/Поглед.инфо/ В рамките на цивилизационните конфликти и геополитическите битки, които започват да се водят още от Древността, винаги са съществували елементи на това, което по-късно ще бъде наречено „мека сила“ и „нежни/цветни революции“, както и средствата за тяхното осъществяване. Но в концептуален план като цялостни системни стратегии, поддържани от съответните оперативно-тактически програми и инструменти за придобиване на геополитическо превъзходство и установяване на геополитическа доминация те се формулират във втората половина на ХХ век. Като практическо приложение горните се реализират най-вече в края на ХХ и началото на XXI век.

В условията на относителен ядрен паритет „меката сила“ и „Нежните /цветните революции“, подкрепени чрез конкретните средства и канали на „Отворените общества“, се оказват изключително важен инструмент за налагане на своята воля над противостоящи цивилизации, над геополитическите опоненти, над непокорните и просто над „несъгласните“. Следва да отбележим, че гореспоменатата верига от концепции, действия, структури – „мека сила“, „Нежни/цветни революции“ и „Отворени общества“ става важна част от цялостната система на нолибералния ред. Последният стартира със синтеза „неоконсерватизъм-неолиберализъм“, установен в англо-саксонските страни чрез правителствата на Рейгън и Татчър. Във времето в немалка степен благодарение именно на същата тази „верига“ неолибералният ред се трансформира в глобална система, доминирища до ден днешен света като цяло.

В своето развитие, може да се твърди, че комплексът на „меката сила“, „Нежните/цветните революции“ и „Отворените общества“ стигна до идеята за „хибридната война“. Последната включва освен горните и редица други средства. Като се започне от „икономически, търговски и финансови санкции“, „дипломатически ограничения“, „забрани за достъп до иновационно-технологически разработки“ и други подобни, и се стигне до някои съвсем „твърди подходи и действия“ – пучове, преврати, метежи и въоръжени удари. Всичко това несъмнено превръща темата за горния комплекс важна и актуална тема. Разбирането, за която, ни позволява да виждаме това, което се случва в света в едни по-реални тонове.

Концепцията за „меката сила“(Soft power)

Концепцията за „меката сила“ е разработена в края на 80-те години на ХХ век от политолога Джоузеф Най, бивш декан на Училището по управление „Джон Кенеди“(John F. Kennedy School of Government), т.е. един от факултетите на Харвардския университет. Джоузеф Самюел Най, младши(Joseph Samuel Nye, Jr.) е роден на 19 януари 1937 г. Той е съосновател заедно с Робърт Киохан(Robert Owen Keohane) на теорията за международните отношения на неолиберализма. Тя е разработена в съвместната им книга "Мощ и взаимозависимост"(Power and Interdependence, 1977), където се поставя въпросът за „асиметричната и комплексна взаимозависимост“.Самата концепция за „меката сила“ придобива един повече или по-малко завършен вид в книгата на Ний от 1990 г. „Обречена да води. Променящата се същност на американската мощ“(Bound to Lead: The Changing Nature of American Power). Впоследствие тя е развита и в друга негова книга, публикувана през 2004 г. „Мека сила: Средствата за успех в световната политика“ (Soft Power: The Means to Success in World Politics). В рамките на кариерата си като действащ политик заема такива постове като Помощник-секретар на отбраната по въпросите на международната сигурност, а също Председател на Националния съвет по разузнаване на САЩ.

Концепцията за „меката сила“ изразява способността да се установява хегемония чрез привличане и сътрудничество. Тя се противопоставя на т.нар. „твърда власт“, която използва принуда, физическа/материална сила или даване на пари като средство за убеждаване. "Меката сила" става популярна с използването на този термин от членовете на администрацията на Клинтън, а след това и от администрацията на Обама.

Приема се, че в идейно-теоретичен план ключово „подсказване“ концепцията за „меката сила“ получава от теорията за „културно-идеологическата хегемония“. Последната е разработена от един от основателите на Италианската комунистическа партия, марксисткия философ, а също така един от родоначалниците на неомарксизма Антонио Грамши в неговите „Затворнически тетрадки“ през 30-те години на ХХ век. В случая тази теория е заимствана от американските „неокон-и“, т.е. неоконсерваторите, за борба срещу левите, срещу комунистическите идеи, срещу СССР и социалистическите страни.

Според други изследователи идейните замисли на концепцията за „меката сила“ трябва да се търсят още в древнокитайската философия, в учението на Лао Дзъ. Същият още в VII век преди н.е. изрича, че "В света не съществува нещо по-слабо и по-меко от водата, но тя може да унищожи най-твърдия предмет".

Като една разновидност на „меката сила“ се приема т.нар. „интелигентна сила“

(smartpower). Ключови аспекти на „меката сила“ в този смисъл са следните:

  • Културата – последната е разбирана в най-широк смисъл, т.е. обхваща както масовата култура, но също така и „високата култура“. Включва и културата като модел на взаимоотношения в обществото, т.е. като канали на културно проникване и влияние, и т.н. Така например англо-американският свят разполага с такива мощни средства на културна „мека сила“ като английския език, играещ днес ролята на световна „лингва франка“, т.е. език за международно общуване. Тук може да споменем и англоезичната литература – британска и американска, но също така и „Мека“-та на съвременното кино – Холивуд или комплекса на англоезичната попмузика – като се започне от „Бийтълз“ и се стигне до безчет други музикални състави;

  • Образованието и науката – преди всичко достиженията в тази област – водещи университети, научни школи и институти, Нобелови лауреати, иновационни технологии и продукти, и т.н.;

  • Социални и икономически състояния и образи – състояние на политически и граждански права, потребителски стандарти и възможности за икономически просперитет, но също така и формираните образи и митове в тези области;

  • Дипломация – политиката в областта на международните отношения и гъвкавостта в позиции, действия и политики;

  • Други.

„Меката сила“ официално надхвърля функциите на правителството. Има отношение към дейностите на частния сектор, на неправителствените организации, на обществото като цяло. Ключови условия и обстоятелства в осъществяване на политиката на „меката сила“ играят:

  1. Съвременната глобализация, осъществявана досега във формата на т.нар. „Американски глобализъм“;

  2. Модерните информационно-комуникационни средства и мрежови технологии – Интернет, страниците за социални контакти и т.н.;

  3. Реализацията на неолиберална политика, включително т.нар. „износ на демокрация“.

„Нежните/цветните революции“ като един от ключовите фактори на прякото действие при осъществяване на политиката на „меката сила“

Политиката на „меката сила“, колкото и „мека“ да бъде тя, е неотделима от „твърдата сила“. Както открито признава Томас Фридман, десен американски журналист „Скритата ръка на пазара никога няма да работи без скрития юмрук. Макдоналдс не може да процъфтява без Макдонъл Дъглас(фирма произвеждаща военни самолети – б.м НС.) Скритият юмрук, който държи света в безопасност, за да процъфтят технологиите на Силиконовата долина, се нарича американска армия, военновъздушни сили, флота и морски корпус.“(цит. по https://socialistworker.co.uk/art/14758/The+links+between+McDonalds+and+McDonnell+Douglas). Но трябва да кажем, че особени от 80-те години на ХХ век насам като един неотделим фактор на политиката на „меката сила“ на Запада, а по-точно на САЩ станаха т.нар. „Нежни/цветни революции“.

В дъното на т.нар. „Нежни/цветни революции“, наричани още „кадифени революции“, „революции на цветята“ и т.н., и т.н., е фигурата на Джийн Шарп (Gene Sharp). Роденият през 1928 г. в Северен Балтимор син на пътуващ протестантски проповедник завършва бакалавърска и магистърска степени в Щатския университет в Охайо. Като студент става привърженик на троцкизма. През 1953-54 г. Шарп лежи 9 месеца в затвор за съпротивата си срещу войната на Корейския полуостров. По-късно става секретар на Ейбрахъм Мъсти (Abraham Johannes "A.J." Muste (1885–1967 г.), който по онова време е водещ американски антивоенен публицист и борец за граждански права. В края на 50-те години на ХХ век заминава за Европа. Трябва да отбележим, обаче, че още през 1965 г. започва сътрудничеството на Шарп с Центъра за международни отношения към Харвардския университет. Същият е известен като един от „мозъчните центрове“ използвани от правителството на САЩ за разработка на определени проекти, свързани с външната политика на страната.

През 1968 г. той получава докторска степен по политически теории на Оксфордския университет Темата на докторската дисертация е свързана с ненасилствени методи за сваляне на властта. По-нататък именно тази тема става ядрото на „научно-практическата дейност“ на Джийн Шарп.

От 1972 г. е професор по политически науки в Университета Масачузет Дартмут като едновременно с това продължава своята работа в Центъра за международни отношения. През 1983 г. създава Институт „Алберт Айнщайн“ като организация с нестопанска цел. Чрез този институт, който развива активна работа по използване на ненасилствени действия в социални конфликти Шарп получава значителни средства от такива организации на американския истеблишмънт като Националния фонд за поддръжка на демокрацията (National Endowment for Democracy - NED), Международния Републикански институт ( International Republican Institute), фондация Форд и корпорация РЕНД.

Самият Шарп твърди, че източник на неговите идеи за ненасилствените действия в политическата антиправителствена борба са изследванията най-вече на политическия живот и борба на водача на национално-освободителната революция на Индия Мохандас Ганди (Mohandas Karamchand Gandhi) , известен още като Махатма Ганди. Ключови негови разработки, в които той изразява своите концепции са:

  • Политиките на ненасилственото действие (The Politics of Nonviolent Action) – 1973 г.;

  • От диктатура към демокрация. Концептуални рамки на освобождението (From Dictatorship to Democracy, A Conceptual Framework for Liberation) – 1993 г.;

  • Осъществяване на ненасилствена борба: Практиката на 20-ти век и потенциала на 21-ви век (Waging Nonviolent Struggle: 20th Century Practice and 21st Century Potential) – 2005 г.;

  • Други.

На практика идеите на този, когото наричат „Макиавели на ненасилието“ или „Клаузевиц на ненасилствената война“, стават концептуалната платформа за осъществяване на цяла поредица от т.нар. „Нежни/цветни революции“ като се започне от края на 80-те и началото на 90-те години и се продължи с тези през XXI век, завършвайки, поне засега, с „Арабската пролет“.

Трябва определено да кажем, че „Нежните/цветните революции“ прекрасно се вписват като ключов компонент в модела на активно провеждане на политиката на „меката сила“ от страна на САЩ.

Като правило, обаче, последствията за народите и страните, станали обект на тези революции и политики, не са нито „меки“, нито „нежни“ . Но що се отнася до организаторите, средствата хвърлени за тези „революции“ се оказват значително по-скромни, отколкото ако се прибегне до преки „насилствени“ действия. А резултатите в много случаи са значително по-удовлетворяващи за същите тези инициатори.

Примерът със Сърбия, все още във формата на остатъчна Югославия е повече от показателен. Когато НАТО през 1999 г.бомбардира сръбските градове в отговор сръбското общество се мобилизира за отпор. Но когато, виждайки незадволителните последствия от тази агресия, САЩ и западните страни се отказват от преките военни действия и през 2000 г. пристъпват към използване на инструмента на т.нар. „Булдозерна революция“, нещата завършват с успех за тях.

Сред разработките на Шарп съществува т.нар. наръчник на ненасилствени действия, където са изброени 198 такива. Но като правило не се споменава най-важното, ключовото средство за успеха на „Нежните/цветните революции“. А именно – предателството на част от елита на страните, станали обект на тези революции, включително и предателската роля, която понякога играят даже най-висшите ръководители на тези страни, народи или партии. Определено може да се каже, че именно това предателство, независимо по каква причина се осъществява то, е най-големият „скрит коз“ на инициаторите на „Нежните/цветни революции“. Без него на практика тези т.нар. „революции“ никога не могат да имат успех. Казано по друг начин нищо ново под слънцето. Още древните са отбелязвали, че „крепост, която не може да бъде превзета от 10 000 бойци, е възможно да бъде взета от едно магаре, натоварено със злато“.

„Отворените общества“ като инструмент при осъществяване на „Нежните/цветните революции“

В „пъзела“ на политиката на „меката сила“ важно място заемат т.нар. „Отворени общества“. Несъмнено за да се осъществяват „Нежните/цветните революции“, като ключов механизъм на политиката на „меката сила“, са нужни конкретни финансови средства. Посредством тези средства се „захранват“ както водачите, така и „гладиаторите“ на тези т.нар. „революции“. А освен това се „смазват“ и всякакви други механизми за да може „Нежните/цветните революции“ да вървят като по масло. Един базов източник за това са „Отворените общества“

За родоначалници на идеята за „Отворено общество“ са сочени френския философ от полско-еврейски произход Анри-Луи Бергзон (Henri-Louis Bergson) и британския философ от австро-еврейски произход сър Карл Попър (Sir Karl Raimund Popper). Самият Попър твърди, че идеята за „Отвореното общество“ е заимствал от Елада в частност от Атинската демокрация. Той твърди, че тази идея е по-скоро научна, отколкото политическа. „Отвореното общество“ той противопоставя на „затворените, тоталитарните общества“, при което слага знак на равенство между фашизма и обществата на социализма, които той нарича „комунизъм“.

В своя фундаментален труд „Отвореното общество и неговите врагове“ (The Open Society and Its Enemies ), издадена за пръви път през 1945 г. в Лондон, Попър утвърждава, че „Отвореното общество“ е такова, в което индивидите се сблъскват с лични решения", за разлика от "магическото или племенното или колективистичното общество"(вж.Popper, K., The Open Society and Its Enemies, Volume One (Routledge, 1945, reprint 2006), chapter 10, part I).

Но идеите са идеи, но та стават движеща сила, когато са материално подкрепени. И ето го тук Джордж Сорос (George Soros). Роденият през 1930 г. като Schwartz György в Будапеща американски спекулант от унгарско-еврейски произход, известен още като „Човекът, който разби Банката на Англия“, със своите 24.4 милиарда лично богатство, е на 29 място в света на най-богатите.(вж. в https://www.bloomberg.com/billionaires/, последно влизане 21.07.2017 г. - Сайтът се обновява всеки ден, б.м. Н.С.).

Фондацията на Сорос „Отворено общество“ е щаб-квартирата на паяжина, която обхваща много страни и континенти. Както се заявява в някои открити източници до 2017 г. неговите дарения „за граждански инициативи за намаляване на бедността, повишаване на прозрачността, за стипендии и университети по целия свят“ е на сума 12 милиарда щатски долара(вж. „George Soros: Hungarian government posters 'anti-Semitic'". BBC.com. Последно влизане 11.07. 2017 г.). Без да отричаме и отхвърляме ролята и на други източници за финансиране, но на практика това е открито признание за значимото място, която заема механизмът на „Отворените общества“ за функциониране на комплекса на „меката сила“ и „Нежните/цветните революции“.

В заключение трябва да подчертаем, че както се вижда от гореказаното, в системата на неолибералния ред като платформа на глобализацията в досегашния ѝ формат, т.е. този на американския глобализъм, комплексът „мека сила“, „Нежни/

цветни революции“ и „Отворени общества“ е важен фактор за осъществяване и функциониране на тази система. Ако се опитаме да правим прогноза по отношение на бъдещето на изследвания комплекс трябва да кажем, че неговите перспективи до голяма степен ще зависят от това, доколко ще се продължи глобализацията във формата на американския глобализъм или човечеството ще намери друга алтернативна форма на глобализация, обещаваща едно значително по-хармонично световно общество.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели