На тази тема Институтът за изследване на обществата и знанието организира кръгла маса. Идеята на инициатора проф. Васил Проданов е да се поставят на обсъждане понятия, които отпаднаха през последния четвърт век от теоретическия инструментариум и публичния език, да се прецени има ли сериозни теоретически аргументи, които да ни накарат да смятаме, че понятията “класи” и “класови конфликти” окончателно са отишли в историята, да бъде анализиран употребявания политически и теоретически език, както и тенденциите, които са стояли и стоят зад тези понятия...

Мнозина знаят, че по времето на Железния канцлер (Бисмарк) в Германия се поставя основата на задължителното основно образование (както и у нас след Освобождението). Малцина знаят обаче, че по същото време в германските училища се въвежда предмет “Понятия”. Вероятно това е една от причините защо германците се разбират от една дума. За разлика от българските политици – след всяко тяхно изявление говорителите им трябва да обясняват какво точно били искали да кажат.

Макар добрата традиция в образователните институции да продължава и днес, политолози и медии на Запад от десетилетия са предприели поход за девалвиране на ценностите, основно оръжие на който е подмяна, обезмисляне, десемантизиране на понятията. Оказваме се в оруелянов свят, където смисълът на утвърдени понятия и ценности бива подменян с “нов”, “правилен” такъв. Целта е атакуване на масовото съзнание, разбиване моралните устои на хората, да се превърнат те в лесна плячка на кръговете, които се стремят към глобално господство.

Масовата употреба на “пазарна икономика” например започва през 30-те години. Целта е да се подмени понятието “капитализъм”, станало мръсна дума след Голямата депресия (1929-1934 г.). Двадесетгодишният опит сигурно вече ни е научил, че пазарна икономика няма и не може да съществува при условията на днешния капитализъм. В книгата си “Икономика и обществена цел” авторитет като Джон Кенет Голбрайт още през 1973 г. сочи, че в света доминира добре планираната икономика на олигополите, властта на която елиминира всякакъв полъх от пазарни отношения. Какъв е смисълът от икономиката въобще, ако не обслужва обществения интерес, пита авторът и подчертава, че за да се спаси обществото от загиване трябва да се възстанови пазарът, а това може да стане само чрез организирани масови действия.

“Малките и средни” предприятия, а и “грижата”, която някои демонстрират за тяхното подпомагане, също са блъф. При условията на днешния капитализъм те са обречени да загинат. Според Голбрайт, повечето от собствениците им дори съзнават, че ги създават само и единствено, за да бъдат продадени. Късметлиите обаче са не повече от 5 процента. За да се съхранят “малките и средните” предприятия изходът е създаване на регулирани пазарни отношения, подчертава отново Нобеловият лауреат.

По аналогичен начин понятието “растеж” идва да замъгли отсъствието на развитие. “Растежът” сам за себе си е виртуален, свързан е най-вече с борсови спекулации, докато развитието винаги е материално. В монографията си “Българската икономика през ХХ век” Джон Лемпи – професор в Мерилендския университет и задълбочен изследовател на икономическата ни история сочи, че през втората половина на 30-те години [на ХХ век] имаме растеж, но нямаме развитие и България остава най-бедната страна в Европа след Албания. Докато през четирите десетилетия на комунистическо управление впечатляващият растеж е следствие от ускореното развитие.

От 70-те години [на ХХ век] насам редица автори на Запад твърдят, че класовата борба отива в историята и на мястото на предходната господстваща капиталистическа класа идва “меритокрацията”, основана на образованието и личните способности. Типичен пример в това отношение са работите на Даниел Бел. Други автори като Джейм Петрас обаче опонират, подчертавайки, че това което Бел нарича постиндустриално “общество на знанието” всъщност е финансов капитализъм, опиращ се на широкото използване на информационните системи за ускоряване на спекулативното движение на капитали. Не “личните способности”, а връзките с инвестиционните къщи и банките се превръщат във фактор за успех и това, което ускорено нараства и се променя е класата на финансовия капитал, същността на която се прикрива с “нови” определения като “предприемачество” и “меритокрация”. В същото време в съвременния свят е налице силна тенденция на задълбочаване социалното неравенство и класовата поляризация.

В доминиращия политически дискурс на Запад понятието “класи” в марксовия смисъл бе подменено с долна, средна и горна класа в подоходен смисъл. Твърди се, че предходният класов дуализъм изчезва, а устойчивостта на развитите западни общества се опира на голямата средна класа. След 80-те години се появява ново понятие – “подкласа” (underclass), с което обозначават маргинализиращи се, устойчиво безработни, отпадащи от труда слоеве, не успяващи изобщо да се впишат в обществения живот.

“България се пролетаризира”, констатира неотдавна лидерът на десницата Иван Костов, който осъществи приватизацията. Аргументите му, приведени в печата сочат, че през последните години е налице тенденция към нарастване относителния дял на доходите, които идват от работна заплата, тоест от наемен труд.

Проф. Кръстьо Петков прави обаче съществено уточнение: “Доцентът Костов помни отлично, че теорията за пролетариата, доминираща в марксическото учение, дефинира класата на пролетариите не само на базата на ниските доходи, но и на липсата на материални активи, на капитал. Само че в неговата статия няма и дума за това как и защо 97% от българите, лишени от частна производителна собственост при държавния социализъм, останаха в същото безправно положение и след прехода към либерален капитализъм. Добре е тази спестена истина да се припомни. Иначе ще излезе, че пролетарий в днешна България е само онзи, който е останал без работа и редовни доходи”. А в резултат на вълните на приватизация и грабеж в българското общество настъпи полярно деление на 3% богати и свръхбогати собственици и 97% набедена средна класа.

Подмяната смисълът на понятията разбива не само устоите на хората, но настъпва и срещу правата на гражданите. Съгласно чл. 60(1) на Конституцията на Република България данъци и такси се установяват само със закон, а не с акт на МС. Петчленен състав на Върховния административен съд, председателстван от зам.-председател на същия този съд обаче е на друго мнение (адм. д. № 8513/2005). Да, казва съдът, данъци и такси “се установяват” със закон, но Министерският съвет може “да определя” техния размер.

В случая не става въпрос за обикновена манипулация. Смисълът на глаголите “установявам” и “определям” е един и същи. Те могат да се считат за синоними (справка: Речник на съвременния български книжовен език, изд. БАН, 1959, с. 505; Речник на българския език, акад. изд.“М.Дринов”, 2002, т. 11, с.684). Нека си представим как би реагирала френската общественост, ако френски съд използва думи и изрази в смисъл различен от официално декретираният от Френската академия?

Затова смятаме за необходимо да се приеме закон за ползването на официалния език. “Това не е само проблем на езикознанието, литературата или филологията. Той е държавнически проблем”, сочи проф. Л.Корнезов. И това трябваше да стане до 1994 г., три години след гласуването на Конституцията. Такива закони има в Полша, Франция, Ирландия, Белгия, Люксембург, Литва, Латвия, Естония, Канада, Китай...

Нека се върнем към манипулацията, извършена от петимата членове на състава на ВАС. Като вещи юристи те много добре познават разпоредбата на чл. 2(2) на Закона за нормативните актове: “Компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля”. Сиреч правомощията на законодателната власт не може да се прехвърлят на изпълнителната. Задача на законодателната власт е да извежда законите от обективната реалност, а на изпълнителната – да изпълнява тези закони. Затова се нарича изпълнителна власт. Оттук и смисълът на разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, императивно изведен в чл. 8 на Конституцията. Не на последно място петимата магистрати много добре знаят, че Конституцията е върховен закон, а разпоредбите й имат непосредствено действие (чл. 5 ал.1 и 2). Категоричен е и Конституционният съд: “Народното събрание трябва да определи със закон и размера на таксите, които не са свързани с насрещни услуги, а имат характера на публично задължение към държавата и общината” (т.р.№10 по к.д. №12/2003). Решенията на КС също са задължителни. Защо тогава петимата магистрати от ВАС отказват да съблюдават върховенството на закона?

Става въпрос за половин милиард лева, както сочи и журналистката Ана Заркова от в. “Труд”. По-точно за рекет от половин милиард, който ние, гражданите, сме придуждавани да внасяме в извънбюджетни сметки на МВР, разпоредител на които е министърът на вътрешните работи. За да ни издадат личните документи. Никъде в Закона за българските документи за самоличност няма определен размер на таксите за тяхното издаване. Напълно основателно, защото става въпрос за упражняване на права, като правото на свободно придвижване и правото на свободно напускане на държавата, което не може да се осъществи без документ за самоличност. А упражняването на правата не може да става срещу заплащане. МВР обаче решава да ни удари балтията с акт на МС. Сам по себе си актът на МС не може да поражда правно действие, защото не може да поражда задължения. Единствено „законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите”, гласи разпоредбата на чл. 86(2) на Конституцията. Това не е всичко. Разходите по издаването на лична карта са не повече от 1.80 лв., но ни товарят с 18 лв. Разходите за паспорт са не повече от 2.30 лв., но ни изнудват с 40 лв. За експресна “услуга” пък ни дерат със 150 лв. Независимо, че съгласно Тълкувателното решение на КС издаването на лични документи не е “услуга”, а “публично задължение”, както на гражданите, така и на паспортните служби към МВР. Отново се сблъскваме с умишлено фабрикувана терминологична подмяна.

След като министърът на вътрешните работи е разпоредител на извънбюджетните сметки нека се запитаме за какво се разходват тези пари? За ядки, близалки, манекенки, за купуване на медийно време или на политици? Ние не знаем, а и никой не ни казва. Не знае това и Сметната палата, защото не контролира извънбюджетните сметки на МВР.

В същност, не сме далеч от хипотезата за магистрати от ВАС, убедително мотивирани да престъпят правата на гражданите и върховенството на закона. Как се наричат длъжностни лица, които престъпват Конституцията? В правовите държави престъпването на Конституцията е въздигнато в престъпление срещу държавността.

При откриването на тазгодишната академична година ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев алармира: “Искат да подменят нашата България – България на духа, на мисълта, на Джон Атанасов, на Златю Бояджиев, на академик Балан – с България на келепира, на еднодневки, наричани фамилиарно Иванки, Петранки...”

Симптоматично за тази подмяна е повсеместното използване през последните години на думата “случване”. Смисълът й означава нещо епизодично, моментно, еднократно. Нещо, което идва на мига и бързо отминава без да остави трайни следи. За “случването” обикновено не трябва да се полагат усилия, то идва от само себе си, независимо от нашата воля, “случайно”. За разлика от противоположното “ставане”, което носи в себе си смисъла на придобиване на ново качество, на постигнат успешен край, следствие от процес, тенденция, вложени усилия, често след продължителен път на развитие. Докато “случването” е епизодично, “ставането” е трайно. И понеже у нас нищо трайно “не става” хората трябва да бъдат залъгвани, че поне “нещо се случва”. Специалистът по семантика би открил в тази подмяна щампата на течащата в момента реклама на Българо-американската кредитна банка: “Дай полет на мечтите си, върви смело напред, вкуси от приключението, наслаждавай се…” Това не бива да ни учудва. Основните прийоми и на подмяната, и на рекламата се фабрикуват в едни и същи центрове за психологическо въздействие. Хората, най-вече младите, трябва да бъдат тласкани към “случването”, към приключението, към безкрупулната игра. Според правилата на по-силния, правилата на т. нар. бизнес. Груби и сурови, като в спортно състезание, в което участват само смелите и решителните. Във всяко състезание обаче резултатът е предопределен: единият отбор трябва да загуби, трябва да бъде бит и да напусне игрището. Правилата на играта се свеждат до унищожаване на по-слабите. Младите хора едва ли разбират, че повечето от тях са във втория отбор, те са обречени да загубят.

Само че животът не е игра. Смисълът на икономиката е да води до развитие. Развитие, което да облагодетелства цялото общество. Не само малка част от него. Това е основополагащ принцип на държавите в Евросъюза. Разписан е в конституциите на страните-членки. Разписан е и в Конституцията на Република България: нещата трябва да стават в интерес на гражданите и обществото. Не само да ни се случват.

И така, “случват ли се” все още класи и класови конфликти? А ние какво искаме? Да ни се случва или да ни става?