9 септември - най-значимото българско събитие на ХХ век

Девети септември е преломна дата в българската история. И ако днес се проведе допитване, огромната част от българския народ без колебание би посочила тази дата като най-значимото събитие в историята на България през ХХ век. Каквото и да говорят днес за формата на политическата промяна, не може да се отрече, че тя води до далечни политически, икономически и социални последици. Именно такива мащабни промени в живота на дадено общество науката дефинира с понятието революция.

„Революциите са резултат от пълното или частично разпадане на стария строй, което пък е следствие от неспособността на управляващите или резултат на икономическа криза, война или друго подобно събитие”, сочи американската Енциклопедия на обществените науки.

„Революциите”, продължава енциклопедията „са резултат от продължително социално развитие; не просто от някакво внезапно разочарование на част от населението, а последна фаза на един твърде дълъг процес. Характерното за една революция (за разлика от обикновения преврат) е, че тя води до далечни политически, социални, а понякога и до икономически и културни последици. Революциите често се оказват локомотивите на историята”. И по-нататък: “В политическия смисъл на понятието, превратът е акт на политическа машинация, понякога, но не винаги насилствена, различаваща се от революцията по това, че сменя правителството, а не формата на управление”.

На 9 септември 1944 г. в България се извърши не обикновен преврат, не просто смяна на едно правителство с друго, а се постави началото на дълбоки революционни политически, икономически и социални промени. През първите десетилетия на изграждането на социализма обществото бе обзето от небивал ентусиазъм. Никога дотогава народът ни не е бил толкова единен, уверен и устремен към постигане на ново, по-справедливо общество. Благодарение на този ентусиазъм за по-малко от 20 години се създаде образцово селско стопанство, способно да изхрани населението на две Българии; поставиха се основите на тежката промишленост и енергетиката; прокараха се нови и основно се модернизираха старите пътища и жп линии; започнаха да произвеждат стотици предприятия на леката и хранителната промишленост; започна мащабно жилищно строителство; задължителното всеобщо образование ликвидира неграмотността; въведе се всеобщо и безплатно медицинско обслужване; ликвидираха се повечето социални заболявания; детската смъртност се сведе до равнището на най-развитите европейски държави; осигуриха се достойно старините на трудовите хора; чувствително нарасна продължителността на живота; постигнат бе значителен ръст в стандарта на живот и средното заплащане на труда. Трудовите хора почувстваха, че „имат силата да поставят ново начало на света”, по израза на Томас Пейн – бележит деец на Американската революция.

И наистина, България започна да мери ръст с най-развитите държави: брутният обем на промишленото производство постави страната на 17-то място в света по основните показатели, а редица постижения в образованието и науката я доближиха до челната десетка. Произведенията на българската литература, драматургия, кино, на изобразителното, музикалното и оперното ни изкуство получиха световно признание. В чужбина, включително на Запад, започнаха с уважение да се отнасят към целите на българската външна политика, българските дипломати бяха приемани като достойни и равностойни партньори. Накратко, както признават световните справочни и енциклопедични издания, това е период на безпрецедентна политическа и социална стабилност.

Успехите на социалистическа България получават заслужено признание не само от политици на Запад, а и от западната академична наука. В монографията си „Българската икономика през ХХ век” Джон Лемпи – професор в Мерилендския университет и задълбочен изследовател на икономическата ни история, прави обоснован извод, че „четирите десетилетия на комунистическо управление са най-продължителния период на стабилно развитие в най-новата история на България”. Главните фактори, обуславящи успешното развитие според него са:

„Планиране на производството и инвестициите по съветски образец; прилагане на марксисткото разбиране за приоритета на ускореното и балансирано индустриално развитие; обвързаността с икономиките на другите социалистически страни, на първо място със съветската; постоянните усилия на БКП след 1960 г. да реформира собствената си система; както и съветската помощ”.

Съветският съюз, допълва проф. Лемпи, не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции [на Съюзниците], аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. В същото време нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г. са с 10%-на лихва, а тези през 20-те години – с 15%-на лихва). Към началото на 80-те години икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ, води до ускорено развитие, промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии.

„Без личното участие на Живков в налагането на определени форми на колективно ръководство, както и откритото признаване на отделни грешки, продължителният ход на икономическите реформи в България би бил невъзможен”, подчертава проф. Лемпи и заключава: “Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че заложи на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи”. *******

Провалът на социализма не падна от небето. По силата на резултатите от Втората световна война в Източна Европа бе наложен съветския модел на социално-икономическо развитие. Първоначалните впечатляващи успехи на модела внасяха успокоение от постигнатото и даваха повод за безкритичното му копиране. В същото време сериозно изостана критичния анализ на вътрешните проблеми на социализма. Не се направи верния извод за нарастващи противоречия между наложените от модела производствени отношения и динамично променящите се производителни сили. Подцени се и ерозивната дейност на многобройните „съветологически” центрове, въздействието което техните разработки и политики оказват върху управляващите елити на социалистическите страни.

Към началото на 60-те години съветският модел бе започнал да се изчерпва. В партийните и държавните ръководства на социалистическите страни започнаха сериозни дискусии за пътя, по които следва да се продължи. Най-отчетливо този зов за промени намери израз в революционните събития в Унгария (1956 г.) и Пражката пролет в Чехословакия (1968 г.).

Още след победата на Октомврийската революция Ленин предупреждава, че в Русия дълго време ще продължават да съжителстват характерните черти на различни обществено-икономически формации, белязани със съответните различия в социално-икономическите нагласи, начини на производство, социално-психологически установки, личностни ценностни системи.

Дори когато през 80-те години в Китай Дън Сяопин обяви, че за социализъм ще може да се говори реално едва след 100 години, у нас и в Съветския блок продължи налагането на безпочвени формулировки, като тези за достигане на „общество без вътрешни противоречия”, за „безкласово общество” и т.н. А противоречията продължаваха да нарастват и милионите, които подкрепяха побеждаващите идеи в началото започват да се стопяват, когато същите идеи губят почва в последващия исторически момент. Стефан Продев писа навремето за Санчо Панса на Революцията – този човечец, който мисли не за идеите и борбата, а за нещото което ще му се полага в деня на победата.

В България (както в СССР и в другите социалистически страни) постепенно се създава привилегирована каста, която твърде пренебрежително споделя социалистическите ценности. Отделни представители на левицата започват да повтарят основни мантри на т. нар. либерална демокрация и най-вече, че на Запад вече е постигнато „общество на всеобщото благоденствие”. Носители на тези тенденции са определени социални групи, включително членове на комунистическите партии, чиито манталитет и поведение отразяват настроенията на възродилите се през 70-те и особено през 80-те години на ХХ век (дребно) буржоазни прослойки. Затвореният свят на режима на Живков (в България), на Брежнев (в СССР), на Хусак (в Чехословакия), на Герек (в Полша), на Кадар (в Унгария) и т.н. за тях бе нарастващо безперспективен. Десетки хиляди високопоставени чиновници и партийни кадри откровено вярват че повече и по-свободни възможности в едно по-отворено общество ще им донесат повече просперитет. Те искат да получават повече, много повече, но понеже има какво да загубят, усилията им са насочени към предотвратяване на евентуални безредици. Затова се оказват и главния фактор за осъществяване на мирния преход. Във всички европейски социалистически страни и в СССР социализмът бе демонтиран мирно, без масови кръвопролития и граждански войни.

Голямата част от тях обаче скоро след промените започва да усеща заплаха от нестабилност. Образът на обожествявания доскоро Запад започва да се променя. Предприемачите първи проумяват, че не могат да се конкурират с големите чуждестранни монополи, които искат да ги поставят на колене. Повечето от държавните служители и пенсионерите започват да усещат заплаха за съществуването си. Свободата дошла със смяната на системата започва да им изглежда като нарастваща отговорност и бреме. Наново оформилата се средна класа се оказва разочарована. Мечтите й започват да се изпаряват. Несъстоятелна да поеме лична отговорност за случващото се, тя се обръща да търси причините извън себе си в „трагичното” историческо наследство, в комунистите и ченгетата, които се укриват или които са разменили политическата си власт с икономическа. Но най-вече те са разочаровани от Запада, който се опитва да се облагодетелства от промените. Сегашната глобална криза на т. нар. капитализъм катализира до крайност тези настроения, превръща ги в ново качество, което навсякъде около нас вече носи плодове.

************

Какво да се прави ли? Нека не си задаваме постояноно този вековечен въпрос, а да запретнем ръкави. Девети септември е ден не само за размисъл, за отчет на постиженията и несполуките, но и за поставяне на ново начало. Девети септември трябва да бъде повод да възродим движението за промяна. На първо място – да надигнем глас срещу поруганите ни човешки права, енергично да настояваме за възстановяване на суспендираната глава ІІ на демократичната ни конституция. Да се присъединим към ония сили, които от Европа до Северна и Южна Америка, от Близкия Изток до Южна Африка и Индия се изправят против господството на престъпните монополи, против корпоративните интереси, опитващи се да увековечат статуквото. Да се включим пряко в редиците на милионите, да проправим пъртина към по-добро бъдеще.

„Добър ден за революция”, писа по повод на тазгодишния Първи май Дейвид Харви – професор в "Сити Юнивърсити" - Ню Йорк. „Добър ден за революция”, нека повторим казаното от американския професор в деня на Девети септември. И няма да се изненадаме, когато разберем, че обединени, може да творим отново собствената си история.