Такова историческо явление, чийто упадък преживя нашата епоха, е крахът на социализма и разпадът на Съветския съюз.

Трудно е, докато все още има живи хора от онова време, които помнят тогавашния си живот и преживяванията си в разпада, да размишляваш и анализираш хладнокръвно, обективно и само от гледната точка на историята, за да очертаеш цялата картина на времето, причините за неуспехите, обърканите пътища, грешките, възможните изходи и правилни решения. Но в случая се налага. Защото рухна една социално-икономическа и политическа система, която успя да победи и разруши капитализма, да ликвидира буржоазията и да постави икономиката и целия живот в нови икономически и обществени отношения. И дори да спечели триумфално Втората световна война и да се разшири до размерите на световно притежание и възможност за скорошно напредване по цялото земно кълбо.

Няма как да се правим, че всичко, което се е случило през 80-те и 90-те години на ХХ век, е съвсем нормално; че чисто и просто капитализмът победи социализма и светът възвърна предишната си монолитност около САЩ и богатите държави на Европа; че историята продължа и след своя край, но вече по други правила. И че либерализмът окончателно победи и не остави никакви надежди на социализма.

Тридесет години това се втълпява от пропагандата и дори левите сили го възприеха като нормално и като истина. Но то не е истина. Тя трябва да се открие в купищата от факти и в анализа на явленията. Грешките трябва да се посочат, формулират и да се открият породилите ги причините, но и последствията, които са оставили.

Това се налага още повече след скорошната смърт на един от тези, които е обвиняван или възхваляван, че е ускорил края на социализма: Михаил Сергеевич Горбачов.

Когато Горбачов дойде през 1985 г. на власт, социализмът, СССР и социалистическата система преживяваха последните години от съществуването си. Те още не осъзнаваха това, макар да знаеха, че се намират в дълбока и системна криза. Системата бе поразена твърде дълбоко и дори смъртоносно, за да бъде възможно оздравяването й. Макар че вероятно истински и същностни всестранни реформи биха й придали „второ дихание“. Тази разруха настъпи след множеството грешки в практическото прилагане на теорията на социализма в Съветския съюз и останалите социалистически държави. Големият удар, който я съкруши, бе разобличаването на т. нар. „култ на личността“, с което бе нанесен тежък морален ущърб на социализма и неговите ръководители. Но всичко отгоре интелигенцията бе радостна и щастлива, възхваляваше го и си мислеше, че е дошло времето на онази свобода, която я има на Запад…

Една от най-големите грешки на социализма и неговите ръководители, започнали да се проявяват още по времето на Сталин, бе неумелото и неточно прилагане на Марксовата теория на социализма в практическия живот, в държавното строителство и икономиката. Твърде бързо дойде съмнението, че диктатурата на пролетариата е надеждна форма на държавно управление. Много хора, в това число и сред ръководителите, помислиха, че социализмът трябва да заприлича повече на капитализма с неговите политически и стопански атрибути. Това желание се засили след края на Отечествената война – и особено след смъртта на Сталин. Обвиненията на западната пропаганда се възприемаха като истини от последна инстанция и пораждаха все по-силен комплекс за малоценност. Особено ги жегваше обвинението за „липса на демокрация“, на „свобода“, „право на пътуване“, избори за властта и т. н. Тези обвинения станаха още по-остри след „разкритията“ по времето на Сталин, които направи Хрушчов и неговите поддръжници. Хрушчов обяви всички „репресирани“ за невинни и хвърли вината за техните страдания на жестокостта на Сталин. Оказа се, че той бил осеял страната с лагери и затвори, измислял единствено начини за изтезания, доноси, бързи процеси и тежки наказания. Дори победата във Втората световна война била постигната с насилие над съветските войници и офицери.

Ето защо от времето на Хрушчов започна и модата социализмът да заприлича на капитализма. На същия този капитализъм, който през 1917 г. бе разрушен. Оказа се, че е Октомврийската революция е била ненужна и неоправдана.

Обективно, ХХ и XXII конгрес на КПСС имаха ефект на опустошително земетресение. Те разбиха партията, обезсилиха я и отвратиха международното работническо движение от идеологията и практиката на социализма. Оказа се, че всичко е безсмислено, щом в СССР са ставали такива зли работи. Това бе паническо самоубийство, което не можеше да бъде предотвратено. Единственото, което можеше да се направи, бе да се удължи агонията с илюзията, че мъртвата идеология и нейната партия могат да бъдат възкресени.

Големият проблем, който паникьоса КПСС и СССР, бе за т. нар. „репресии“. Осъдителната присъда над тях показа, че не се разбира техния смисъл, причините, които са ги породили; не се отчитат обстоятелствата, които са ги наложили. Това бе проява на престъпно повърхностно мислене, напълно чуждо на марксизма и теорията на социализма, в чиято основа е т. нар. „класова борба“.

Говореше се за борба между двете системи, но по същество повече се открояваше подражанието, отколкото идеологическото отрицание и непримиримостта към капиталистическата система. „Борбата за мир“ трябваше да покаже силата на социализма и безпомощността на капитализма, прикривана с военнолюбие и производство на оръжие.

Социализмът обаче фатално изостана от технологичното обновление и започва да изпитва сериозни, дори непреодолими трудности с осигуряването на нормално жизнено равнище и производство на стоки за бита.

Не бих казал, че това състояние на социализма в СССР и в другите социалистически страни се оценяваше като летален изход. Напротив, преобладаваше мнението, че властта е силна и способна да преодолее трудностите, като извърши необходими радикални преобразования и вдъхне нова сила на системата. Това очакване се засили особено през 80-те години на ХХ век.

Погледнато от разстоянието на години такава надежда не бе оправдана и бе още една илюзия. Системата бе вече в дълбока и неразрешима криза и никакви реформи не можеха да я възстановят и й вдъхнат нов живот. Затова и всяко ново решение, изпълнено с надежда и увереност в бъдещето, бе просто поредна грешка.

Такава грешка бе и избирането на Михаил Горбачов (1931 – 2022) начело на КПСС и Съветския съюз. Това е последната, но и неизбежната грешка на социализма. Системата намери най-сетне човека, който да я вкара в ремисия, преди да я ликвидира. На неговото място можеше да бъде някой друг, с друго име, характер, външен вид, но по същество щеше да е пак той като типология и начин на мислене, поведение, илюзии, провали.

Затова какъвто и да е този човек, каквито и способности да притежава, той е просто една трагична личност, обречена да събира противоречиви мнения и чувства и да не може да избяга от нерадата си участ.

Няма как да надделееш над противника си, ако признаваш неговото превъзходство и си приел собственото си поражение. Това направи социализмът чрез Михаил Горбачов. Той прие да бъде приятел на западните си колеги, да слуша от тях комплименти и да прави по тяхно внушение компромиси, за да „запази мира“. На него му харесваше тази роля и вярваше, че чувствата на партньорите му са искрени и са отношение към него, но и към държавата, която ръководи. Затова разчиташе на обещанията им и приемаше уверенията им за чиста и честна дума, от която никога няма да се отметнат.

Но какво се оказа: уж ще живеем в общ европейски дом, а в нашия дом се води свободна пропаганда на западните ценности. Призовават социализмът да се отвори към Запада, но Западът се затваря все повече от каквото и да било влияние от социализма.

Социализмът се отвори към Европа, но Европа остана същата спрямо социализма. Западът прекъсна по същество икономическото си партньорство и престана да продава нови технологии, да партнира в промишленото производство. Това почти парализира социалистическата икономика и лиши пазара й от стоки от първа необходимост. Магазините се изпразниха.

Към края на 80-те години се видя, че СССР не може повече да поддържа икономически другите социалистически държави и ги постави пред невъзможността да купуват на пазарни принципи, но в същото време бяха задължени да изпълняват дотогавашните си договори за доставка на суровини и стоки на предишните условия.

Горбачов се опитваше с козметични политически реформи да реши едновременно всичките проблеми на Съветския съюз. Но само задълбочи разкола в социалистическата общност и тя бе изправен пред скорошен разпад.

За съжаление, този разпад вече се очакваше с нетърпение и любопитство. Но никой не си даваше сметка за неговите мащаби и за последиците, които щеше да предизвика.

Горбачов не само не можеше да го възпре, но с действията и бездействията си го ускоряваше.

Системата стигна до там, че единственото й горе-долу смислено възпроизводство бе ръководител от типа на Горбачов. Друг тип нямаше от къде да се пръкне. Изчерпаните възможности не можеха да бъдат надхвърлени и да се появи някакво чудо. Друг е въпросът, както напоследък все повече се говори, че в тази безнадеждна ситуация Горбачов е можел да „изтъргува“ леталния изход на социализма, като наложи клаузи в договорите, които да възмездят малко или много загубите, които нарастваха все повече. Но аз не знам кой щеше да се ползва от тези компенсации и чии джобове щяха да се понапълнят от евентуална негова агресивност и пресметливост.

Аз не случайно започнах с разобличаването на култа към личността на Сталин, макар че грубите грешки и неправилното осъществяване на Марксовата теория на социализма започват по-рано. Но вътрешният разпад на социализма в неговата идеологическа и морална част се задълбочава именно сега. Затова и съветското общество стана толкова апатично и така лесно прие разпада на СССР и краха на социализма. По-късно, когато започнаха да се виждат резултатите от тази „цивилизационна катастрофа“ (Владимир Путин), се проявиха разочарования от новия ред, носталгия по социализма, нападки срещу Горбачов, че е предал социализма. Но това са пасивни емоции и преживявания, които не породиха никаква активност и желание за възвръщане на разрушеното.

По времето на разобличаването на култа към личността на Сталин се пречупи съветският дух, смазана бе социалистическата същност на личността и обществото. Но днес този период не се коментира и не се оценява по неговата същност и историческо значение.

Така или иначе Михаил Горбачов е личността, която бе поела отговорността да ръководи властта и затова него съди историята. Съдът обаче трябва да е обективен и справедлив, за да отчете големите причини, довели до онова, което се случи по времето и пред очите на Михаил Горбачов. И то заради историята, но и заради бъдещето, а не само защото и ние сме свидетели и участници на времето, за което тук говоря.

Михаил Горбачов бе последната и неизбежна грешка на социализма. Понеже грешката беше неизбежна, то крахът също бе неизбежен! Такава е логиката на историята!

Ала такава велика държава заедно със цяла една социално-икономическа и политическа система да се срине без никаква съпротива, трябва да означава нещо и да има дълбоки исторически причини.

Много е важно това време, както и целият исторически период от Великата октомврийска социалистическа революция до началото на 90-те години на ХХ век да бъде внимателно, подробно и съвестно изучен, анализиран и оценен. Няма как иначе да твърдим, че познаваме историята, че се учим от нея и не повтаряме грешките, които предходниците ни са допускали.

Защото така постъпват разумните хора.

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели