(Мисли, породени от блестящ текст на Веселина Седларска)


Веселина Седларска е написала поредния си абсолютно силен текст!

Ето тези нейни няколко изречения ме накараха да напиша това, което можете да прочетете тук:

"Много грешим, когато си мислим, че хората се самоубиват, защото нямат повече с какво да живеят. Хората се самоубиват, когато нямат повече за какво да живеят. Да нямаш с какво да живееш, е бедност. Да нямаш за какво да живееш е екзистенциален вакуум. Той е черната дупка, която поглъща живота. Бедността не убива желанието за живот, ако има за какво да се живее, ако виждаш смисъл, ако имаш цел, ако си представяш утрешния ден. Екзистенциалният вакуум идва, когато от живота е изсмукан смисъла и бъдещето е също толкова празно, колкото настоящето. Настоящето не може да бъде понесено не когато е тежко, а когато е без обещание за бъдеще. Човек е в състояние да понесе и най-тежкото страдание, ако вижда в него смисъл.”

Жалко (тук вече говоря аз, а не тя), че мърлявите ни, дребни и ситни като камилчета политици не схващат, че вече става дума за социални патологии в нашето общество, а не за отделни изолирани случаи на "изпушване".

Видни представители на културната антропология, социалната психология и критичната социология отдавна изследват явления в обществото като апатия, анемия, аномия.

Емил Дюркейм говори за аномия, когато анализира ерозирането на социалните норми и ценности при икономически и обществени кризи. Според него, тъй като хората губят при такива кризи всички свои социални обвързаности, те нерядко намират единствения изход в самоубийството.
Ерих Фром разсъждава върху дюркеймовия анализ на аномията като социален феномен така: „Дюркейм в своята класическа работа върху самоубийството предполага, че причината може да бъде открита в едно явление, което той нарича „аномия”. С този термин той означава разрушението на всички традиционни социални връзки, факта, че цялата истински колективна организация е станала вторична по отношение на държавата и че целият истински социален живот е унищожен. Той вярва, че хората, които живеят в съвременната политическа държава, представляват „отделни дезорганизирани прашинки” .
▪ Робърт Мертън, който развива по-нататък анализа на аномията, я описва много образно като „колапс на културната структура”, настъпващ, когато в резултат на срива и дезориентацията в тяхното социално положение индивидите не могат да се привързват и обвързват с ценностите на по-голямата общност, към която принадлежат или на обществото като цяло.
▪ Пиер Бурдийо твърди: „Не може да се хитрува със закона за запазване на насилието: всяко насилие се плаща. Например структурното насилие, което финансовите пазари упражняват под формата на уволнения, несигурност относно работата и т.н., намира своята равностойност, по-краткосрочна и по-дългосрочна, във вид на самоубийства, антисоциално поведение, престъпления, наркотици, алкохолизъм, актове на ежедневно насилие” .

Но да дам думата и на себе си :) :

Аз пиша за Долния праг на несигурност.

Най-напред обаче да кажа, че категорията „интерес” се разглежда от науката за сигурността като индикация, знак, символ на живостта на системата (на индивида, на общността, на обществото).
Наличието на интереси е необходимото условие една система да е жива.

Система (индивид, общност, общество), която няма интереси, не е жива в социален смисъл, а само в биологически — тя потребява, отделя, но всъщност никой не я забелязва, не се интересува от нея, никой не се съобразява с нея и не я уважава, а най-много да се опита да я погълне или унищожи.
Ще обърна внимание на следното — току-що казах, че това една система да има интереси е необходимото условие тя да е жива. Необходимото, но не достатъчното условие!

Достатъчното условие една система (индивид, общност, общество) да е жива е тя да се бори за осъществяването на своите интереси. Тогава тя е не просто жива — тя е жизнена. Защото система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е просто неотличима от неживата система.

Смисълът да си жив и жизнен е да желаеш да живееш и да се бориш да живееш. А да си жив и жизнен, това извън биологичния смисъл означава не само да потребяваш и отделяш, а да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези свои интереси. Интересът винаги върви с борбата за неговото осъществяване. Така че система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи е неотличима от неживата. Това означава, че тя или сама се е изолирала от другите системи, или фактът на нейното съществуване може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато да е роля във вътрешносистемните отношения, нито пък да накара който или когото да било да се съобразява с нея.

Да обобщя – в социален (а не в биологически) смисъл това един индивид да е жив означава той да има интереси. Но за да бъде този индивид жизнен, той трябва да се бори за осъществяването на своите интереси.

Затова за мен цитираната по-горе мисъл на Веселина Седларска може да се дешифрира и така – най-напред индивидът губи желанието да се бори за своите интереси и така губи качеството си „жизнен”, а след това той губи и самото си усещане, че има интереси, т.е. вече не само няма с какво да живее, но и няма за какво да живее Ето така се стига до окончателното загубване на качеството „жив”. Човекът изпада в екзистенциалния вакуум, в „черната дупка, която поглъща живота”. Оттук до самоубийството вероятно пространството е една крачка, а времето – един миг.

Анализирайки състоянията на критична несигурност, аз въведох понятието Долен праг на несигурност.

Долният праг на несигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков, стигащ до разрушителен, потенциал.
Какво се случва с младежа, който дълго време се е справял с тревогите, проблемите и терзанията си, удържал е някак на онова, което го е тласкало към отчаяние, успявал е да се измъкне от какви ли не трудни ситуации и изведнъж слага край на живота си? Или какво се случва с момичето, което е водило с променлив успех борбата за свързване на двата края, имало е периоди на безпаричие, някак се е справяло финансово в къде по-безнадеждни ситуации и изведнъж излиза на улицата и започва да проституира? Или да вземем клошаря — какво се е случило, та е изпаднал в положение на пълно безразличие какво мислят хората за него?

След като няма ген на самоубийството, проституцията и клошарството и никой не се е родил „запрограмиран” да стане самоубиец, проститутка или клошар, то отново и отново си струва да зададем въпроса: „Какво се е случило с тези хора, та ги е тласнало към екстремални постъпки?”.
И на този въпрос може да се отговори така: „Те са паднали под Долния праг на несигурност”.

Да го кажем отново:

Долният праг на несигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което всъщност несигурността излиза извън контрол и системата (човекът, общността, обществото) започва да се разпада. При наближаването на този праг в системата настъпва криза, тя започва да се тресе, да изпитва неустойчивост, малки въздействия причиняват големи последици.

Всеки човек (всяка общност от хора, всяко общество) има свой Долен праг на несигурност. Проблемът е обаче, че този Праг не е еднакъв за всички хора — както е температурата от 37º, за да има за него Прагомер, човек да си го измери, да речем сутрин и да си каже: „Не, много близо съм до своя Праг, по-добре да остана вкъщи, за да не предизвикам драма в транспорта или в службата”.

Нещо повече, Долният праг на несигурност у човека не е постоянна величина — той се променя в зависимост от това, което този човек преживява, от въздействията на външната среда.

Това е така, защото както човекът, така и обществото калкулират в оценката на своето сегашно състояние „спомена от миналото”, т.е. нивото за сигурност, което са имали в миналото и което са загубили.
Освен това, човекът, както и обществото, калкулират в оценката на своето сегашно състояние и „спомена от бъдещето”, т.е. онова ниво на сигурност, което те очакват да имат в бъдещето и дали има „светлина в тунела”.

Долният праг понякога може да бъде много нисък и човекът да е в състояние да понесе много несигурност, но в други случаи Долният праг може да бъде по-висок и човекът да не е в състояние да понесе повече несигурност.

Обобщавайки, Прагът на несигурност е индивидуална характеристика, която се променя във времето. Затова човекът, обществото, системата трябва да се самоанализират и да се стремят да осъществяват максимално ефективен контрол над собствената си сигурност. Това е преди всичко отговорност на субекта на управление на сигурността, на мениджърите на сигурността на системата (човекът е също мениджър на сигурността, на собствената си сигурност).

Всеки мениджър на сигурността на една система (а човекът е мениджър на собствената си, лична, индивидуална сигурност) има две възможни алтернативи на управление на процесите, когато системата приближи своя Долен праг на несигурност.

● Едната алтернатива е да не допуска системата да доближава Долния праг на несигурност, да се стреми да я държи колкото се може по-високо (по-далече) от този Праг. Например управляващите трябва да провеждат такава икономическа и социална политика, която да държи обществото далеч от падането до прага на бедността, далеч от ситуацията, при която все повече обществени прослойки падат на социалното дъно.
С други думи, за да е справедливо, хуманно и устойчиво едно общество и за да не опре до Долния праг на несигурност, на него са необходими процедури, които да предпазват хората от изпадане до равнища на непоносима несигурност; в него трябва да има грижи за слабите, бедните, болните, нещастните, неумелите и онеправданите от съдбата или от живота; да съществуват защитни социални механизми, гарантиране на социални минимуми, на поне някакви нива на социални услуги: здравеопазване, образование, култура и сигурност. А това се постига с частично преразпределение на парите и благата, като с различни законови механизми се взема от богатите и се дава на бедните.

● Другата алтернатива е да възпитава устойчивост на системата към повишеното ниво на несигурност около Долния праг на несигурност, което означава фактическо снижаване на Долния праг на несигурност. Това може да стане, като управляващите поставят, например, значими цели и каузи пред обществото, в името на които то да може да търпи бедността или ниския жизнен стандарт.

През последните години българското общество остана без значими цели и каузи, на него постоянно му натрапват някакви временни приоритети и задачи, с част от които елитът осъществява свои си, користни и обслужващи геополитическия фактор цели, няма лидери, които да се надигат на пръсти и да виждат какво има по-далеч зад постоянно скъсявания хоризонт – какво ни чака и към какво да се стремим след 15-20 години. Ето защо българският народ не знае какво го обединява, сплотява и солидаризира, за каква купа, образно казано, той се бори – за купата на европейските шампиони, за купата на съветската армия или за купата на аматьорската лига. Ние нямаме представа защо сме се събрали тук на тази зле управлявана, коридорна територия 6-7 милиона български българи, български турци, български роми, български арменци и български евреи, какъв е смисълът на общото ни съществуване, освен да се превръщаме в обслужващ персонал, съставен от спасяващи се поединично индивиди...

Долният праг на несигурност е пряко свързан със социално-психологически феномени, с психологически болестни състояния на индивида или групата от индивиди (общността, прослойката, класата). Сега е моментът отново да се върнем за миг по-горе и да прочетем какво пишат Емил Дюркейм, Ерих Фром и Робърт Мертън...

Ценностите, културните норми на обществото предоставят структурна и етична рамка, която дава предвидимост и насоченост на поведението, прояснява неопределеността и очертава границите на задължения и отговорности. Когато те се разпаднат или размият, или когато придържането към тях с превръща в тежест или обрича на губещи социални позиции и понижени шансове за интеграция и сигурност, съответната група потърпевши хора (както и отделните атомизирани индивиди) престават да спазват тези ценности и културни норми, или започват да ги разрушават, а нерядко и да възприемат различни, нерядко антагонистични „ценности” и „културни норми”, с което демонстрират отказа си от принадлежност към общността или обществото и ескалиращо се отчуждават от него. Това обаче не остава безнаказано — подмяната на едни ценности и културни норми с други се изразява външно в системна и когнитивна дезориентация, а вътрешно — в изпадане на депресивно състояние на стрес и несигурност, изразяващо се именно в социална апатия, социална анемия и социална аномия.

Ако една система е подложена на постоянен външен и вътрешен, структурен и символен, вертикален и хоризонтален натиск за деструктуриране, атомизиране и разнормализиране, тя неизбежно се превръща в хаотична и неподредена, в нея никой няма стимул да спазва нормите и правилата, а дори и тези, които имат вътрешна потребност или съзнателни нагласи да ги спазват, постепенно се демотивират да го правят, дори само затова, че то не им носи конкурентно преимущество, а се превръща в стратегически недостатък, защото вероятността да бъдеш потърпевш от и наказан за неспазването на нормите и правилата е не по-малка от вероятността това да се случи на някой, който по принцип не ги спазва. И след като и спазващите правилата не желаят повече да ги спазват поради силна демотивация, хаосът и безпорядъкът, а с това и несигурността в системата допълнително се увеличават.

В подредената система, настроена така, че да позволява и ускорява позитивните и да препятства и „гаси” негативните промени, обаче, спазващите нормите и правилата имат стратегическо предимство в сравнение с тези, които не ги спазват, защото вероятността да бъдат потърпевши от и наказани за неспазването им е практически нулева, но пък ползите от подобно конструктивно и оптимизиращо поведение са огромни. А това вече стимулира и неспазващите нормите и правилата да ги спазват, вследствие на което системата още повече се подрежда, генерира сигурност и ефективност.

Нека си го кажем направо – макар по повечето формални критерии и по малкото реално придобити свободи Преходът да може да претендира за известно разтотализиране на обществото ни след 1989 г., на практика Преходът в България се провали, той бе откраднат от една много малка прослойка и в страната ни се засилват процеси на постоянно падане на нови и нови обществени групи към социалното и-или психологическото дъно.

България се превръща не просто в рисково, а в опасно място за живеене за талантливите и трудолюбивите, знаещите и можещите, образованите и подготвените, почтените и отговорните, принципните и хуманните индивиди.

Ние виждаме картина, при която, от една страна, има страшно много хора, паднали на социалното дъно – социални маргинали; от друга страна има страшно много хора, паднали на психологическото дъно – психологически маргинали.

▪Социалните маргинали вече не са активни индивиди, защото не виждат смисъл да се борят, осъзнавайки, че и да се борят, ще си останат на социалното дъно – те са хора без минимално нормален социален статус.
▪ Психологическите маргинали вече не са активни индивиди, защото не виждат смисъл да се борят, осъзнавайки, че няма за какво да се борят – те са хора без минимално нормален смисъл на съществуване.
Още по-трагично е, че двете критично отчаяни прослойки в нашето общество – на социалните маргинали и на психологическите маргинали – в една немалка степен се пресичат. Това е нарастващата група на социопатите.

Социопатията е болест на социума.

▪ Екстравертните, активните социопати са огромна опасност за околните хора – те „насочват” патологията си навън – срещу другите и могат да оказват върху обществото и индивидите насилие и агресия.
▪ Интровертните, пасивните социопати са огромна опасност за самите себе си – те „насочват” патологията си навътре – към себе си, посягат на здравето и живота си.

Веднага да кажа, че науката за сигурността и за психологията в сигурността (страхове, комплекси, фобии и други несигурности) не включва в тези категории на социопатите т.нар. самоубийци-идеалисти (напр. синдромът „Ян Палах”, синдромът „Данко” и др.) – там става дума (и) за коренно различни мотиви на саможертва.

В заключение, абсолютно деструктивните процеси, които разяждат българския социум, които деградират българското общество и ерозират неговите съпротивителни сили, които лишават хората от материални условия на оцеляването и от духовни способности на развитието, вече започват да се израждат в социални болести и патологии, чието задълбочаване може да има много неблагоприятна насока.

Ситуацията у нас е крайно тревожна, но не е безкрайно необратима.
Основата на болестта на България е Моделът на Прехода в неговите политическо, икономическо, социално и културно измерения.

Затова лечението на България е в смяна на Модела на Прехода.
Само че българският политически и бизнес елит и дърпащото конците му олигархическо задкулисие вече са включили всички политически, финансови, медийни и репресивни ресурси да не се позволи и допусне именно това – смяната, дори минималната промяна на Модела на Прехода.

Ножът е опрял до кокала на България, той засяга оголените нерви на обществото ни.

Камбаните бият тревожно. Ако политическата каста не чуе за кого бият камбаните, те може един ден да забият за нея...

Но на умряло...

 

http://nslatinski.org