Какво е да живееш в най-бедния регион на Европа със среден доход 26 на сто от средния европейски? Къде живеенето е винаги равнозначно на оцеляване?

Северозападна България е царството на нереализираните обещания и несбъднатите мечти. А от неизпълнените думи най-много боли. Тунелът под Петрохан, мостът Оряхово-Бекет, модернизирането на жп линията Видин - София, която да замени “мазното” и унизително шестчасово кандилкане, ски съоръженията над Берковица са като мантри, призвани да запълнят нуждата от говорене...

Идеята за тунел под Петрохан, съкращаващ пътя от Егейско море до р. Дунав с повече от 100 км, която дори влезе в плана за регионалното развитие през 2007, бе категорично отречена от гуруто на регионалното развитие и по настоящем случайно изпълняващ длъжността президент – Плевнелиев Роско. Модернизирането на жп инфраструктурата дори не се обсъжда, в историята е и мостът Оряхово - Бекет. На опашката за там се нарежда и проектът за каскада от 10 малки ВЕЦа по поречието на река Искър във Врачанско. Още се въртят идеи и предложения ( хипотетични суми и лобита) между Главболгарстрой и местната администрация за проекта “Супер Берковица” – епичните ски писти край връх Ком. Гръмките слова вече дори не будят надежда, а само униние, защото всички чуват премълчаното - рекордната безработица и ниските доходи. Затова или може би защото кметът на Видин е червен, колегата му от Монтана е представител на ВМРО-НИЕ, а врачанския кмет е независим кандидат, наложил се над претендента от ГЕРБ, сегашното правителство – обещало най-много на България, почти нищо не обеща на Северозапада. Бойковата дружина се придържа към завета – “Обещаваме само на лоялните!”, а гладният по-трудно се учи на лоялност и се насища с популизъм.

Вярно голямата мечта на видинлии е на път да бъде реализирана. Малко остава да бъде завършен и пуснат в експлоатация мостът Видин – Калафат. Около него се строи стабилна инфраструктура, която сякаш приканва митичния трафик от Истанбул и Пиреа да се притече на помощ за закъсалия край. Идеята, както винаги е изпълнена наполовина, тъй като пътят Е79 е твърде заобиколен и безсмислен ако не пренасяш тонове. Двете жалки ленти на Петрохан се преасфалтират частично, на места липсват обозначения, а дупките се множат всеки ден. Това е стратегическата мисъл на регионално развитите ни политици и експерти...Но дори без привличането на голяма част от трафика, реализиран сега през трасето Атина – Белград, призвано да заобикаля България, сухопътната връзка с Румъния ще се отрази добре на областта. Икономически, културно, морално...

Истината е, че ние слабо познаваме този край. Трудно е да обясниш какво е Румъния за видинлии, ако не знаеш кой е най-гледаният канал в селските и градски кръчми,кафенета и частни къщи – румънската фолклорна телевизия. Тя има магически ефект върху зрителите, пренася ги в свят, където качамакът винаги е достатъчен и е винаги със сирене, жените са сочни и загадъчно усмихнати, облечени във везани ризи, а духовата музика никога не спира. Градската речна градина на Видин е обновена и поддържана, сякаш за да буди завист на румънския бряг. Крайбрежните заведения са на народни цени, има места за отдих и спорт. А само на две преки от градината с европари се ремонтира прочутата Кръстата казарма за да бъде след година превърната в Регионален етнографски музей. Сградите на няколкото училища са поддържани много по-добре от редица софийски гимназии...Както твърди леля ми, в града няма липса на деца и млади хора, просто няма проблем с местата в детските градини. Едва ли последните данни от национално преброяване ни дават основание за такъв оптимизъм, но прости сърце... Видинчани могат да учат всекиго от нас на сила и вяра в бъдещето.

Докато съзерцавах няколкометровия недовършен участък от моста и размишлявах върху миналото на града си дадох сметка, че само 6 от 13 капии на Видинската крепост гледат към река Дунав. Бъдещето, надеждите и страховете на града и жителите му и днес се простират на юг от Дунав...Което, между впрочем, не лишава България от нуждата да се грижи за териториалните си води, вземайки превантивни мерки срещу маловодия като тазгодишното. За какво ли са ни дунавския стратегии ако нямаме Дунав? Но това е друга история, все пак трябва отнякъде да се взимат пари и за велоалеи...

За Северозападна България надежда има и тя става все по- прагматична, злободневието я прави сякаш по - устойчива Оптимизъм буди фактът, че през последните 2 години селското стопанство в региона се събужда. Земята бавно поскъпва, а засетите площи със слънчоглед, пшеница и царевица се увеличават с хиляди декари на година. Когато човек хвърли поглед в далечината и не успее да види края на морето от узряла царевица, за секунда ще помисли, че благополучието на северозапад се е настанило отново, след толкова години отсъствие. Но тази мисъл, уви, ще живее у него, само докато пътят не го отведе в поредното пустеещо торлашко село.

Като селото на баба ми, само на няколко километра от борческо Димово или както тя държи да казваме – село Бързица -възникналото на мястото на черкезката колония Османие от 300 семейства на двата бряга на река Арчар, голямо селище. Историята на селото и семейството ми е преплетена десетки поколения назад. Прадядовците ми са били в управата на село Бързица, Александрово, но не и на борческо Димово. За разлика от много други общини в региона борческо Димово е бастион на ГЕРБ, силна партия в общината е групировката на Ковачки – ПП ЛИДЕР, в чието клубче се прави най-хубавото кафе в града. В църквата, за чието построяване семейството ми има пряка заслуга, се извършват само заупокойни молитви, но не и венчавки, с гордост ми заявява магазинерката – “така е в борческо Димово и така ще бъде!”. Управлението на ГЕРБ донася на градчето известни придобивки – ремонтирано училище, закупена нова земеделска техника, прилична детска площадка, козметични подобрения в инфраструктурата, малък ремонт на сградата на общината, два европейски проекта...

Това е изводът, който политиците трябва да се опитат да проумеят в в навечерието на началото на най-трудния политически сезон от години насам: там където става въпрос за оцеляване, политиката престава да бъде политика...Оцеляването става политика.