/Поглед.инфо/ Наскоро пътувах до родното си място С., за да видя бащината си къща, съхранила духа на моите родители и на рано напусналите живота мои брат и сестра. А самото мое родно село беше малката родина, в която беше закотвен духа на моите предци от майчиния и бащиния род и всички онези видни дейци, които бяха правили не само неговата история, но и историята на България. В Плевенската автогара, както обикновено през последните “демократични” години седяха старци и баби дошли от селата, за да си купят някакви зеленчуци и нещо, което повече им напомня за истинско месо. Млади цигани щъкаха чевръсто напред назад, а няколко стари циганки предлагаха комплект ножове на безучастните и какво ли не видяли стари селяни.

След като бързо огледах познатата ми вече години картина видях до широките немити кой знае от кога витрини прозорци, че на една от пейките имаше място. Приближих и каква беше изненадата ми там, обкръжен от различни найлонови торби и пликове седеше моят съсед от родното ми село Валентин и говореше с някого по мобилника си. Като ме видя почти пренебрежително махна с ръка и повтори на събеседника си по мрежата: “И намери някой, защото докарах два лаптопа и едно колело от Париж!”

Свършил разговора моят съсед протегна по навик ръката си, за да се здрависа с мен. Продължавайки последните му думи от разговора аз реших да се пошегувам:

-А по какво личи, че колелото ти е от Париж? Без да съм го видял ще ти кажа, че какви ли не велосипеди произвеждат къде ли не. Така че, ако искаш да го продадеш като “колело от Париж” е трябвало или да вземеш една френска табелаParis”или сам да си я напишеш. Впрочем, от къде идваш сега? Преди половин година беше в Ница, в някаква ферма за коне...

- Отдавна не съм там. Там е фрашкано с араби. Нали видя какво направи оня с камиона? Сега съм в Кале, на Ламанша...

- А защо бега от юга и по-добре ли си в Кале?

- Много добре съм, работя в един ресторант, по 1200 лева на месец , там спя.

- А какъв си? Главен готвач, готвач или?

Съседът ми не отговори на този въпрос, всъщност аз не помнех докато бяха живи майка му и баща му той да беше нещо готвил, но вероятно за това побърза да подчертае, че храната му е безплатна. Като гледах близо двеста килограмовата му маса предположих, че действително добре се храни. Но в мен остана въпроса дали това прави от оригиналните ястия или от остатъците. Побързах да сменя темата на разговора ни и го запитах:

- А не мислиш ли да се връщаш?

- Какво-о, да се връщам, къде?

- В родината ти, в България!

- Ти какво прикааш бе, каква България!

- А ти там, като какъв си? Българин, балканец?

- Какъв българин, какъв балканец бе, европеец съм.

- А на какъв език говорите там? На френски, на английски?

- На какъвто падне, знам малко арабски, малко руски, а иначе френския и английския с речник.

-А жена намери ли си? – Беше по-млад от мен десетина години, но още в онази епоха доведе някаква мургава и в края на седмицата тя ли го заряза, той ли я изгони, не разбрах, но той така и не направи семейство.

- Какво, жена ли? Какви са тия предразсъдъци? Имаш нужда, кеф ти жена, кеф ти мъж. Важното е да отслабиш жилата.

- А чувства на любов, на духовна близост? Как така, днес с една, утре с друг...

- Какви са тези глупости , бе професоре, - той за първи път при тази наша среща ме нарече така, докато преди години това беше обичайното му обръщение. – Няма такова нещо, всеки е сам за себе си. Има потребности, задоволяваш ги. Избор голям. Няма любов, няма ох, няма ах. Всичко има, всичко се продава и купува. Имаш нужда, купуваш. Нямаш нужда, траеш си. Важното е да имаш пари и да ти е пълен шкембака. – при тези последни думи той погали големия си корем, за да покаже, че при него всичко е наред.

- Аз така и не разбрах какво работиш? – повторих въпроса си, защото добре помнех, че този “европеец” в онази епоха не беше работил, за разлика от дядо му, който не знаеше сън, а също и баща му, който макар и да беше чиновник не беше се отучил да работи като земеделец

- Работя, докарал съм много стока, два лаптопа и куп още неща. Сега отивам да ги освободя в София и ги връщам тук. Намери хора. Ай че бързам за автобуса си. – и като намота в ръцете си няколкото найлонови торби и пликове тръгна към изхода.

Стана ми жал за този несретник, зарязал бащин дом и тръгнал по Европа, за да напълни “шкембака” и отвреме навреме да примъкне купища втора и трета ръка апарати и дрехи, които да продаде като “бизнесмен”. Преди години той навярно организираше налетите в бащиния ми двор идом, при които бяха окрадени всички електроуреди и всички неща от метал. И му подхвърлих:

- Успех, с Бога!

Последните ми думи сякаш го шибнаха по дебелината гърбина и като се обърна към мен той почти жално каза:

-Какъв бог, бе бачо? – Някога в онези първи години на демокрацията той, спазвайки традицията в родното ни село, още повече че бяхме някакви далечни роднини се обръщаше към мен и по-възрастните с това “бачо”.- Какъв бог? –повтори той и продължи- Няма бог, няма нищо. Църквите във Франция са празни. В католическите храмове влизат само япошки и китайци с камери и таблети, за да снимат екзотика. Няма бог, няма никой. Имаш ли пари, имаш всичко. Какъв бог? Там само арабите и турците се гъзорят по няколко пъти пред джамиите си и оня от горе вие:”Аллах акбар! Това е положението, бачо..- повтори той и излезе...

След няколко дни, в събота, когато аз вече се готвех да се връщам в София го видях на площада на родното ни село, обкръжен от няколко кашона с дрехи, две чанти с лаптопи и едно колело, на чиято рамка се виждаха етикети с флага на Франция. Засмях се, но съвсем сериозно го питам:

-Вальо, онзи ден ми каза някои неща, които ме накараха да си мисля за ставащото в Европа. Само ти ли мислиш така или?

- А-а, комшу, – сега вече бях сведен до най-ниското “любезно” обръщение – аз съм обиколил Европа, къде ли не бях през последните петнадесет години. С кого ли не съм разговарял. Така мислят много. Нищо не съм измислил. Аз съм човек на бизнеса, не съм като тебе да съчинявам някакви книжки, които никой не чете. Е, може някога да са ги чели, но сега никой не чете Сега номера е бачкане и пари. Това е положението...

Нищо не казах. Само огледах огромния площад и градинката парк до него, които някога в моята младост в съботни и неделни дни бяха пълни с народ, но сега нямаше никой. В този момент камбаната на църквата, която някога беше строена от моя прадядо, още във времената на робството и беше възстановена с моите усилия през деветдесетте години, тъжно проплака. Не разбрах пак някой ли беше починал или беше някакъв празник. Но този камбанен плач преряза сърцето ми и си помислих:”Боже, нещо страшно беше станало за тези години с моето село, с моята родина, с Европа, а и с останалото човечество...Беше умряла една епоха и вместо нея се раждаше друга, чийто един представител беше този жалък “бизнесмен” в единия ъгъл на площада...моят съсед Валентин...

6 август 2016 г.

Преображение Господне