябва да постъпва лидерът. След неочаквания разгром на парламентарните избори през юни той не се скри зад широко скроена фигура като кандидат на БСП за президентския вот в късната есен. Сам пое риска и се изправи пред съда на избирателя. Партията си даде сметка, че оцеляването й виси във въздуха, мобилизира се във възможно най-висока степен и Първанов излезе пръв още на първия тур. А когато имаш аванс, за балотажа вече е по-лесно.
Обратен е примерът от 2009 г., когато за пръв път имаше мажоритарен елемент в парламентарните избори, за пръв път след Великото Народно събрание. Не е удобно да се каже, но нито един от нашите ръководители не се яви като мажоритарен кандидат. Нещо повече, като изключим може би само Румен Петков и Асен Гагаузов, никой друг не се съгласи да си бъде водач на листа, за да е сигурно влизането му в парламента, но заедно с това да бъде и мажоритарен кандидат, за да повлияе с авторитета си положително върху изборния процент. Оказа се, че индивидуалният инстинкт за самосъхранение е по-силен от всичко. Щом обаче личният инстинкт стане най-важен, партийният се срива. И обратно – през 2001 г. лидерът загърби грижата за собственото си оцеляване, благодарение и на което сработи инстинктът на партията, който, разбира се, е далеч по-важен.
Отбелязвам тези факти не защото ми се влиза в лични битки. Моите лични битки са били - сигурно някои от вас помнят - с Йордан Соколов, с Надежда Михайлова за нейния приватизиран на безценица гараж, с Иван Костов и аферата „Сапио”, чието разплитане тръгна от три мои питания в 36-ото Народно събрание. Вътре в БСП нямам персонални битки и не искам да имам. Но ако съм настоявал нещо да се промени, то е защото съм бил наясно, че не след дълго ситуацията в страната вече няма да е същата, че ГЕРБ ще почне да „гълта вода”, че все повече и повече хора ще се убеждават, че днешните управници не могат да реализират онова, за което са получили народното доверие. Този момент вече идва. - съсипана икономика, хаос в здравеопазване, в образование, в култура и къде ли не. На нас ни е нужен висш пилотаж, за да използваме шансовете, които се появяват. Необходимо ни е да намерим формулата да мобилизираме целия си потенциал, за да спечелим и двата избора наесен.
Това, че сме в година на президентски и местни избори, е основание да се въздържаме от лични битки. В колонките си в „Дума” поне от половин година не пиша по вътрешнопартийни проблеми, с много малки изключения. Перото ми е взело на мушка Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Симеон Дянков и други печални герои на нашето време. От друга страна обаче, фактът, че след броени месеци отиваме на два избора, не бива да ни подтиква да мълчим за онова, което и от самолет се вижда, че не е наред. Кусурите трябва да ги казваме сега, докато все още могат да бъдат поправени. Защото нашето мълчание и безкритичност биха позволили на върха отново да вземе губещи решения.Особено пък като се има пред вид, че не предприехме онези нормални промени, които всяка партия от нашето политическо семейство извършва след загуба. Още повече, че при нас не става дума за една загуба, която дори да наречем случайна. Ние сме в цикъл от три поредни загуби – на двата евровота и в парламентарните избори.
Не отиваме кой знае колко променени на вотовете наесен и това е наш минус, който няма с какво друго да компенсираме, освен с по-голям надзор върху вземането на решшения „горе”, с участие в тяхното изработване. Създадохме впечатление, че искаме не ние да се променим, а да се промени избирателят. Това е по-трудно. Двете промени трябваше да вървят успоредно, това са двете страни на опозиционния цикъл на всяка сериозна партия. Ето защо трябва да бъдем повече от всякога чувствителни към решенията, които ще ни предлага ръководството.
Сега например се умува какъв да бъде типажът на кандидата ни за президент. Дали да бъде тясно свързан с БСП, или пък някой извън нейните редове? Неслучайно употребявам глагола „умува се”. Защото сме свидетели как се премерват хипотези, вместо да се прилагат доказателства. А доказателствата, стига някой да се интересува от тях, са възможно най-категорични – БСП е печелила президентските избори само с ярка партийна кандидатура. И нито веднъж – с какъвто и да е друг тип претендент. Същото е и отдясно – изборите бяха спечелени на два пъти от чисто партийни фигури и никога – от независим кандидат.
Шушненето по посока на безпартийна личност, която да бъде подкрепена от нас, подсказва, че през последните няколко години БСП е занемарила подготовката за президентските избори. И то при положение, че трябваше да се търси нова фигура по простата причина, че Георги Първанов няма право на трети мандат. Нужно беше да се инвестира в две-три имена, да се включат интензивно в партийния живот, да се пращат по медиите, да им се даде възможност да си изградят добър имидж, да им се осигурят и международни контакти. И сега да се избере една от тези фигури в зависимост от конкретната ситуация, от възможните конкуренти, от особеностите на коалиционната подкрепа. Вместо това, видяхме безперспективно наливане на ресурс в други няколко имена, които нито посмяха да се пробват мажоритарно на парламентарните избори, нито ще се осмелят да се явят есента на избори за кмет, камо ли за президент. На този фон ориентацията към непартиен кандидат се възприема повече като превантивно търсенне на оправдания за евентуална загуба, отколкото като настройване за победна битка. Отсега е ясно, че такъв кандидат не може да върне онези избиратели, които са се разочаровали от БСП. Разочарованият ще търси доказателства, че партията си е стъпила на краката, а не че заляга в гънките на политическата местност.
Нямаше да поставя въпроса толкова остро, ако не ме удиви самочувствието, с което Петър Курумбашев каза в популярно телевизионно предаване, че бил дал съгласие БСП да го номинира за президент. Понякога сякаш не си даваме сметка докъде сме се докарали. Без съмнение, Курумбашев е подготвен в някои отношения, дори в много отношения, но какъв е той на БСП? Продуцент на кандидат-президентската кампания на Петър Стоянов, минало- предимно в синьо, после – в „Гергьовден”, сега – при нас, утре - кой знае къде. Не подценявам работата му в парламента днес, но какво всъщност искаме да кажем с такава номинация? Какъв знак даваме? Политическите номади ли трябва да насърчаваме, или онези измежду нас, които са изстрадали пътя си в политиката, бидейки неизменно вътре в БСП? И дали наистина си въобразяваме, че ще мобилизираме избирателите си с подобен типаж? Подобни номинации са провокация към здравия разум и партията трябва да реагира като жив организъм, а не с рефлексите на умрял кон, на което може би някои разчитат.
Както посочва и Юрий Борисов в цитираната от мен статия, тезата, че непартийният кандидат ще прибави външни гласове към онези, които БСП смята със сигурност за свои, издиша тъкмо защото така наречените твърди гласове за БСП не са в кърпа вързани. Като деец, който е извеждал организацията си два пъти до най-високия процент в България, съм наясно, че понякога твърдите се мотивират най-трудно. Ето защо всеки отговорен ръководител ще се постарае да се спре на такава кандидатура, с която да амбицира най-напред традиционните червени избиратели, пък после да мисли за нещо в плюс. Особеностите на сегашната ситуация подсказват това да бъде утвърдена партийна фигура, но не тип „партиен послушко”. Президентът не трябва при изпълнението на своите правомощия да се влияе от партийните централи, а който не е показал досега характер пред „Позитано”, едва ли ще му повярват в хода на кампанията, че ще го стори в бъдеще.
Сходна, но не същата, е и ситуацията с предстоящите местни избори. Сходна, защото БСП трябва да се опита да реализира своите фигури, за да покаже, че се освободила от шока след трите поредни загуби и си е стъпила на краката. И не същата, тъй като в мотивацията по места се включват допълнителни фактори, като роднински връзки и приятелски кръгове, опити на работодатели да упражняват контролиран вот и прочие. Колкото е по-малка общината, толкова значението на тези фактори нараства. Тук е нужно много гъвкаво поведение на нашите структури, което обаче да се отличава с принципност, а не с лековато унижаване на наши кадри в името на нездрави групови интереси.
Особеното тази година е провеждането в един и същи ден на президентските и местните избори. Повечето избиратели обикновено имат нагласата да гласуват за една и съща политическа сила и в двата вота. Ако са решили да подкрепят кандидат-президент на БСП, това ще ги подтикне да гласуват за същата партия и за кмет и общински съветници. Това е още едно основание кандидатът ни за президент да бъде партийна фигура. Виждаме как партии с много по-малки възможности от нашите издигат свои кандидати за държавен глава. Правят го не за да спечелят президентските избори, а за да си помогнат за местните. Тези разсъждения в повечето случаи важат и за кметските ни кандидатури. Кандидатът за кмет от БСП обичайно е и водач на листата за общински съветници. Ако той е достатъчно авторитетен, ще доведе повече гласове и за листата. Ако обаче сме застанали зад непартиен кандидат, това може да се отрази негативно на процента, който ще вземат кандидатите за общински съветници.
Разбира се, ние можем да загубим и с наши кандидати. Два мандата президентът е бил ляв, трудно е да се спечели отново тази битка. Нашият народ не е склонен да даде повторно властта някому, камо ли пък да му позволи да я вземе за трети път. Но дори и загубата е повече за предпочитане с партиен кандидат, отколкото с непартиен. За предпочитане е с оглед на перспективата. Да, загубили сме, но сме дали възможност на кадрите си да се докажат, не сме ги пренебрегнали. Дали сме им шанса да се обиграят в изборната битка, да придобият оня опит, който ще им бъде безценен при следващо кандидатиране. А ако загубим с непартиен кандидат, най-вероятно след четири години няма да успеем с какъвто и да е. Такава ще е цената на пренебрегването на собствените ни кадри днес.
Естествено, някъде по места можем да спечелим и с непартийни кандидати. С такъв кмет обаче няма да се работи лесно. Особено пък ако си е завоювал името, преди да го припознаем за наш кандидат. Той ще се чувства и ще си действа като независим, едва ли ще можем да му внушим да изпълнява общинската политика на нашата партия, да не говорим за кадрови и други важни въпроси. А ако в течение на мандата в партийните ни редици се появи читав човек, когото да можем да номинираме за следващи избори, непартийният ни кмет ще използва ресурса си, за да го елиминира като конкурент. Поне в повечето случаи ще е така.
И накрая, много е важно достатъчно навреме да определим своите кандидати, особено за президент. Изпитал съм на гърба си какво е да те пратят в Пазарджик като мажоритарен кандидат три седмици преди датата на изборите. И като ходиш по района, да виждаш, че хората те одобряват, но да няма време достатъчно избиратели да разберат, че тъкмо ти си кандидатът,
Обикновено се бавим с оповестяването на кандидатите си поради опасения да не се извадят компромати. Извинявайте, ако ние ще имаме кандидати, за които отсега знаем, че са белязани с компромати, от какъв зор ще ги издигаме. Да се опитаме да търсим читавите хора и да ги номинираме навреме. Имидж не се създава за броени дни, нито за броени седмици. Виждаме как даже на един Бойко Борисов, който има несъмнена харизма като политик, му трябваха няколко години, докато се наложи.
Настоящата политическа година е изключително важна. Нямаме право на грешки, още по-малко пък на инат, както се е случвало при други избори. Това, което е нужно, е ръководството да чуе гласа на партията, да го уважи в максимална степен, за да се постигне онази мобилизация, която ще ни позволи да спечелим двата избора наесен. Без съмнение, тази цел е трудна за постигане, но успехът зависи най-вече от нас. От всички нас.
