/Поглед.инфо/ Емилия е унгарски пенсионер. В България. Нищо странно, след като през 70-те години е била българска стипендиантка в Будапеща. Времето, през което е била осигурявана с парите на българската държава, Унгария зачита като трудов и осигурителен стаж и след оттеглянето на Емилия от активна творческа дейност, тоест след пенсионирането й, унгарската пенсионна служба редовно й изплаща пенсия за периода, през който е била осигурявана като студентка.
По силата на международни регламенти, тя трябва периодически да праща на Пенсионната служба в Будапеща собственоръчно подписан образец за удостоверяване на статуса си, заверен в Националния осигурителен институт (НОИ). Допреди време е имала такава възможност, въпреки утежненото й физическо здраве. От две години обаче е напълно обездвижена.
Въпреки състоянието й, Емилия поддържа активни контакти с приятели и роднини по телефона и чрез интернет, дори кани понякога гости, живо се интересува от събитията по света и у нас, от процесите в Унгария, където са преминали шест щастливи години от живота й, има трезви преценки за политическия живот, счита, че нейният вот има значение и редовно настоява да гласува. На поредицата парламентарни избори след 2021 г. редовно пуска бюлетината си в доставената в жилището й подвижна кутия в присъствието на членовете на назначената подвижна секционна избирателна комисия, съгласно разпоредбите на чл.чл. 89 и 90 от Изборния кодекс (ДВ, бр.19/2014).
В началото на годината Емилия получава от Унгария формуляр, който следва да попълни и подпише собственоръчно в НОИ, НОИ да удостовери подписа й, след което – да върне формуляра обратно на адреса на Унгарската пенсионна служба.
Оттук започват мъките и терзанията й. След многократните безуспешни опити да се свърже по телефона с НОИ, най-накрая чува гласа на телефонистката. Обяснява какъв е проблемът. Прехвърлят я на чиновничка в отдела, където се полагали и заверявали подписите. На обяснението на Емилия, че е напълно обездвижена и че служители на НОИ следва да дойдат в жилището й да удостоверят подписа и извършат заверката (както се практикува по време на избори), чиновничката отговаря, че това било невъзможно. Нямали такава практика. Емилия не се отказва, иска да плати това идване като „услуга“. Отговорът е категоричен – „НЕ“. Емилия иска да узнае и с кого разговаря: чиновничката отказва да си каже името и затваря телефона. Опитите да се свърже по телефона с управителя или подуправителя на НОИ също са безуспешни: нямало практика те да контактуват с „клиенти“. От което се подразбира, че НОИ третира пенсионерите не като правоимащи, а като клиенти!
Оказва се, че правата, които императивно са разписани в чл. 5 на Закона за хората с увреждания (ДВ, бр.105/2018), не важат за длъжностите лица на НОИ.
Оказва се също, че длъжности лица на НОИ изглежда не познават или не желаят да съобразяват собствените си разпоредби, разписани в чл. 26 на Правилника за организацията и дейността на НОИ (ДВ, бр.8/2014), задължаващи ги да поддържат връзки с компетентните органи и с осигурителните институции извън страната; да изпълняват задълженията си по споразумения, страна по които е НОИ; да подготвят и заверяват документи и формуляри във връзка с удостоверяване на приложимото законодателство...
Нещо повече, отказът на чиновници на НОИ да удостоверят и заверят подписа на Емилия по същество означава отказ Емилия да получи полагаемата й се унгарска пенсия. Иначе казано, чиновниците от НОИ не искат Емилия да получава унгарските си пари. Не навежда ли този отказ на обосновано предположение за умисъл у някои чиновници, че колкото по-малко пари получава, толкова по-скоро Емилия ще се отправи в отвъдното, а с това ще се „спести“ българската й пенския, която е част от социалните разходи на държавата?
„Редуцирайте пенсионерите си!“ Точно такъв е съветът, който през 1998г. г-жа Ан Макгърк – шеф на мисията на Международния валутен фонд (МВФ) за България дава на тогавашния премиер Иван Костов. Според преценките на фонда, през следващите три десетилетия хората в трудоспособна възраст ще намалеят с една четвърт; ergo, ще се увеличи броят на пенсионерите и оттам – социалните разходи на държавата. За да се съкратят пенсионните разходи, „неудобнитe“ пенсионери трябвало да бъдат „редуцирани“, сиреч – физически елиминирани. Това на прав текст е смисълът на казаното от г-жа Макгърк на премиера Иван Костов.
Схемата е известна: насилствено налаганите против волята на хората условия от неблагоприятно социално-икономическо, административно или друго естество пораждат стресогенни фактори, които са в корелация с отключването на определени заболявания и могат да доведат до преждевременна смърт. Отказът означава ли, че някои чиновници на НОИ следват челния опит на „елиминатора“ Иван Костов? Впрочем, практиката на днешни високопоставени длъжностни лица на НОИ поставя и много още други въпроси...
Но нека се върнем към момента, когато на Емилия й хрумва да позвъни за съвет в посолството на Унгария. Научавайки проблема, унгарският консул се информира за адреса и начаса пристига заедно със секретарка, печати и прочие реквизите в дома на Емилия, където за минути е оформен документът.
Историята може да се разглежда в по-широк аспект: когато плащат, унгарците изпълняват не само разпоредбите на закона. За тях това е и морален дълг. Затова населението на Унгария нараства. Докато българските чиновници, отказвайки не само на пенсионерите, но и на мнозинството българи условия за достоен живот, на практика изпълняват „редукционните“ нареждания на Ан Макгърк. И досега пратиха – и продължават да пращат в отвъдното, над 2.1 милиона български граждани. Което по същество си е геноцид. Престъпление за което няма давност.
Пост скриптум:
Бях на 16 години, когато загубих непрежалимата си майка. След месец и половина Пенсионната служба започна да ми изплащана наследствена пенсия. Не бях навършил 20, когато почина и татко. Пенсията, която ми се полагаше, се повиши до размера на тогавашната месечна заплата на млад специалист-вишист. Благодарение на тези грижи успях да завърша образованието си. Да създам семейство. Да положа основите на успешна академична кариера и т.н.
Пиша всичко това, защото Пенсионната служба тогава беше на бул. Ал. Стамболийски 48 в помещения десетократно по-малки по площ от сегашната модерна сграда на бул. Ал. Стамболийски 62-64. Нямаше компютри, документите се пишеха на пишещи машини в по 4-5 екземпляра под индиго. Нямаше и копирни машини (ксерокси). Нито интернет. Броят на обслужващите пенсионни преписки, вкл. на работещи в други страни, с които България имаше договорени двустранни трудово-правни отношения, бе над 20% по-голям от сегашния. Но имаше добросъвестни служители-професионалисти, които акуратно и в срок обработваха преписките. Бяха служители, а не чиновници! В Пенсионната служба на бул. Стамболийски 48 работеха стотина души, вкл. кухненския персонал на столовата.
Днес НОИ разполага само в София с десетокартно по-големи офисни помещения. Разполага и с компютри, копирни машини, интернет; като администратор на личните данни има възможност за моментни справки. Щатът само в София надхвърля 700, а в цялата страна – близо 3 500 души. Иначе казано, правоимащите пенсионери хрантутят 3 500 неефективни чиновници.
Докато в двумилионна Будапеща щатът на Пенсионната им служба едва надхвърля 100 души!
Преди година писмено помолих уважаемия г-н Управител на НОИ да ме поправи ако греша.
До днес отговор няма.
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
