/Поглед.инфо/ Днес в навечерието на 200-годишнината от рождението(5 май 1818 г.) на великия мислител – философ, икономист, социолог, историк, политически теоретик, а заедно с това велик революционер, Карл Хайнрих Маркс, следва да отбележим не просто неговата роля в обяснението на света. Тук може да припомним думите му, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“(Karl Marx „Thesen über Feuerbach” – These 11 “Die Philosophen haben die Welt nur vorschieden interpretiert, es kommt aber darauf an, sie zuverandern”).

Определено неговото дело - Марксовото учение действа като ключов идеен фактор за промяна на света от момента на неговото формиране до ден днешен. А без да сме големи прорицатели може да прогнозираме, че революционният дух на марксизма ще бъде и утре сред ключовите идейно-философски фактори за хуманистично преобразяване на човешкото общество на глобално равнище.

Първото, с което ще започнем тук е защо говорим за т.нар. „кратък ХХ век“ и защо го „затваряме“ между 1917 и 1991 г. Известно е виждането на британския историк-марксист Ерик Хобсбом(Eric John Ernest Hobsbawm – 09.06. 1917 - 01.10. 2012 г.) за т.нар. «дълъг XIX век», продължил от 1789 г. - Великата френска революция, до 1914 г. – началото на Първата световна война. В този смисъл началото на тази война е и края не само на «дългия XIX век“, но и на Новото време. От друга страна може да кажем, че на практика съвременността започва с една качествена промяна, в която Марксовото учение има пряко участие – Великата Октомврийска социалистическа революция. Но ХХ век, започнал с надеждата свързана с Октомври 1917 г. на практика завърши в 1991 г., когато СССР се „отказа“ от „Червения проект“. С този акт на тогавашната властваща върхушка в страната, въпреки волята на съветските хора, изразена на проведения референдум, бе обезмислено неговото съществуване като братска и равноправна общност на евразийските народи и той бе „разпаднат“.

Предвид Марксовото учение през този „кратък век“ ще отбележим, че в рамките на горното учение като научно-системен поглед върху света и революционен подход за хуманистична промяна на същия този свят още в предишния период започват промени по различни въпроси на теорията и практиката на марксизма като мисъл и организирано движение. Някои от тези промени вземат формата на „ревизии“. Т.е. тръгва се по пътя на такива изменения, които в крайна сметка водят в теоретичен план до ревизионистични концепции, изтръгващи революционния дух на марксизма, а в областта на практическите действия до т.нар. „реформизъм“. Казано по друг начин до слугуване на интересите на капитала и капиталистите.

Но тук няма да се занимаваме с различните ревизионизми – бернщайнианство, кауцкианство и други подобни. Ще действаме точно в обратната посока. Ще се опитаме да направим кратък преглед на най-значимите положителни приноси в марксизма. И тук несъмнено трябва да започнем с най-значителния принос – ленинизма. Ленинизмът като мисъл и практика, който, ръководейки се от революционния дух на Марксовото учение, осъществи Великата Октомврийска социалистическа революция. И по този начин превърна Червения марксистки проект в Глобален проект.

Ленинизмът следва да се разглежда като философско, политическо и социално-икономическо учение, създадено от В. И. Улянов(Ленин) като по-нататъшно и ново развитие на марксизма. Унгарският марксист-философ Дьорд Лукач още през 1924 г. в труда си „Ленин. Изследователски очерк за взаимовръзката на неговите идеи“ въвежда термина „ленинизъм“. Но влизането на този термин в най-широка употреба включително чрез наименованието „марксизъм-ленинизъм“ става чрез дефиницията дадена от Й. В. Сталин през 1926 г. в работата „Основи на ленинизма“, където ленинизмът се определя като „ ... марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция.“(Сталин Й.В. Об основах ленинизма, с.1 в https://royallib.com/book/stalin_iosif/ob_osnovah_leninizma.html /последно влизане 29.01.2018/). Несъмнено главното, което е нужно, е да се каже какво е новото и различното, което внася ленинизмът като теория и практика в марксизма, както като теоретична система, така и като организирано движение. Тук трябва да се отбележат като най-основни следните ключови моменти:

  • Лениновият анализ на капитализма и дадената от него оценка, че от края на XIX век същият е навлязъл в нова историческа фаза, за която той използва наименованието империализъм. В своята работа „Империализмът като висш стадии на капитализма“, написана през 1916 г., той характеризира последния в икономически план като монополистически капитализъм, а също като паразитен или загниващ капитализъм. В Предисловието към френското и немското издание на този свой труд, написано през 1920 г., В.И.Ленин подчертава, че „Империализмът е навечерие на пролетарската социална революция. Това се потвърди през 1917 година в световен мащаб“.(Цит. по Ленин В. И. ПСС, 5-е издание, Т. 27, стр. 308.)

  • Важен момент в ленинския принос към марксизма е, че в условията на империализма пролетарските революции най-вероятно ще се осъществят в „слабите звена“ на капитализма(относително неразвитите в социално-икономически план страни), каквото слабо звено е Руската империя. Този възглед на Ленин, потвърден от Великата Октомврийска социалистическа революция, значително се отличава от Марксовото виждане, че пролетарската революция ще протече в най-развитите капиталистически общества.

  • Предвид горния възглед за „слабото звено“ на капитализма като най-вероятно място, където ще протече пролетарската революция, е другата Ленинска концепция - за важния съюз на работническата класа със селячеството при ръководящата роля на работничеството за успеха на революцията;

  • Ключово положение в ленинизма е разработката за ролята на авангардната организация – революционната партия. Успехът на революционният процес и диктатурата на пролетариата е възможен само при наличието на партия – революционен авангард;

  • Друг значима идея, дадена от В.И.Ленин, но по-нататък основателно разработена от Й.В.Сталин, е тази за възможността предвид неравномерното развитие на капитализма пролетарската революция да се осъществи в една страна. Това определя по-нататък възможността за строителство на социализма в една страна, ако тя е достатъчно голяма. Подобна страна ще влияе върху света не с „износ на революция“, а преди всичко със своя пример на социалистичеко строителство.

Когато говорим за развитие на марксизма през ХХ век в никакъв случай не бива да се забравя за важна концепция, доминирала развитието на марксизма десетилетия наред. Става дума за огласената от VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. във връзка с борбата срещу фашизма (Класическото марксистко определение за фашизма е представено в резолюцията на XIII пленум на ИККИ(Изпълнителен комитет на Коминтерна) и повторено на VII Конгрес на Коминтерна от Георги Димитров «Фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните най-империалистическите елементи на финансовия капитал… Фашизмът не е надкласова власт и не е власт на дребната буржуазия или лумпен-пролетариата над финансовия капитал. Фашизмът е власт на самия финансов капитал. Това е организация за терористична разправа с работническата класа и революционната част на селячеството и интелигенцията. Фашизмът във външната политика е шовинизъм в най-груба форма, култивиращ зоологическа ненавист к другите народи» вж. Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.) и войната постановка за Единния антифашистки фронт. В нейното създаване огромна роля играе българският комунист, героят от Лайпцигския процес Георги Димитров, който бива избран на този конгрес за Генерален секретар на Коминтерна.

В периода след Втората световна война във връзка с процеса на революционно преобразуване на страните от Източна Европа важно развитие търпи идеята за диктатурата на пролетариата във формата на „народна демокрация“.По своята класова същност „народната демокрация“ представлява революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството, за която пише още В. И. Ленин в работата си «Две тактики на социал-демокрацията в демократическата революция», макар тази диктатура да се проявява в нова форма, отразила особеностите на времето и обстановката.

Когато говорим за развитието на марксовите идеи не може да отминем появата на т.нар. „западен марксизъм“ и тясно преплетения с него „неомарксизъм“. Нео-марксизмът се характеризира с разнообразие от течения, концепции, идеи, които в много отношения се различават от теоретичните положения на класическия марксизъм. Неомарксизмът като съвкупност от марксистки и промарксистки идеи и тенденции се характеризира с критично отношение към капитализма, но и към значителна част от практиката на СССР, социалистическите страни от Източна Европа и тези в Азия, т.е. обществата на т.нар. "реален социализъм", както и формираната в тези общества система на марксистко-ленинска идеология.

Неомарксизмът се развива на основата на две основни направления: диалектическо-хуманистично и сциентистко. Основателите на първото са такива ключови мислители като Дьорд Лукач(1885-1971) и Антонио Грамши(1891-1937). Неомарксистите от първото направление и техните последователи смятат, че класическият марксизъм не е достатъчно ориентиран към индивида. Те се опитват да поставят не просто класата, но човека в центъра на марксистката философия като предмет на историческо действие. Неомарксизмът често използва идеите на немарксистката философия, като създава в "диалектическо-хуманистична" посока спектър от различни течения. Основните течения са:

а) Франкфуртската школа, която включва Маркузе (1898-1979), Адорно (1903-1969), Юрген Хабермас (1929). Използвайки определени положения на марксизма, за да критикуват съвременното високоразвито капиталистическо общество, те едновременно излизат с "леворадикални" критики към „реалния социализъм“. Популярността на Франкфуртската школа особено нараства на Запад сред интелигенцията с развитието на "новото ляво" движение през 60-те и 70-те години на ХХ век, което е известно с критиката си на западната култура,

б) Фройдомарксизмът също придобива популярност през 60 - 70-те години на ХХ век с такива знакови фигури като Вилхелм Райх (1879-1957), Ерих Фром (1900-1980) и други. Те се опитват да съчетаят проблематиката на дълбинната психология, в основата на който е фройдизма със социални проблеми проблеми в тяхния марксистки прочит. Изследват деформациите на умствената структура на личността и търсят начини да ги преодолеят;

в) Атеистическият екзистенциализъм/екзистенциалисткият марксизъм, който възниква във Франция през 50 - 60-те години под влияние на творбите на Жан-Пол Сартр (1905-1980) и Морис Мерло-Понти (1908-1961). Основната проблематика на това направление е "реабилитация" на хуманистичната концепция на "младия Маркс" с помощта на екзистенциално разбиране на човешката природа, съчетано с нехегелианска диалектика и елементи на феноменологията и "философията на живота".

Така например едно от основните понятия за цялата философия на Сартр е концепцията за свободата. Сартр вижда свободата като нещо абсолютно, дадено веднъж завинаги, т.е. "Човекът е осъден да бъде свободен". Сартр разбира свободата не като свобода на духа, която води до бездействие, а като свободен избор, който никой не може да отнеме на човека. Даже затворникът е свободен да вземе решение - да приеме или да се бори за освобождението си. Но какво ще се случи по-нататък - това зависи от обстоятелства, които са извън компетентността на философа.

Друго ключово понятие, което е в обсега на вниманието на Сартр е "отчуждението", което той свърза с понятието за свобода. Съвременният индивид Сартр разбира като отчуждено създание: стандартизирана е личността му, която е предмет на различни социални институции, които "стоят" над човека и не произхождат от него, каквато е, например, държавата. Тя е отчуждила индивида да участва в управлението. Следователно го е лишила от най-важното – възможността да твори собствената си история;

г) Феноменологическият марксизъм възниква в Италия и Съединените щати(Енцо Пачи, П.Пиконе). Негов основател е Алфред Шюц (1899-1959), чиито идеи стават отправна точка за различни концепции в рамките на тази школа. За повечето варианти на феноменологичния марксизъм е характерно: отричането на обективното съществуване на социалните структури; идентифициране на структурите на взаимодействие с представите на индивидите, взаимодействащи си с тях; отказ от обективно изследване на социалните феномени предвид тяхното "разбиране", "употреба" и "съчувствено описание“.

Основен проблем за човешкото битие според феноменологическия марксизъм е обективацията или отчуждението. То може да бъде решено чрез създаване на "интерсоциализъм". Под това понятие се разбира човешко общество, построено на взаимоотношения на хората как субекти, т.е. като свободни индивиди, връзката между които не е обусловена от външни детерминанти.

Представители на второто направление в неомарксизма – сциентисткото направление се придържа към позицията, че марксисткото учение за обществото е недостатъчно научно. Те се позовават преди всичко на икономическите произведения на зрелия Маркс, на материалистическата гносеология и класовия анализ. Като ключови негови представители следва да се споменат Луи Алтюссер (1918 – 1990), в някаква степан Жак Дерида и други.

Особен интерес във връзка с марксистката социология на революцията е учението на Грамши за хегемонията, което влага много нови положения не само във връзка с идеите на Маркс, но и с тези на Ленин.

Според Грамши силата на управляващата класа се основава не само на насилието, но и на съгласието. Механизмът на властта не е само принуда, но и убеждение. Държавата, независимо от господстващата класа, стои на два кита - сила и съгласие. Ситуацията, при която се постига достатъчно ниво на съгласие Грамши нарича хегемония. Хегемонията не е фиксирано, веднъж постигнато състояние, а фин и динамичен, непрекъснат процес. Хегемонията предполага не просто съгласие, но благожелателно (активно) съгласие, при което гражданите желаят това, което е нужно на господстващата класа.

Антонио Грамши анализира проблема за хегемонията. А именно как се управлява подвижното равновесие на временни блокове, съставени от различни доминиращи социални групи. Тук основното, което той отбелязва е, че се използва «ненасилствено принуждение», включително чрез интегриране на т.нар. масова или народна култура. Това става по такъв начин, че да се манипулират подчинените групи против тяхната воля, но с тяхното съгласие в интерес на малка част от обществото.

Съответно ако основната сила в държавата и властта на господстваща класа е скрита в хегемонията, въпросът за стабилността на политическия ред, а от друга страна, условията за неговото събаряне (революция) може да бъде съсредоточен върху въпроса за това как се постига или подкопава хегемонията. Според Грамши, установяването и подкопаването на хегемонията е "молекулярен" процес. Този процес по дълбокото разбиране на Грамши не се извършва като сблъсък на класови сили.

В случая Грамши отрича механичните аналогии, характерни за някои вулгаризирани форми на историческия материализъм. Молекулярният процес се осъществява невидимо, на малки порции, като се променят мнения и нагласи в съзнанието на всеки човек. Хегемонията се основава на "културното ядро" на обществото, която включва набор от идеи за света и човека, за доброто и злото, красивото и грозното, много символи и образи, традиции и предразсъдъци, знания и опит на много векове. Когато това ядро е стабилно, в обществото има "стабилна колективна воля", насочена към запазване на съществуващия ред. Подкопаването на това "културно ядро" и унищожаването на тази колективна воля е условие за революцията.

Създаването на това условие е "молекулярната" агресия в културното ядро. Това не е някаква истина, която би направила революция в съзнанието, някакво прозрение. Това е огромен брой книги, брошури, списания и вестници статии, разговори и спорове, в които безкрайно се повтаря, многократно се комбинират устойчиви усилия. В резултат на тези усилия се ражда колективната воля с определена степен на еднородност. Степен, която е необходима за създаването на действие, координирано и едновременно във времето и пространството на понякога разнородни по своите класови характеристики сили.Казано с други думи Грамши предлага действия не в подриване на базата, каквато е дотогава основната теза на марксистката социология на революцията, а действия в подкопаване на надстройката.

Несъмнено, когато говорим за развитието в духа на марксистките идеи на Запад, макар и в някакъв нов прочит на някои от тях, не може да не се споменат такива ключови фигури като американският социолог Иманюъл Морис Уолърcтийн (Immanuel Maurice Wallerstein, род. 1930). Той създава общ подход в социологията, който довежда до разработката на т.нар. „World-SystemTheory” – “Теория за световната система“. Автор е на множество научни трудове, от които най-значимия е 4-томното изследване „TheModernWorld-System“ (1974-2011).В частност той точно показва ключов източник за развитието на капитализма от самото начало на неговото възникване до днес като подчертава, че „Капитализмът е възможен само като наддържавна система, в която съществува едно по-плътно „ядро“ и въртящи се около него периферия и полупериферия.“ (И.Валлерстайн. Россия и капиталистический мир-экономика, 1500-2010. „Свободная мысль“, 1996, №5. В тази връзка за взаимоотношениата между ядро и периферия особено показателно е мнението на един от най-сериозните съветски и руски изследователи на т.нар. „Трети свят“ – Владимир Крилов, който отбелязва, че „В отличие от метрополиите, общества, които са въплътили в самата своя структура цивилизаторските функции на капитализма, обществата в зависимата от него периферия, се явяват структурна материализация на неговите нереволюционизиращи обществения процес консервативни тенденции“ /вж. Крылов, Владимир Васильевич ,"Теория Формаций". М. “Восточная литература” РАН, 1997, с.139./).

Тази негова мисъл се подкрепя от такъв мастит историк като французина Фернан Бродел (1902-1985), който с точни данни показва, че капитализмът не може да съществува без помощта на услужливия труд на другите.

Друг един знаменит изследовател-социален антрополог като Клод Леви-Строс по този повод ясно заявява, че "Западът се е създал от материала на колониите". От това, между другото, следва, че бившите колонии и не само те, но и страните, които не са били метрополии, никога не могат да повторят "цивилизационния път" на Запада при своята модернизация по пътя на индустриализма и по-нататък. И това е така, тъй като не могат да имат тази ресурсна база, която има Запада чрез ресурсното ограбване на периферията и полупериферията. В смисъла на гореказаното може да се направи заключение, че такива фигури като И. Уолърcтийн и Ф.Бродел осъществяват важна интеграция на марксовия социално-класов и формационен подход с цивилизационната платформа в нейния социо-културен ракурс. Подобен синтез става значителна крачка на човечеството в опознаването на себе си.

/Следва/