/Поглед.инфо/ Родината ни изживява дълбока и всеобхватна държавно-политическа, социално-икономическа и морално-етическа криза, която със своите параметри обрича на геноцид българската държава и нация. След 1989 г. българското общество не само бе тласнато в дълбоки класово-антагонистични противоречия. Започналата капиталистическа реставрация не само върна икономическото, социалното, политическото и духовното ни развитие далече назад в историческото време. В българското общество бяха също така върнати към живот стари, забравени и създадени нови етнически проблеми. Днес те стигнаха дотам, че да застрашават националната сигурност на нашето Отечество. И тази заплаха е повече от реална. Тя съществува и нараства. Въпреки твърденията за България като етнически рай и пример за етническо съжителство на Балканите на изредилите се във властта за изминалите години реставрация различни политически партии – от откровено-прокапиталистическите сили в лицето на т.нар. „демократи” до преродилите се в социал-демократи и социал-либерали бивши партийци от сегашната БСП.

За Турското национално-освободително движение в България/ТНОДБ/, ДПС и т.нар. „възродителен процес“

Ако се опитаме да подредим етническите проблеми по силата на заплахата за националната сигурност на нашата страна следва да започнем с въпросите свързани с т.нар. Движение за права и свободи. Едва ли ще разкрием някаква особена тайна, ако кажем, че ДПС води своето начало от терористическа организация – ТНОДБ, т.е. Турско национално-освободително движение в България. Тази организация бе инициирана от разузнаването на съседна Турция за да се нанесе удар срещу тогава социалистическата ни Родина.

Тук несъмнено трябва да се кажат няколко думи за т.нар. „възродителен процес”. БКП бе известна с това, че в цялата своя история винаги са стояли на позициите на пролетарския интернационализъм. В този свой порив за пролетарско братство се е стигало понякога до крайности, несъобразени с текущата реална обстановка.Така например след началото на Социалистическата революция БКП се ръководи от желанието да се подпомогне революцията в Турция. В случая няма да разглеждаме обстойно историята на формирането на етническите групи с турско самосъзнание в Кърджалийския край и Североизточната част на страната, които в една своя голяма част водят своето начало от насилствено ислямизирани българи, за което свидетелства редица османски източници. По времето на социализма по отношение на тези бедни и социално маргинализирани групи от населението не просто се осъществява политика на повишаване на социалното и културното им равнище. Тръгва се на формиране на интелигенция с турско самосъзнание. Предполагало се е, че в някакво бъдеще тя ще послужи на социалистическата революция в Турция. Знае се, че историята се разпореди по различен начин от тези идеалистически представи и стремежи.

В един по-късен период позицията на БКП започва коренно да се променя. Постепенно под въздействието на реалността се формира разбирането, че следва да се търси начин за по-тясното интегриране на това население в социално-политическата тъкан на социалистическата държава България. За съжаление, обаче, тази вярна по своята същност позиция, става основа да се формира силно конфликтен и противен на комунистическата нравственост политически курс, който е наречен „възродителен процес”. Причината за този конфликтен характер е в начина на неговото осъществяване, а именно административно-принудителната смяна на имената на цялото население без съобразяване с нормалните човешки чувства и преживявания на хората.

Днес ясно се осъзнава, че тласък за такъв метод на реализация става провокационната политика на управляващите кръгове на съседна капиталистическа Турция. Тази политика бе част от новия курс на Рейгън за борба със социализма. Но навярно бе възможен и друг път. Можеше, като се съхрани създадената на социална основа система на взаимно доверие с тази етническа група, да се убедят редица членове и цели слоеве от нея в близостта им с българската нация. На базата на това убеждение да се намират пътища за все по-тясната им интеграция. Но с формата на своето осъществяване „възродителният процес” постигна точно обратното – силно отчуждение.

Междувременно глобалната обстановка предвид започналата „перестройка” в СССР, довела в крайна сметка до буржоазна контрареволюция, силно се промени. В тази силно променена обстановка начинът на провеждане на „възродителния процес” позволи да се използва той като предлог за нанасяне на силен удар по комунистическия идеал, по образа на социалистическата практика за 45-те години социализъм в съзнанието на цялото българско общество, а и не само у нас.

След 10 ноември 1989 година тогавашното ръководство на партията, която все още се наричаше БКП, тръгна на още по-грешен, направо да кажем антинационален и антинароден курс. Курс на пълен отказ от това население, на „захвърлянето” му в ръцете на антибългарски и антисоциалистически сили. „Възродителният процес” бе отречен изцяло. Без да се направи и най-малко усилие да се запази или поне да се защити здравото зърно в него. А именно – интегрирането на гражданите на България в общество на равноправни взаимоотношения без оглед на етническо самосъзнание и религиозна принадлежност. Идеята за подобна интеграция е всеизвестно, че води началото си от гения на България – Васил Левски.

Подобен курс на тогавашното ръководство на все още наричаната БКП – П. Младенов, А. Лилов, А. Луканов позволи на редица елементи и сили, водени от различни цели и интереси, включително антибългарски турски шовинистични кръгове, както и новоизявените български „демократи”, да спекулират с „възродителния процес”. Той започна да се заклеймява като „геноцид” над населението с турско самосъзнание, да се вменява вина на българската държава и даже на всички българи. Така народът жертва на петвековна робия бе представен едва ли не като агресор.

Фактически почти без всякаква сериозна съпротива бе създадена възможност да се сформира антиконституционната политическа партия – ДПС. Последната междувременно се превърна в една от основните антикомунистически сили в обществото. Нейното ръководство даже си позволи да дискутира публично въпроса за забрана на функционирането на партията, която тогава вече бе наречена БСП. По-нататък в своето развитие ръководството на ДПС, използвайки механизмите на властта, в рамките на която то умело балансираше и успяваше винаги по един или друг начин да присъства, се превърна в един от отрядите на съвременната българска олигархия.

От друга страна ДПС в своя немалка част стана носител на незабравените имперски неоосманистки стремежи на Турция. Тръгна се къде по-скрито, къде по-открито към капсулирането на т.нар. „смесени райони” и към постепенното им отделяне с невидима стена на нарастваща враждебност към българската нация и държавност. Правят се успешни опити в този процес да бъдат включени и други етнически групи – ислямизираните българи, т.нар. помаци, цигани, татари и други. Този процес днес се превърна в един от основните механизми за подриването на българската държавност. Включването на ДПС, например, във времето на управляващата тройна коалиция БПС, НДСВ и ДПС, доведе до овластяване на редица елементи от това движение със силна антибългарска насоченост. Всичко това несъмнено съдържаше в себе си си значителна опасност за националната сигурност и цялостност на страната ни. Тук трябва да припомним и отговорността на водещата сила на тази коалиция БСП, а също така и на НДСВ, които водени от тяснопартийни интереси, предпочитаха да си „затварят очите” пред редица въпиющи нарушения на конституцията и законите от техния коалиционен партньор ДПС.

За циганското население, „социалните грижи“ на неолибералната държава, чуждите фондации и антисоциалния паразитизъм на ромската върхушка

Друг сериозен етнически проблем е свързан с циганската етническа група или както те днес предпочитат да ги назовават – с ромите. Известно е, че в социалистическа България се направи много за циганите в социално-икономическо и културно отношение. Това допринесе за „изтриване” на социалните и имуществените различия на мнозина от циганското население спрямо останалата част от гражданите на Отечеството ни. Оттук се създадоха условия за безболезнена цялостна интеграция на немалко цигани в българското общество. Макар трябва да се признае, че времето бе много кратко за едно пълно изравняване в битовото и културното равнище. Поради това, когато се започна т.нар. Десетоноемврийска промяна, един от силните социални удари претърпя именно тази етническа група, чието общо културно и образователно ниво бе по-ниско в сравнение със средното в страната. Циганите като етническа група регистрираха най-висок процент безработица. Тя в условията на реставрация на перифериен капитализъм у нас съвсем скоро доведе немотията и социалните болести – наркомания, проституция, престъпност, особено дребната битова такава, сред които циганите заеха водещи позиции в страната.

Тези социални болести бяха подсилени от „социалната грижа” в кавички на неолибералната държава. При това тази „социална грижа“ така бе устроена, че тя на практика формира феномена на висока раждаемост на фона на сриналата се такава раждаемост сред гражданите от структурно-определящата държавността мнозинство – българите. Това от една страна доведе до тенденция на рязко нарастване над три пъти на относителния дял на циганското население сред гражданите на България, ако сравняваме с периода до т.нар. „преход“.

От друга страна чрез системата на т.нар. „социални помощи”/фактически средства, откъсвани от оскъдния залък на трудовите хора на България независимо от техния етнически произход/ за една немалка част от хората от ромската група/които се нуждаеха от подкрепа за обучение, а също за създаване на трудова заетост/ за тези вече над три десетилетия „успешно“ се формираха трайни навици на социален паразитизъм. При това ромската върхушка започна да получава доходи не само за сметка на обществото, /включително по време на избори, което въобще опорочава т.нар. „демократическа система у нас/ но и от „щедри“ чужди фондации. Краен резултат на всичко това бе създаването на своебразна антисоциална паразитна върхушка, обогатяваща се незаконно за сметка на обществото като цяло и на редовите роми в частност. Последната често пъти неприкрито играейки в политиката, продавайки гласовете на редовите роми тръгнаха да провеждат твърда линия на капсулация на циганите у нас.

Но за разлика от териториалната капсулация, провеждана от депесарското ръководство, тук става дума за силна тенденция на своеобразна самокапсулация на това население. Последната също е наситена с антибългарски емоции и противодържавни настроения. Но не в смисъла на неолибералната държава, което би поставило това население като резерв на отпор срещу политиката, провеждана от горния тип държава. А в смисъла на българската държавност, което на практика превръща значителни части от ромското население в маса, подвластна на различни охлократични сили и настроения. Подобна тенденция на негативизъм и отричане на българската държавност определено ще се засилва особено като се има предвид и социално-културното състояние, в което бе вкарана тази етническа група. Но също и задълбочаващите се процеси на пауперизация и маргинализация, т.е. на обедняване и превръщане в социално оцеляващи. Тези процеси са все по забележими, поради това, че както вече коментирахме по-горе съпровождащ параметър на социалния паразитизъм става високата раждаемост сред ромите като начин за това социално оцеляване, а оттук и нарастването на относителния им дял сред цялото население на страната.

Болката, наречена „македонски въпрос“

Когато говорим за етнически проблеми не можем да не споменем за „македонския въпрос” и действията на т.нар. „македонстващи елементи”. Те в разрез с историческата истина и реалното положение на нещата настояват за признаването на „македонска нация” в рамките на българската национално-културна територия. Съответно днес те ратуват най-малко за културна автономия, но утре съществува вероятността да се постави под въпрос целостта на държавата ни.

В тази връзка не може да не се засегне един ключов въпрос - за вината за появата на македонизма. Тя се приписва на българските комунисти и на Коминтерна, като международна организация, обединяваща комунистическите партии по света. Несъмнено съществуват неоспорими факти, свързани с определени позиции, както на Коминтерна, така и на българските комунисти от онова време. Тези позиции несъмнено са грешели спрямо истината по въпроса за т.нар. „македонци” и признаването им в онзи момент за напълно сформирана нация със свой език и историческо минало. Но да се хвърля вината върху комунистите за създалата се ситуация поради тази невярна позиция означава несъобразяване с истината. Тъй като неблагоприятната ситуация с българите в географската област Македония се създава поради престъпленията на господстващата българска буржоазия и монархическия двор на Кобургите. Не комунистите, а двете национални катастрофи – след т.нар. Междусъюзническа война и след Първата война, са в основата на откъсването на тези български етнически територии от нашата Родина и постепенното отчуждаване на живеещото там българско население от българската национална традиция.

По същия начин стои и въпросът с т.нар. „македонизиране” на българското население в Пиринския край. Първопричината е, че България бе пред трета национална катастрофа в резултат на авантюристичната политика на българската буржоазия, която прикрепи страната ни към колесницата на Третия райх. Именно тази страшна обстановка тласка към осъществяване на някои действително радикални и неприемливи компромиси. Но те в крайна сметка допринасят за отслабване на натиска на Запада, особено Великобритания, срещу страната ни, която подкрепяше исканията на Гърция, като пострадала от България страна да „премести“ границата с Родината ни на 30 км от Пловдив и 90 км от София. Тъй като тези компромиси успяха да попречат между Гърция и Югославия да се изгради единен „фронт“, което значително щеше да срине възможността за запазване на онези национални територии, които тя има преди войната.

И едва ли някой може тук да отрече историческата истина, която днес ако не се отрича, поне се замълчава, че основен вътрешен фактор Отечествето ни да остане ненакърнимо като територия след Втората световна война е именно дейността на комунистите. Както по време на войната – антифашистката партизанска борба. Така и в последния етап на войната, когато организират военното участие на България на страната на Антифашистката коалиция. А също така и след войната, когато авторитетът на БРП(к) и нейния лидер Георги Димитров завоюват на страната на българската кауза в мирните преговори такъв мощен съюзник като СССР. Благодарение на помощта на могъщия Съветски съюз България избегна третата си национална катастрофа в рамките само на един век.

Ключовите фактори стоящи зад етническите проблеми у нас

Когато днес правим анализ на етническите проблеми, възникнали у нас, не може да замълчим за ключовите фактори за тези етнически проблеми. Трябва ясно и открито да се каже, че основната причина за все още „тихия” етнически огън, който тлее под конструкцията на българската държавност, е в създадения при капиталистическата реставрация на България неолиберален модел. Безспорно стремежът на различни сили на Запад да се справят със страните на реалния социализъм ги караше активно да използват етническите проблеми като оръжие срещу социализма. Тези сили с началото на т.нар. „преход“ намериха свои съюзници и в България. Неолибералните космополити от всякакъв род и вид станаха онзи инструмент, който пренебрегнал всякакви патриотични и национални цели и идеали и вярно служи на своите господари от Запада.

Но даже и сега, когато социализмът на българска земя вече е смазан, продължават подривните действия срещу българската държавност на етническа основа. Явно Западът не просто „отмъщава” по този начин за нейното социалистическо минало. Не бива да се забравя, че гигантската борба между социализма и империализма през ХХ век освен всичко друго имаше и своите национални и ако щете и цивилизационни параметри. От една страна бе основно т.нар. романо-германска цивилизация, католическо-протестантска по своите културно-религиозни характеристики. От друга страна бе славянският свят, известен със своите православни корени. Очевидно Западът не може да се примири със съществуването на Славяно-православната Кирилска цивилизация. Тя единствена досега през изминалите почти два века не само се осмели, но и отправи реално предизвикателство спрямо неговото могъщество. Затова глобалистичните сили на Запада, явяващи се нова форма на империализма, са си поставили за цел не само да смажат социализма. Тяхна основна задача сега става да смажат превантивно всякакъв опит за възраждане на славянството като цивилизационен конкурент. Затова се използват всякакви подходи. Дори т.нар. „европейска интеграция”. Тя се стреми да насади прословутите „европейски ценности”. Т.е. по един гъвкав и „мек” способ да се унищожи националното и общославянско съзнание, а оттук самобитното и уникално съществуване на славянството, включително това на Балканите. А не бива да се забравя, че България е майка на Славяно-православната Кирилска цивилизация. Една цивилизация се формира от нейната писменост и литургичния език на традиционната ѝ религия. В случая това е кирилицата и старобългарския език, който е в основата на славянското православие.

ЕС като геополитически и цивилизационен капан

Тук не може да не споменем за този геополитически капан - ЕС, в който влиза нашата страна. Като правило присъединяването към ЕС се представя от текущата политическа конфигурация, независимо дали става дума за управляващи или за опозиция, като приемане в някаква „обетована земя”, някакъв „Рай”, където ни чакат едва ли не с пита и бъклица. Трябва да кажем, че няма нищо по-далече от истината. Още не влезли ние ставаме вече обект на груби манипулациии именно на етническа основа. А какво ще става по нататък?

На практика това влизане поставя под въпрос първоначално суверенитета и националната идентичност на България, а впоследствие самото и съществуване като нация и държава, като изключително ценен цивилизационен опит с над 13 века история на Балканите и поне 5-7 века съществуване преди това.

Когато говорим за съпротивата срещу тази планове и в частност срещу инструмента на тези планове – етническото оръжие, не може да не споменем и за настроенията, намерили израз в конституирането на някои националистически политически сили, самонарекли се „патриоти“. За съжаление нерядко предлаганата алтернатива от тяхна страна силно мирише на задълбочаване на проблема. Тъй като тя бяга от това да се видят в какво са корените на „етническото зло” – реставрацията на капитализма, неолибералната политика, НАТО-вското съюзяване с неприкриващата своите имперски въжделения Турция, козните на западните ни „съюзници”. Фактически ръководството на такива сили, често пъти заблуждавайки своите привърженици отклоняват енергията на съпротивата в посока на изключително непродуктивна и даже опасна ксенофобия. Ксенофобия, която „гаси” етническия огън като хвърля в него запалителни материали. По този начин национал-шовинистичната позиция на такива сили, макар да се представя за противопоставена на текущата неолиберална ситуация и поддържащата я политическа конфигурация, е също така опасна за националната кауза на България. В този смисъл, колкото и странно това да звучи, но в действителност неолибералната и шовинистичната алтернативи се превръщат в две страни на една и също монета.

Духът на решението на етническите проблеми в България

Затова ние трябва да се търси реалното, истинското българско решение. Готови ли сме за такова решение? Тук несъмнено трябва да се тръгне от дълбоките революционно-хуманистични традиции на българския народ. Тези традиции водят своето начало от Васил Левски и Христо Ботев - най-изключителните фигури в борбата за освобождение от османското робство. Трябва да се изходи от интересите и въжделенията на огромната, трудовата част на народа – пълна трудова заетост без експлоатация на човек от човека, безплатно обществено здравеопазване и образование, общество без престъпления, общество на солидаризма и социалната справедливост, на социалното и национално равенство и хуманизъм.

Духът на решението на етническите проблеми в България е именно в това – добруването на трудовите хора, без оглед на етнически произход и религиозна принадлежност, на целия български народ, добруване постигнато с честен производителен труд.

Когато днес ставаме свидетели на подривна дейност от страна на различни сили срещу българската държавност не може да се мълчи. Не може да има примирение с „капсулирането” на т.нар. „смесени райони, с „тихото” подриване на основите на държавата България, извършвано от ДПС – политическата сила, чието ръководство се е обърнало днес в съвременни бейове. Тази партия, нагло и безсъвество мами своя електорат. Въпреки че тя от дълги години не е напускала редиците на властта стопанското, културното, социалното състояние на трудовите хора с турско етническо самосъзнание не само не се е подобрило, но продължава тенденцията на рязкото му влошаване. Особено при сравнение с това преди 10 ноември 1989 година. Затова пък върхушката на движението се превърна в един от водещите отряди на съвременната българска нео-олигархия.Нещо повече, ставайки прикрит носител на незабравените имперски стремежи на Турция ДПС тласка това население по пътя на опасен за самото него и неговото мирно съществуване политически авантюризъм и враждебност. Инициираните в югозападната част на нашата Родина македонистки прояви са друг израз на подкопаване на устоите на българската държавност. Без да разглеждаме всичко друго свързано с тези акции, може да кажем, че подобно на действията на ДПС, тези на шепата „македонисти”, както и на някои ромски лидери са звена на целенасочена, планирана и платена политика на удар по българския народ и държава.

Тези събития и процеси са брънки от една верига. Затова на българския народ, на трудовите хора с различно етническо самосъзнание и религиозна принадлежност трябва да се разясни, че срещу България се води „цивилизационна война”. Тази война носи маската на приобщаване към т.нар. „цивилизован свят”. Но в ход е стратегия на унищожаване на Отечеството ни. Провеждана от различни сили, водени от различни интереси, те са единни в своята омраза и отричане на България като славянска и православна държава и българите като народ, с ясно изразени солидаристични нагласи. Но едновременно с това тази стратегия е насочена и срещу всички трудови хора, независимо от тяхния етнос и религия.

Нужни са усилия да се обясни на нашия народ, че подавайки се на различните както неолиберални, така и шовинистични манипулации той се изправя срещу самия себе си. Само ако нашият народ осъзнае истината за водената срещу него „цивилизационна война”, той ще намери сили да преодолее опасностите.За да ги има утре и вдругиден нашите деца и внуци, за да го има бъдещето на България.

Всички проблеми на нашата Родина имащи етническа основа са напълно решими само на основата на хуманизма, колективизма, социалната справедливост и солидаризма. Вярваме, че нашият народ рано или късно ще осъзнае тази истина.

Днес трябва ясно да се призоват всички български патриоти да изискват властите, и централна, и местни, да спазват Конституцията и законите на България. Да не се позволява в публичното пространство на страната ни да се използва друг език, освен българския. Да не се разрешава използването на чужди държавни символи освен българското национално знаме и герб. Да се обединим всички, независимо от етнос и вяра, срещу ерозирането на българската държавност, тъй като нейната загуба ще бъде удар, къде по-силен, къде по-слаб, срещу всички нас. Това трябва да стане ясно за всеки български гражданин!