Коментарът е написан на 31 октомври 2009 г. Публикуваме го, поради неговата актуалност. Анонсът е от Иво Ататанасов сега:
"Роджър Уотърс между гара Томпсън и стадион "Васил Левски"
Преди 20 години рухна Берлинската стена. Почувствах се ограбен. Не от събарянето на съоръжението, а от факта, че се случи под знака на любимата ми песен и любимата ми група - „Още една тухла в стената” на „Пинк Флойд”. Та в нея въобще не ставаше дума за надпреварата между тогавашните два свята! Посланието е насочено срещу Стената вътре в буржоазното общество:
„Ние не се нуждаем от образование,
не се нуждаем от пълен контрол,
нито от черен сарказъм в класната стая.
Учителю, остави тези деца сами!
Хей, учителю, остави тези деца сами!
Всичко това е още една тухла в стената.
Всичко на всичко - и ти си още една тухла в стената.”
Колкото и голяма да е фантазията ни, тук няма как да видим Запада срещу Изтока. Фокусът е върху проблемите вътре в системата. Върху нерешени и нерешими въпроси, които не само са, но и ще бъдат налице, дори и единият свят да го нямаше и даже изобщо да не е съществувал. Критичният патос е тъкмо срещу обществото, което по-късно се оказа победител, но и тогава, и сега то те зазижда заедно с милиони други, затискайки твоята индивидуалност с правилата на поколенията преди теб. И за което ти си само поредната тухла в Стената, която не трябва да се разрушава, защото вековното й съществуване е изгодно за една малка част и поносимо за по-голямата.
Непосредственият повод за създаване на албума е доста по-ограничен, от колкото можем да си представим. Когато през 1977 г. на концерт на „Пинк Флойд” в Монреал Роджър Уотърс започнал поредната песен, човек от залата запалил фойерверк близо до сцената. Роджър спрял и изкрещял на публиката да чуе парчето, вместо да вика и да пищи. Това не променило ситуацията и още на следващата песен фен се покатерил по мрежите, разделящи публиката от групата. Не вярващ на очите си, Уотърс се изплюл в лицето на своя почитател. По-късно съжалил за постъпката си, а преградата между залата и сцената му се видяла толкова зловеща, че го подтикнала към идеята за „Стената”. И в издадения след две години албум „Пинк Флойд” се домогват до художествени внушения за цялото общество.
Разбира се, моята генерация адаптираше посланието на групата към реалностите на системата, в която живеехме тогава. И при социализма имаше Стена, която обаче изглежда жалка в сравнение с днешната. Чували бяхме за някакъв елит, чието битие е по-различно от нашето, но това не ни дразнеше особено, защото висшите слоеве се бяха постарали да не виждаме какво се случва при тях. Пък и при тогавашните ограничения в материален план можеха да имат най-много три ключа - на апартамента, вилата и колата. А тези три ключа ги имаше вече и една голяма част от онези, които не принадлежаха към каймака на обществото.
Сигурно затова виждахме в албума на „Пинк Флойд” не толкова разликата, колкото общото между Изтока и Запада. И ние се терзаехме от отношенията между родители и деца, между учители и ученици, между началници и подчинени. Чувствахме се унижени от невъзможността да избягаме от хоросана, с който ни лепеха като тухлички в Стената. И намирахме отдушник в посланията на групи тъкмо като „Пинк Флойд”.
И изведнъж тази музика озвучи събарянето на Берлинската стена! Почувствах се като оня фен в Монреал, върху чието лице Роджър Уотърс се е изплюл. И си дадох сметка колко точни са Десетте божи заповеди, особено тази, в която се казва: „Не си прави кумири!” Защото в един момент те са способни да те подведат. Да ти внушат, че с разпиляването на берлинските тухли настъпва царството на свободата. И когато се усетиш, че това е поредната илюзия, да е вече късно.
Справедливост имаше, доколкото това е принципно възможно, в онова общество, което днес клишето нарича „античовешко”. При сегашната система и тази вероятно недостатъчна степен на справедливост няма как да се случи. Защото различията вече са по-големи, по-нагли и по-криминални от когато и да било. Според някои другояче не може и да бъде, защото всички ние сме тухлички в Стената. Но ако е така, защо трябваше да се самозалъгваме цели двадесет години? А за други остана утехата, че все пак сме съборили Стената. Сякаш не виждат, че сме вградени в друга, още по-голяма. И ако преди си пеехме заедно с „Пинк Флойд” че сме още една тухла в Стената, сега вече сме тухла в още една Стена.
