/Поглед.инфо/ Лявата политика преживява невиждан преди парадокс на собственото си съществуване: тя отрича класите и класовата борба, но продължава да твърди, че защитава интересите на наемния труд. Затова и избягва да се нарича „социализъм“, а предпочита да е „левица“. Такава „левица“ обаче прилича по-скоро на препаска около неподходящи за показване части на тялото. Или в най-добрия случай се мъчи да се маскира, без никой да забележи маската, на синдикална организация. Обаче занимаваща се с политика и претендираща да управлява държавата. Тази левица заблуждава себе си, а и цялото общество, че е някакво политическо движение, представляващо потисната класа, която да го признае за своя партия. Каква е тази партия, която изразява неосъзнала се като класа група хора, призвана от историята да започне последователна борба за радикално преобразуване на обществото, но сега заблуждавана, че като се развие бизнесът, ще им бъде подобрен животът. А дотогава трябва само да се надяват и очакват.

В „Комунистически манифест“ Маркс и Енгелс наричат тази левица „буржоазна“. „Буржоата социалисти, пишат те, искат да запазят условията на живот в съвременното общество, но без борбите и опасностите, които неизбежно произтичат от тях. /…/ Те искат да има буржоазия без пролетариат.“ В този техен постулат се събират всичките идеи и на днешната левица!

С говорене можеш да формираш някаква що-годе убедителна представа за същността на обществото. Но не бива да забравяш, че тази същност не е в думите. Затова дълго не можеш да заблуждаваш с тях. Все идва моментът, в който те престават изобщо да означават нещо и се превръщат в празни звуци, които дори никой не чува.

Това се случи с думите на българската левица, а и със самата нея. Тя не само изпразни своите думи, но и рухна идейно, организационно и политически и днес е само една аморфна маса, водена от глави, които в своето политическо невежество и корист мислят, че уверено я водят, а всъщност се опитват да я използват и си въобразяват, че означават нещо за обществото.

Те значеха нещо за онова общество, което още не знаеше какво е и не подозираше, че го лъжат и мамят.

Няма защо да се лъжем повече: идеологическата и политическата лъжа и измама буквално ликвидираха българската левица. За съжаление тя не иска д аго разбере и това я прави дори опасна и вредна в днешния политически живот.

Защото тя е онази левица, която Маркс и Енгелс нарекоха „буржоазна левица“, а не е автентична!

Българският (а и не само българският) политически живот преживява тежък исторически момент и ако той не бъде осъзнат като фатален, е възможно да се случат непредвидими събития и явления. Те ще са белязани преди всичко от хаотични терористични действия, мащабни по организация и провеждане, но гибелни за цялото човечество, защото нямат положителна политическа цел и не са преобразователни, а само разрушителни. Те не могат да преобразуват света, защото няма кой да им придаде идеологически и политически смисъл и съзидателна цел. Те са революционни заместители на лявото и социализма, но напълно лишени от техния смисъл. И от необходимостта и ползата им за човечеството.

Левицата от ХХI век загина, защото не опозна и не осмисли новия свят в неговата истинска същност и възприе напълно безкритично уверенията на либерализма за преминаване към нов тип обществени отношения, в които няма нито класи, нито класови борби, нито е необходимо, допустимо и полезно да се извършват революция, защото са ликвидирани антагонистичните противоречия в постмодерното общество. А що се отнася до капитализма, той просто трябва да бъде развиван, усъвършенстван и едва тогава преодоляван, за да премине обществото в ново състояние на хармония и съществуване в условията, които ще създаде „краят на историята“.

Така се създаде т. нар. „неолиберален социализъм“, който напълно изопачи социализма и го превърна в дребнобуржоазна теорийка, по която се формира и социалистическата партия в България. Нейното приспособяване към новите условия се извърши по-лесно, отколкото бе допустимо за една лява партия. Единственото ляво у нея се оказа наименованието й.

Реставрацията на капитализма в Русия и държавите от Източния блок върна идейните и идеологическите процеси в буржоазно-капиталистическата система отпреди тяхното начало. Но това не стана като просто движение назад и по законите на механиката, а се оказа драматично, дори трагично, и с огромни последици за общественото развитие колкото у нас, толкова и за целия свят. Това бе като тежък мозъчен кръвоизлив, нарушил функцията на мозъка, след който се налага дълъг процес на операции, рехабилитация и повторно придобиване на навици, рефлекси, умствена дейност от преди нещастието. Ако при човека тези усилия и терапевтични намеси често дават резултат, в обществото увереността в бързото възстановяване не е кой знае колко голяма. Защото реставрацията на капитализма е явление непознато преди в историята и светът не знае как това става, с каква скорост и от какви странични явления се съпътства.

Бързината, с която левицата се отказа от традиционните си и изконни идеи и принципи, озадачава. Но не бива да се правим, че то е нещо безобидно и напълно нормално. Защото нейните водачи побързаха веднага да се откажат от миналото си, да го заклеймят дори и да подложат на рязка и категорична преоценка дейността на своите предходници, да ги заклеймят като проводници на погрешна идеология и политическа практика. Антикомунистическата риторика стана техен основен дискурс. На какво ли не бяха те готови, за да не ги заподозрат, че са „останки от миналото“.

Същото сториха и идеолозите. Срамно бе да се гледа как довчерашни непримирими врагове на „мирното съвместно съществуване в идеологията“ проповядват социалдемокрация, отказ от марксизма, класовата борба, диктатурата на пролетариата и станаха най-активните апологети на „пазарната икономика“.

Изминаха само тридесет години и левицата просто изчезна от политическия живот. Но на нейно място се появиха уродливи подобия на политически субекти, поели отговорност да водят „бедните, онеправданите, социално слабите“ и да сложат ред в държавата, да я изведат от бедността и мизерията.

„Преобразената“, а всъщност деградиралата левица възприе дребнобуржоазно поведение. Тя усилно и упорито работи в полза на капитала, прикривайки се зад логически конструкции от рода на „за да е висок стандартът на живота, бизнесът трябва да е развит и силен“. Затова цялото й внимание е насочено към съдбата на бизнеса, към неговите потребности и капризи. В „Комунистически манифест“ Маркс и Енгелс са описали този тип социализъм по следния начин: „Социализмът на буржоазията се състои именно в твърдението, че буржоата за буржоа – в интерес на работническата класа“. Днешните леви „идеолози“ разширяват обхвата от ползата на този интерес и го превръщат в „интерес на цялото общество“. Буржоата социалисти, възприели изцяло „буржоазния“ (или „консервативния“) социализъм „искат (пак по формулировката на „Комунистически манифест“) искат да запазят условията на живот в съвременното общество, но без борбите и опасностите, които неизбежно произтичат от тях. Те искат да запазят съществуващото общество, но без онези елементи, които го революционизират и разлагат. Те искат да има буржоазия без пролетариат“. Макар да не говорят изобщо за класи, буржоазия или пролетариат. Но постоянно работи, за „да накара работническата класа да се отврати от всяко революционно движение, като доказваше, че за нея може да бъде полезно не едно или друго политическо преобразование, а само изменението на материалните условия на живот, на икономически отношения“.

Това са принципите, върху които се изгражда днес лявото политическо движение. Те я доведоха до нейния крах.

Левицата у нас, а и в Европа, изцяло промени своя облик, отказа се напълно от изконните си идеи и се отдалечи радикално от традициите и същността си. Левицата не е синдикат, а политически организатор на пролетариата, негов ръководител и двигател в мисията му да промени обществото. Ако отричаш съществуването на пролетариат и изобщо на класите и класовите борби, а се представяш като партия на цялото общество и ратуваш за „подобряване на бизнес средата“ и за „намаляване на данъците“, ти си също класов политически субект, но не на тази класа, която трябва да представляваш и изразяваш.

Принципите на социализма са формулирани и записани в „Комунистически манифест“ на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Той е публикуван за първи път в Лондон през 1848 г. И днес тези принципи не са остарели, не отразяват отминала епоха, а са живи, действени и истински. И не могат с никакви други измислици да бъдат заменяни или измествани. Социализмът е един и същ през XIX, XXи XXI век. Това е социализмът на настоящето и на бъдещето! Защото една е целта му и една е класата, която може и ще го осъществи практически. А прикачването към него на допълнителни определения само подчертава, че тези, които го правят, нямат нищо общо с него.