/Поглед.инфо/ Стогодишнината от подписването на Ньойския мирен договор бе отбелязана плахо и срамежливо. Не съм сигурен, че причината за тази пасивност е в незнанието и забравата какъв е този договор, кой го е сключвал, по каква причина и какво е последвало за България от него. По-скоро е нарочно! Както и при други подобни годишнини неолибералната държава и нейните крепители и политически идеолози от американските и проамериканските НПО успяха да притъпят ефекта от събитието и го превърнаха в обикновена дата в българската история, свързана не толкова с териториалната ни цялост и трагичните съдби на хиляди българи, колкото с не съвсем адекватните някогашни политици, опитали се ревизират, включвайки България в три последователни войни, решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Помогнаха им, разбира се, големите медии, които с половин уста споменаха, че преди сто години нещо се е случило. И толкова.
Имаше и учени, които услужиха на властта и по научному подчертаваха, че този договор може да е несправедлив и че с него са отнети чисто български територии като санкция за участието ни в Първата световна война на страната на победените. И пак „по научноме“ доказват, че щетите ни не са чак толкова големи и че, примерно, Букурещкият мир от 28 юли 1913 г. ни е ощетил повече, отнемайки от България част от извоюваното във войната дотогава от Македония и Южна Добруджа, а по-късно и от Източна Тракия. И че (забележете!) Германия, Австрия и Унгария били по-строго наказани от нас.
Същите тези учени ни карат да прилагаме спрямо Ньойският договор „трезв“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход, за да го оценяваме обективно, а не емоционално, както е бил възприет от цялата българската общественост преди сто години. Убеждават ни, че така по-обективно ще възприемем историческия факт и последиците от него. Както се казва: на чужд гръб и сто тояги са малко. Особено ако потърпевшите мъченици отдавна лежат в земята.
„Обективно погледнато“, продължават те, България си заслужавала наказанието. Тя е участвала в Първата световна война като съюзник на победените, нанесла е щети в бойни действия на победителите, разстроила е заедно със съюзниците си нормалния и мирен живот на Европа, опитала се е да наруши в своя полза статуквото, установено от Великите сили. И понеже опитите й са неуспешни, подлежи на санкции. На тежки санкции.
Ала „обективният и без гняв и пристрастия поглед“ означава преди всичко да забравим за мъките и страданията на хилядите българи от Тракия, Македония и Южна Добруджа, за кръвта и болките, които са преживели от тези, на които са били придадени и поробени заедно с откъснатите от България територии.
С какво са били виновни, че е трябвало да понесат подобно наказание? Могат ли те и техните наследници през тези сто години да бъдат „обективни“ и да преценяват трезво и спокойно преживяното?
Но дори да приемем, че победените трябва да бъдат наказвани, защото са накарали други да страдат заради тях, няма как да си затваряме очите за „обективната истина“, родена преди сто години, но развита и наложена и в днешните европейски и световни реалности. В Париж, тогавашния център на Европа, демокрацията и високата култура, се събират представителите на победилите във война държави, не само за да определят размера на наказанията на победените, но и официално да сложат края на Просвещението и да отменят принципите на Великата френска революция „свобода, равенство, братство, солидарност“. Така те легализират отдавна възстановеното правило за „правото на по-силния“ и да подчертаят, че в Европа няма място за всички – особено за православни християни и славяни; че демокрацията е само дума и нищо повече; че ценностите за Европа не са позволени за другите народи.
През 1919 г. българският народ, за разлика от историците, публицистите и политиците от 2019 г., разбра това послание. То го наскърби, обиди и унизи. Всичкият му гняв, цялото му достойнство и непримиримост се събра във възгласа „Долу Ньой!“. Народът прие позора и унижението с надеждата, че договорът ще бъде ревизиран. И че в българската държава мъките и страданията никога няма да бъдат забравени.
Европа, разбира се, не чу възгласа „Долу Ньой!“. Защото презираше жертвите си и се опиваше от силата и решителността си. Тя вече бе започнала да налага прословутите си „европейски ценности“. Ньойският договор откровено формулира новите правила, които от сега насетне щяха да станат правилата на новия световен ред.
Заради този нов световен ред се провежда истински геноцид над българското население в откъснатите от България територии. Заради него толкова изконно български, при това признати по-рано от великите сили за такива, територии ни бяха отнети с мотива, че с тях се нарушава балансът на силите на Балканите и България става прекалено голяма по територия и население в сравнение със съседните държави. По тази причина трябваше огромен брой хора да бъдат измъчени, поругани и унищожени. Но истинската причина бе България да бъде извадена от Европа и отдалечена на огромно разстояние от нея. Такова, впрочем, е било и желанието на германския император Вилхелм, изразено през 1913 г. Това желание и днес се споделя от европейските ръководители, но геополитическите им игри ги карат да лицемерят и ухажват държавата ни, за да я отвърнат по-напред от принадлежността й към православно-славянския свят, та после да я захвърлят на бунището си. Трябва да си много глупав и политически сляп, циничен и неграмотен, за да не виждаш коварните игри на „европейската цивилизация“.
Трябва да си глупав, политически сляп, циничен и неграмотен, за да си въобразяваш, но и да караш и обществото да си въобразява, че е възможно да бъдем лидери на Балканите, че от нас зависи тяхната съдба; че е възможно да бъдем главен разпределител на горивата тук, че европейската икономика ще предпочита нас, а не съседите ни за инвестиции. Но това е резултатът от „трезвия“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход към миналото, от толерантността и слугинското мислене.
За да не си помисли Европа, че българите са разгадали козните им, годишнината от подписването на Ньойския договор бе отбелязана по този толкова скромен и мълчалив начин. Почти нелегално! Нашите власти са готови още веднъж да подпишат, дори при още по-тежки условия, този договор, стига да ги оставят да се ширят и вършат пъклените си дела.
Но къде е левицата? Позорно е обаче мълчанието на обновяващата се и подмладяваща си през последните три години и половина левица. Тя пък защо мълчи? Мълчи, защото нейните водачи са същите като властта – продажни, безродни и страхливи!
Добре че все пак излезе книгата на Стоян Райчевски „Долу Ньой! 1919. Раздяла с илюзиите за правата на народите“, та да ни измие малко от малко срама от челата.
Европа ни презира. Тя надменно ни смята за изостанали, необразовани и некултурни, чужди на нейните „ценности“, „толерантности“ и „успехи“. И защото здравият национален разум е още здрав и не се поддава на изкушенията им целият народ да стане слуга на дявола.
Обективната истина е, че преди сто години Ньой ни показа чрез страданията и мъките на хиляди наши сънародници и братя, че мястото ни е другаде и с други приятели и съюзници - родственици по кръв и дух.
