/Поглед.инфо/ Всеизвестно е, че когато трябва да вземат важни политически решения, политиците почти винаги забравят за морал, принципи и други такива крайно отвлечени понятия. Политическата целесъобразност непрекъснато взема превес над истината. И все пак политиците понякога спазват известно приличие и поне си дават вид, че ги е грижа и за идеите, а не само за краткосрочните им ползи. Когато наблюдавам реакците на западните лидери по отношение на ставащото в Украйна, с огромно съжаление установявам, че за повечето от тях лицемерието се е превърнало във втора природа.
Всички те сега били безкрайно възмутени от насилието в Украйна, били потресени до дъното на душата си от пролятата кръв. Боже, какви чувствителни хора! И колко удобно забравят, че в продължение на месеци именно те всячески подтикваха най-естремистки настроените групи сред украинските протестиращи да направят всичко възможно, за да свалят властта. Кой ли не се появи на Майдана, за да окуражи непримиримите опозиционери - там беше и вечният ястреб Джон Маккейн, и отявленият русофоб Карл Билд, и полският архиконсерватор Ярослав Качински. На крака дойде дори и онази забележителна дама - американският зам-държавен секретар Виктория Нуланд, която като същинска самарянка раздаваше курабийки и бисквитки на майдановците. А дамата е забележителна и по- още една причина - наскоро целият свят разрбра какво е нейното отношение към Европейския съюз;в разговор с американския посланик в Украйна тя отчетливо произнесе запомнящата се пожелание "fuck the EU", не оставяйки по този начин никакво съмнение по въпроса какво мислят американските официални лица за своите европейски партньори.
Западните лидери бяха толкова възторгнати от майдановските призиви за борба срещу Янукович, които те еднозначно си превеждаха като призиви за борба с Русия, че не забелязаха или по-скоро се направиха, че не забелязват едни доста обезпокоителни тенденции на киевските площади. Прехласваха се пред синия роял и одухотворените младежки лица, но удобно си затвориха очите пред едни други факти. Направиха се, че не чуват крайните националистически призиви, че не виждат нито гордо веещите се знамена с лика на някогашния хитлеристски съюзник Степан Бандера, нито полувоенизираните формирования на опозицията. Изобщо не забелязваха, че в сред основните организатори на протестите са открити антисемити като лидера на партията Свобода Олег Тягнибок. Националисти, нацисти, антисемити - тази взривоопасна смес никак не тревожеше политици като Маккейн или Нуланд. За тях беше важно, че могат да използват тези елементи в голямата си бита с Москва. Както гласи прословутата американска фраза по адрес на поредния диктатор, когото Вашингтон подкрепя - "Може да е кучи син, ама е наш кучи син".E, синият роял отдавна изчезна от плащада, изчезнаха и мирните протестиращи. Останаха обаче нацистите, антисемитите и крайните националисти. Останаха бойците на "Десния сектор" с техните катапулти, запалителни течности, а вече и с огнестрелно оръжие. Именно те се отправиха на щурм срещу украинския парламент в началото на седмицата. И тъкмо техният щурм отключи кървавите сблъсъци и доведе до смъртта на десетки хора и от двата лагер. Много ми е интересно какво би направил примерно един Франсоа Оланд, който сега заклеймява насилието срещу "мирните протестиращи", ако тълпа войнствено настроени французи се насочи към Елисейския дворец или към френския парламент. Може би ще излезе да ги почерпи с еклери, докато те го черпят с коктейли Молотов? Съмнявам се. По-вероятно е да ги обяви за терористи и да не се успокои, докато не бъдат смазани от специалните части. Сега обаче такива като Оланд призовават да не падне и косъм от главите на бойците от "Десния сектор".
Вероятно помните, че в средата на миналата година целият свят се занимаваше с едни други протести. Протестите на египетските "Мюсюлмански братя" срещу военните, които свалиха техния президент Мохамед Морси, между другото съвсем законно избран. След свалянето му десетки хиляди ислямисти излязоха по улиците на Кайро в знак на протест. Новите египетски управници търпяха протестиращите извество време, след което заповядаха на армията да стреля на месо. Близо 1000 протестиращи бяха хладнокръвно избити по египетстките улици, но тази касапница не предизвика някакви сериозни реакции от страна на демократичния Запад, с изключение на дежурните призиви да се избягва проливането на кръв. Защо? Защото Западът предпочиташе да се договоря с армията, колкото и кръв да има тя по ръцете си, отколкото с непредсказуемите ислямисти. А както казах и в началото политическият прагматизъм е по-силен от всякакви принципи.
Да не мислите, че днес на някой от демократичните западни лидери му пука за човешките права на украинците и за европейското им бъдеще? Те просто използват извечното противопоставяне на Западна и Източна Украйна в битката с Русия. А украинските протестиращи за тях са обикновено пушечно месо. Накрая един исторически паралел. Когато през 1956 г. избухват унгарските събития, Западът не спира да окуражава антисталинските бунтовници и да им обещава всяческа подкрепа, стига да се надигнат срещу съветските окупатори. И хората наистина се вдигат. Само че когато съветските танкове влизат в Унгария, толкова горещо обещаваната западна помощ така и не пристига. Докато унгарските въстаници са разстрелвани по улиците на Будапеща, по западните радиостанции звучи морална подкрепа и съвети как се правят коктейли "Молотов". През 1956 г. унгарците станават странични жертви или "колатеранли щети" както е политически корекния израз, в голямото противопоставяне между Москва и Ващингтон. Имам усещането, че днес за украинците е подготвен сценарий с много сходно съдържание.
