/Поглед.инфо/ Повод за настоящия текст ми даде неотдавнашната публикация на проф. Николай Овчаров във в. Труд Нова книга разкрива: Дракула говорел на български“. Иде реч за езиковедския анализ “Влахо-български връзки” на Илия Талев – племенник на големия писател Димитър Талев. Изследвайки късносредновековни документи, д-р Талев, който преподава лингвистика в Калифорнийския университет, убедително показва как литературният влашки език се формира през ХV-ХVIII в. на основата на български говори. А писмата на влашкия войвода Йоан Влад III, известен като Цепеш или Дракула, са писанина диалект, близък до тогавашните български говори,не на църковнославянски.

Нека припомним, че църковнославянският език е изключително близък до старобългарския; в Източна и Югоизточна Европа той е официалният богослужебен език на православните църкви и не случайно се приема за книжовен език в продължение на векове. Освен д-р Талев, редица езиковеди като Любомир Милетич, руският славист Самуил Бернщейн и много други поддържат научната теза, че в езика на населението на Влахия и Молдова намират отражение живите славянските говори; а те не са по-различни от местните говори в Мизия, Тракия и Родопите. За българския произход на Влад Цепеш пък свидетелства името му, както и това на брат му Раду – все славянски имена, производни от славянски корени, които не присъстват в нито един от западните (романски или германски) езици.

Според унгарски учени, първото споменаване за появата на власи в Трансилвания датира в ръкопис от 1200 г. Изследванията им сочат, че власите са романизирана общност, чийто генезис може да бъде отнесен към първите векове след н.е. в района на Западните Балкани, обитаван от компактно славянско население. Оттук и масовото заимстване на славянски думи в недоразвития тогава говорим език на власите. Лингвистичният анализ показва, че дори в началото на XIX век над 31% от влашката лексика има славянски корени. Във все още неоформения влашки литературен език латинските думи са само 2 600, срещу 3 800 думи със славянски произход. Част от влашката лексика съдържа и албански заемки – свидетелство за общуване с албанските съседи в областта между днешна южна Албания, северозападна Гърция и югозападната част на Вардарска Македония. Впрочем, издаваното в началото на ХХ век в Букурещ списание Le Courrier des Balkans изрично признава: Ние сме народ, който живее от векове наред в Македония, Епир, Тесалия и Албания. Коренът на рода ни е латински и ние се наричаме румънци, макар други да ни назовават куцовласи.

Именно в областта известна и днес като „Куцовлахия“, според унгарските историци, власите се формират като народност между II и VII век (виж приложената карта). Векове по-късно поемат на север по поречията на Вардар, Морава и през българските земи. Намират трайно заселване на територията между Южните Карпати и Дунава, известна тогава като „Кумания“ – област в пределите на Българското царство.

Куманите са тюркоезичен народ, който през Х век се придвижва от степите на Централна Азия към Европа. Унгарската историография ги нарича „куни“, а редица унгарски автори ги определят като „втора вълна исконни маджари“ (след предвожданата от Арпад първа вълна която, разгромена през 896 г. от българския цар Симеон, преминава Карпатите и трайно се заселва в Панония). Част от „куните“ се установяват в редконаселените територии между Южните Карпати и Дунава, други – в земите на унгарското кралство. И днес в централните райони на Унгария има десетки селища, имената на които съдържат съставката „кун“: окръг Бач-Кишкун, градовете Кунсентмиклош, Кунсентмартон, Кишкунфеледхаза, Кишкунмайша, Кишкунхалаш и много други. Нека припомним, че в 1186 г. болярите Петър и Асен възстановяват българското царство с помощта на кумански отряди.

Публикацията на проф. Овчаров върна спомените ми години назад. В края на 1983 г. пътувах до Букурещ. Разполагах със свободно време и предложих на придружаващия ме колега да посетим Националния исторически музей. Оказа се монументална сграда в неокласически стил, в центъра на града (подобно на нашата Съдебна палата) – най-представително място за съхраняване и излагане културно-историческото наследство на една нация. Изкачихме стъпалата и се озовахме в просторно фоайе, където под стъклените витрини бяха изложени поредица оригинални грамоти от XV-XVII век на „царя руманяска“. Колегата ми се изненада, когато успя да разчете отделни думи и изрази в някои от грамотите – написани бяха на църковнославянски. Обясних му, че това е бил официалният език на Влашко и Молдова чак до 1859 г., когато двете княжества се сливат под името Румъния. Тогава заменят кирилицата с латиница, макар обикновените хора още дълго продължават да си служат с кирилицата в писмовната си реч.

Припомням си и епизод от 1981 г., когато чествахме 1300-годишнината на българската държава. Гости за тържествата бяха стотици езиковеди, историци, слависти от цял свят. Между тях се оказа Раду Флореску (1925-2014), професор по история в Бостънския колеж – най-старото висше учебно заведение в щата Масачузетс, основано през 1863 г. Роден в Букурещ, на 13-годишна възраст заминава за Лондон, където баща му е акредитиран като посланик на кралство Румъния. Две години по-късно – в края на 1940 г., посланик Флореску подава оставка в знак на несъгласие с политиката на премиера Йон Антонеску, който присъединява Румъния към нацистката Ос. (През 1946г., в изпълнение на споразумението на Съюзниците за наказване военнопрестъпниците от Втората световна война, румънски съд осъжда диктатора Йон Антонеску на смърт.)

Младият Раду завършва Оксфорд, защитава докторска дисертация в университета на щата Индиана, САЩ. От 1953 г. до смъртта си преподава в Бостънския колеж. Като дългогодишен директор на Изследователския център за Източна Европа към колежа, проф. Флореску е един от съветниците на Държавния департамент по Балкански проблеми; съветник е и на сенатора Едуард М. Кенеди.

В края на 60-те години на ХХ век бостънският му колега-историк проф. Реймънд Макноли си спомня за „Дракула“ – нашумелия „вампирски“ роман на ирландеца Брам Стокър, издаден през 1897 г.; и кани проф. Флореску заедно да изследват архивите в Източна Европа, за да се опитат да възстановят реалната картина на действителния живот и дейност на влашкия войвода – прототип на героя на Брам Стокър. Така те попадат на документи, които установяват, че една от дъщерите на предците на Флореску е била омъжена за Раду Красивия, брат на Влад – факт, който дотогава е съхраняван единствено в родовата памет на фамилията Флореску. Иначе казано, в кръвта на проф. Флореску има частица от кръвта на влашкия войвода.

А истинският образ на Йоан Влад III подробно е разкрит в публикуваната в съавторство с проф. Макноли през 1972 г. монография „В търсене на Дракула“ (In Search of Dracula). По време на честванията на 1300-годишнината, случаят ме срещна с проф. Флореску. Връчи ми последното издание на книгата с молба евентуално да бъде преведена на български. За съжаление, тогавашните ни издатели не проявиха нужния интерес; а става въпрос за български владетел, който през ХV век се опитва да отстоява относителния суверенитет на Влашкото княжество срещу османската напаст. Прякорът му „Цепеш“ идва от заповедта му османските натрапници да се набиват на кол, тоест, да се „нацепват“. Според някои източници „нацепени“ са над 100 хиляди. А „Дракула” идва от прякора на баща му – член на Ордена на Дракона, създаден за борба с османлиите.

Управлението на Влад Цепеш наистина се отличава с жестокост, но както сочат авторите, това е било характерно за епохата: не само от страна на османския завоевател; не по-малки жестокости на феодали в Австрия, Бавария, Англия, Трансилвания и другаде са засвидетелствани в летописи и легенди...

Днес, наследниците на проф. Флореску – синовете Раду, Николас, Джон и дъщерята Александра, както и техните 13 деца – внуци на професора, живеят в САЩ. В жилите им, както и в тези на професора, несъмнено тече частица от кръвта на легендарния български войвода – князът на Влахия Йоан Влад III, коварно убит от враговете си; а отсечената му глава е изпратена на султана в Цариград, който демонстративно я набива на кол.

Приложение (карта): Унгарски източници за генезиса и разселването на власите – II-XV век

Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели