Тръгнахме с мечти за свобода и демокрация, а стигнахме до 20 лева за глас
За днешните тийнейджъри - ударниците, многомашинничките и героите на социалистическия труд са същества по-далечни и непонятни от таласъмите, самодивите и водните духчета. 22 години след "голямата промяна" израсна цяло поколение, което не помни комунизма и което скоро ще поеме управлението на България в ръце.
За по-възрастните 10 ноември си остава датата, белязала и преобърнала техния живот. За останалите се превръща в отдалечаваща се гара, на която влакът на историята рязко завива.
До 1989 г. влакът пътуваше към победния комунизъм. После тръгна към познатия от телевизионните приемници капитализъм от западен тип. По разписанието на цивилизационния избор 14 години пътувахме към НАТО и 18 - към Европейския съюз. За разлика от липсата на разнообразие при бай Тошо, пътниците вече можеха да сменят началник-влака и машиниста чрез пускане на бюлетини на всеки четири години. Мнозина бяха посрещнати с "Осанна" и
разпънати на следващите избори чрез наказателен вот
Сега все повече пасажери мърморят, че Брюксел не приличал на обетованата земя, а Северо-атлантическият пакт не бил по-благ и миролюбив от мрачния Варшавски договор.
Факт е, че начертаните след 10 ноември исторически цели са изпълнени - дори подпечатани с целувка от Европейския парламент. Новите ни покровители от Америка и Стария континент ни признаха с течение на времето за страна с прилична многопартийна демокрация, почти реална свобода на словото, работеща пазарна икономика, надежден съюзник в битката срещу тероризма, привлекателен център за инвестиции и първенец в борбата срещу бюджетния дефицит.
Листът със задачите е изпълнен, но дали живеем по-добре и по-щастливо? За немалка част от хората носталгията по комунизма не е просто "жалба за младост". Към днешните пенсионери, работниците и земеделците старият строй беше доста по-приятелски настроен. В селата, където броди призракът на безработицата и мизерията, годините на развития социализъм се тачат като златно време, когато всички са имали работа,
ходели
са на море всяко лято
купили са си москвич и вдигнали къща. Не е имало хора без препитание и умиращи от глад. Не са се срещали разбойници и проститутки на всеки ъгъл, а измамниците са били затваряни в полагащите им се килии.
Днес поне сме наясно, че демокрацията и капитализмът не са захарните петлета, обещавани ни от изпадналите в несвяст поклонници на свободния пазар. Опитахме горчивия вкус на стихийната алчност, а мнозина носят белезите от борбата за вътрешно Видово оцеляване. Видяхме в какво се превръщат свободните избори, когато хората оценят гласа си на двайсет лева.
За капак българският влак пристигна в клуба на държавите на благоденствието в най-неудачния момент. Вече е трудно да се предвиди дали върху нас ще се изсипе рогът на изобилието от европейски субсидии и безплатни сладкиши. Невъзможно е да се каже дори дали ще оцелее еврото и дали водещи държави на Стария континент няма скоро да банкрутират и цялата икономическа общност да замине в небитието, а с нея и политическата пирамида на ЕС. Това ще бъде голям шок както за машиниста и началник-влака, така и за пътниците в нашенския влак, който след дългогодишно лутане се добра до гара Брюксел. Ще трябва отново да се закачат пръснатите вагони и да се мисли накъде ще пътуваме тепърва и да има релси за там.
