Синдромът на жълтите павета и виртуализацията са основните недъзи на българските медии
Най-естествено би било да започна с това кой журналист каква долна курва е, колко взима на час, кога и защо обслужва безплатно. Другото очаквано начало е за всемогъщата цензура, която не позволява факела на истината да ни огрее.
Боя се, обаче че този експлоатиран до дупка подход няма да обхване в пълнота проблемите на родната журналистика, които искам да изложа тук.
Да почнем отдалеко - как се променя медийната среда.
Наскоро един приятел пусна снимка от събрание на Съюза на журналистите през 1943 г. Бие на очи, че на фотото са само мъжаги. Само допреди 70 години вестниците са били като старите кораби - смятало се, че жена на борда носи нещастие. Днес близо две трети от орачите на медийната нива са от нежния пол, и аз изобщо не протестирам.
Преди стотина години под занятието журналист се е разбирало само едно - вестникарчетата. В редакциите са се срещали няколко породи - репортер, а по-късно и фоторепортер, карикатурист, редактор, автор на фейлетони, драскач на булевардни романи, които тогава са излизали в подлистници, публицист.
Добрият стар репортер - все пак това е бил крайъгълният камък на всеки вестник, без който печатането му е било лишено от смисъл.
Публичната среда се променя неузнаваемо още с изобретяването на радиото и телевизията, да не говорим за шеметните изменения, породени с интернет. Да погледнем само еволюцията за последните двайсетина години. Имаме бум на нови печатни издания, радиа и телевизии, плуваме в океан от сайтове, блогове и платформи в мрежата.
Тружениците в средствата за масова информация /СМИ/ нараснаха хилядократно, усложни се и разделението на труда. Табелката "журналист" си закачиха много различни длъжности.
Например, четците на новини в телевизиите журналисти ли са? Та от тях се иска само да не фъфлят, да не сричат,
да не запецват и да не
плашат аудиторията
Те, може би, строго погледнато, нямат нищо общо с журналистиката, но са най-популярните лица от говорещия сандък, далеч по-познати от доста министри и депутати.
Журналист ли е Гала и останалите водещи на светски предавния? Доколко може да се каже същото и за водещите на политически предавания като Цветанка Ризова? Все пак те се изявяват единствено в жанра интервю, и тяхната работа няма много общо с тази на класическия репортер? Журналист ли е Слави Трифонов в промеждутъците, когато не разказва тъпи вицове и не се лендзи, а критикува властта и поставя един или друг обществен проблем?
Смятам, че колкото и да ни е мъчно, ние трябва да зачислим всичките тези дейности и персони към българската журналистика. Налага се да добавим и коментаторите на футболни мачове и говорещите глави, които шетат по сутрешните блокове, но също и операторите, техниците, режисьорите, музикалните редактори, администраторите на сайтове и модераторите на форуми. В същото стадо, да ме прощават, попадат и блогърите и тези, които онлайн излъчват различни събития, авторите на клипове, които ползват youtube, и майсторите на Фотошопа, които скалъпват колажи.
Медийната общност днес е по-пъстра и по-шумна от всяка от големите зоологически градини по света, и затова изключително сложна за разбиране и анализ. Ако се вторачите в пищните пера на тв пагагала, ще си направите едни изводи. Ако наблюдавате дивите котки - криминални репортерки, как разкъсват гълъбчета, ще ви дойде друго на ум. Ако подслушате разговор на политически репортери на чаша ракия, съвсем трето ще ви хрумне. На конференция на блогъри пък ще чуете нови разбирания за света, каквито не сте предполагали, че могат да съществуват.
Та къде е тук фигурата на добрия стар вестникарски репортер? Не може да се отрече, че
се е позагубила леко по
пътя на естествения подбор
Няколко тенденции ми правят впечатление в последно време, и първата, разбира се, е бързото нарастане влиянието на Фейсбук, социалните мрежи и блогосферата за сметка на традиционните медии.
Това особено силно пролича по време на "арабската пролет". Режимите в Тунис, Египет, Либия и другаде разполагаха с пълен монопол върху властта и икономиката, мощни пропагандни машини и тотален контрол върху средствата за масово информация, могъщи и страшни тайни полиции и армии от организирани подръжници. За броени седмици обаче те изпопадаха като къщички от картон, духнати от вятъра. Мрежата закипя от буреносни статии, проповеди и филми, и гневът на младите хора преля по улиците и влезе в кървави сблъсъци с жандарми и войници.
Арабските бунтовници събориха диктатори, мачкали населението с железен ботуш в продължение на десетилетия. За въстанията допринесоха и джамиите, но главното сражение на съпротивата беше изнесено по интернет. Оттам минаха репортажите и прокрадването на информации за полицейските зверства на тираничните управления и героизма на бунтовниците, които бяха разпространени светкавично от световните медии.
Същите процеси текат и в България, но особено ярко се забелязаха при зачестилите протести в защита на природата. Сюжетът се повтори и при опитите за допускането на ГМО, при шистовия газ и сега при Закона за горите и битката за Морската градина във Варна. Особено силно впечатление ми направи движението срещу фракинга. До средата на миналата година по темата нямаше почти никаква информация нито в родния, а и в чуждестраннния печат не бяха много смислените публикации.
Имаше няколко хубави преводни статии и две-три разследвания за апетитите за добив на шистов газ в Девенци. Даването на разрешително за проучване на "Шеврон" в Добруджа и Лудогорието отприщи недоволството първоначално на шепа ентусиасти, а после и доведе до атомен взрив на гражданска активност в нета. Преведоха се стотици статии, разследвания, документи и филми от какви ли не чужди езици. Снимаха се стотици клипове и любителски репортажи от шествията, застрашените местности и интервюта с учени и природозащитници. По форумите се проведоха хиляди горещи дискусии за опасностите и ползите от добива.
Колосалната информационната кампания, с някои изключения, бе дело на доброволци, които отделяха от личното си време за преводи, писане, снимане и разпространяване на информацията. В резултат не след дълго стотици хиляди хора имаха ясно съставено мнение срещу фракинга и в крайна сметка протестните шествия и гражданския натиск озаптиха засега мераците на Народното събрание да пусне „Шеврон” да дупчи за шистов газ.
На още по-голям екшън сме свидетели и участници сега - при опълчението срещу Цеко Минев и лобистките поправки в Закона за горите - проблем, който се възпаляваше доста продължително още от протестите срещу "Юлен" за застрояването на Пирин преди 7 години.
Прощъпулникът на гражданската съпротива показва нещо много важно -
всеки е медия, всеки е журналист,
от всеки нещо /или много/ зависи. И когато гражданите са обединени и готови да защитят в случая горите, успяват да пречупят пропагандата на корпоративните медии. Когато една национална телевизия си позволи лукса да не покаже протестно шествие или да се опита да омаскари участниците в него, толкова по-зле за нея.
Във Фейсбук тя става обект на всеобщ присмех и презрение, а омразата я плисва като вълна. Цензурата се превръща в главоболие на самия цензор, защото утре той ще бъде изяден с парцалите, а после конкурентите му на медийния пазар с удоволствие ще доръфат останките.
Любителските клипове в Youtube вече бият по гледаемост емисиите на голяма телевизия, която си позволява несериозно да подходи по важни теми. А пък умерените и сковани вестникарски статии стават силно подозрителни и слабо читаеми на фона на искрящите от гняв, надежда и революционен плам манифести на блогърите.
Последните събития трябва да станат обица на ухото за големите медии. Времето, когато зрителите и читателите преглъщаха всичко, безвъзвратно отмина. Вече медията има обратна връзка от своите потребители, която може да те удари с чук, ако си сбъркал, а понякога дори и без да си сбъркал.
Затова е нужно и работещите в малки, големи и още по-големи вестници, радиа и телевизии да се разделят с опасното самочувствие, че онова, което те са решили да напишат, кажат и покажат, е самата истина. Това е дяволска заблуда - че истината зависи от това как си подредил изреченията, сглобил картинката и режисирал сцената.
Предупреждавам всеки тръгнал по пътя на лъжата, че не само ще загуби душата си, но първо ще му се наложи да се раздели с разума си. Защото когато започнеш да конструираш измамни образи, рано или късно стигаш дотам да не можеш да различиш истината, да се превърнеш в параноик, който мисли, че всичко наоколо е илюзия.
Второто е, че откакто има Фейсбук, не е добре да се прекалява с опитите за манипулации и изопачавания на истината, особено когато хората са чувствителни по даден проблем. Макар и дребен на пръв поглед скандал, може да компрометира трайно, да срути реномето и на най-могъщата телевизия. Една крачка накриво и целият авторитет, който някой е градил с години, почва да се пържи в огъня на свещения хейт на форумджиите.
Организираните около политическа или обществена кауза граждани вече осъзнават, че държат голямата гьостерица и могат да ступат всеки, изпречил се на пътя им, дори и да се казва Цеко Минев и
да е изпотрошил милиони,
за да си осигури имидж
на приятен човек и безпроблемно съдружие с парламента, правителството и няколко общини начело със Столичната.
Намирам тази развръзка за полезна и дисциплинираща, доколкото все пак ще допринесе за повече отговорност в традиционните медии, чието влияние неминуемо ще намалява за в бъдеще.
Две са основните ми критики към днешната ни публична среда, и в частност към журналистиката.
Първата наричам "синдром на жълтите павета". Основната част на вниманието на СМИ са втренчени в институциите и заведенията, които посещава т.нар. елит. Не искам да кажа, че не са достойни за отразяване - от тях тръгват много от недоразуменията и дертовете в днешния ни живот.
Затова поздравления заслужават напористите репортери, които притискат властта да не крие информация и да действа в интерес на гражданите.
Само че министерствата и другите държавни служби са източници и на планини от куха пропагандна информация, която най-често не отговаря на действителността. И един съвестен репортер би трябвало след като са му дали сведения за големи успехи в съответното ведомство, да отиде и да провери на място резултатите от сизифовския труд на чиновниците. Другата важна причина за взирането в жълтите павета са непрекъснатите скандали и разправии, които предлагат различните институции и партии в управлението.
Затова и често пъти медията дава предимство на последната изцепка на Важди Рашидов или Мирослав Найденов, вместо на проблемите на баба на село или стачкуващите миньори в Родопите, освен ако последните не обявят гладна стачка или не обещаят да се самозапалят ритуално пред тв камерите.
Занимаваме се прекалено много с интриги, подмятания, шарлатании, черен и бял ПР, отколкото с истинските проблеми на хората. Затъваме в дребнотемие, вместо да насочим поглед към стратегическите изпитания пред страната, които не са никак малко. И тук Бойко Борисов, който много добре познава този кокоши манталитет, изключително успешно манипулира публиката.
Тя е заета да цвили по повод последните му откровения пред женските списания, отколкото да помисли дали дискретната приватизация на печелившите части от БДЖ няма да ликвидира постепенно голяма част от отрасъла, да остави стотици хора без работа, а десетки хиляди без достъпен превоз.
Освен слепота по отношение на проблемите извън центъра на София и по националните теми, ни липсва и задълбоченост. Ние още не знаем защо ни вдигнаха тока с 13%? Колко фотоволтаични централи има в България, къде са, чии са, на каква цена произвеждат ток и на каква им го изкупува държавата? Колко от това увеличение ще отидат за погасяване на вноските по АЕЦ "Белене"? Всичко това продължава да тъне в мъгла.
Друга мистерия - преди месец прокуратурата в Пазарджик повдигна обвинение срещу 13 ходжи от Родопите, че проповядвали радикален ислям и искали да ни сменят либералните ценности с уахабитски? И отново никой не знае какви са, що са, крият ли жените им бомби в шалварите и верно ли ползват минаретата за складове с Калашници?
Не казвам, че е лесно да се напише репортаж - иска се да пропътуваш стотици километри, да говориш с прокурори, полицаи, политици, експерти, заинтересовани страни, кметове, местни хора, да прегледаш хиляди страници документи преди да си наясно с мозайката.
Тези два сюжета са капка в морето от важни проблеми, които чакат все още своето съвестно журналистическо проучване. За съжаление, не са много репортерите, които познават добре ресора си и работят на терен. Намират се например люде, които пишат за "Булгартабак" с години
без да са виждали на
живо нива с тютюн
Други са вещи по ромските проблеми без никога да са стъпвали в циганска махала.
Затова и вторият ключов проблем на медийната ни среда е пряко следствие от синдрома на жълтите павета. Става дума за виртуализацията, за която отчасти допринася и развитието на новите технологии. Гоним си опашките като малки котенца. Едно на ръка са случаите, когато Б.Б. рекъл нещо за кучетата - и веднага се почва: хвалби и плюнки, колко е мъдър и съответно безумен, намесват се кучкари, ветеринарни доктори, специалисти по психология на животните. Опозиционните партии приемат гневни декларации, социолозите мерят доверието в репликата,
а на другия ден всички се карат кой как е отразил новината. Пишат се стихове, въртят се колажи и веселото оживление продължава няколко дни. Кучетата си лаят, но медийната врява ги заглушава.
Загледайте се в сутрешните блокове и вестникарските колонки – произвели сме един медиен елит, който се оглежда в себе си и непрекъснато се стряска от образа си в огледалото. Имам предвид освен журналята, най-редовните коментатори-всичколози, несменяеми говорещи глави, навъдилите се тинк-танкове и изследователски центрове, затънали в бумащина. Две трети от тях не знаят нищо не само за живота на хората извън столицата, но и за битието на обитателите на по-отдалечените квартали на София.
Нямат представа за дереджето на гетата и обезлюдените села, в пълно неведение са за празниците и делниците, както и за сексуалните предпочитания на обикновения народец. Преливането от пусто в празно, мрънкането, високомерието и втренчения поглед - това са отличителните белези на прослойката, за която говоря.
Виртуализацията обикновено се получава, когато човек без да подбира, се нагълта с информация по непознат проблем. Чете статии, гледа репортажи и почва да си мисли, че всичко знае. После облича костюма и отива да се изказва от малкия екран по същата тема. Той не разбира, че това, което е прочел и видял,
е само конструирана
картина в съответния вестник,
сайт, радио или телевизия. Това е част от голямата картина - понякога мъничко парченце от пъзела, друг път - сравнително подредено и истинско описание на проблема. За да познаеш в пълнота определено място или действие, най-добре е да идеш там и да проучиш внимателно въпроса от всички страни.
Докато нашият хлевоуст коментатор взима мъничкото парченце от пъзела и в тв студиото почва да го размахва като мощите на Йоан Кръстител и да покръства зрителите в истината. Слава Богу, все пак се намират и почтени експерти, учени и анализатори, които познават и следят изтънко темите си и се опитват да вразумят безумците.
Тези аномалии на информационния поток неизбежно се отразяват и на нашия общ дом интернет. С цялото ми уважение към талантливите блогъри, но мнозина от тяхното съсловие страдат от същия дефект. Коментират какво балдъзата на третия братовчед казала в коридора на комшийката си, която го споделила във фризьорския салон, където се къдрела лелята на класната, която учела племенника на шурея.
Рядко се случва някой от тях да направи пълно проучване по даден проблем, да изнесе нова информация или история, да я интерпретира и да се опита да промени обществените настроения. Обикновено ограничават възможностите си до хапливи коментари за последната изцепката на някой политик. Малцина от тях съхраняват връзката си с живата реалност.
Свободата на словото не е сладкишче. От една страна, трябва да воюваш за нея и да я пазиш. От друга, трябва да знаеш за какво да я използваш.
Много от оплаквачките на свободата на словото у нас никога не са я разбирали, камо ли да я използват за нещо полезно. Не знаят за какво точно плачат и страшно им личи - капят си в очите изкуствени сълзи. Смятам, че в XXI-и век някой да твърди, че щял да каже велики истини и да направи потресаващи разкрития, но му пречела цензурата, е нелепо.
Айде по-сериозно, допреди демокрацията за една по-разпищолена статия е можело да търкаш наровете или да увиснеш на въжето. Бая публицисти са точели острите си пера в затворнически решетки. Наистина се е искало кураж да влезеш по-грубо на властта, затова сега е лигаво да се оплакваме от натиск. Когато те натиснат, натисни ги и ти - просто правило.
Днес т.нар. медиен пазар е разпределен между десетина групировки, люто скарани помежду си. Повечето по правило се кланят на правителството, но има и такива в глуха опозиция. Освен това големите корпорации и техните лобита във властта са в непрекъснати конфликти и сами се изобличават и засипват къде с истински разкрития, къде с компромати едни други.
Винаги, когато един журналист иска да публикува някаква истина или важен материал, може да го стори, дори да не е в медията, в която работи.
Да не забравяме, че пуснаха и интернет. Както вече споменах, влиянието на блоговете и социалните мрежи все повече ще се усилва и отзвукът от едно разкритие понякога е по-силен, когато набере скорост във Фейсбук.
Затова смятам, че свобода има достатъчно, но трябва да знаеш как и за какво да я използваш. Някои журналисти използват свободата на словото,
за да събират жълти
клюки от гей-баровете,
но не им се бъркам. Въпрос на приоритети и затова вниманието ми е насочено към онази част от медиите, която трябва да се занимава предимно с обществените, икономическите и политическите проблеми на населението, а не с интригите между властовите кланове.
Мнозина клатят мрачно глави и не спират да описват нищетата на българската журналистика. Най-активни в това начинание са самите журналисти – те са най-убедителни при описанието на пороците и недъзите, което е достойно за поздравления.
Грешките трябва да се признават, но никой не пише за собствените си недъзи, а прехвърля проблемите на чуждата глава. Бедата е там, че почти никой не съсредоточава вниманието си върху светлите примери /малко са, но ги има/, които трябва да бъдат представени пред следващите поколения. Именно те са ценни и важни, и трябва да послужат като ориентир на начинаещите репортери.
Тъмен занаят ли е журналистиката?
Тя е рожба на модерното време, което си има и своите неудобства. Нищо свято не е останало и ровенето в кофите за боклук и чуждото бельо се приема в реда на нещата. Съществува изначален оттенък на критичност и негативизъм, от който дори и настроената на вълна хвалебствия и слугинаж медия не може да избяга.
Представете си, че в България се роди и израсне идеалният политик и държавник – да речем като Джордж Вашингтон. Или пък се случи сред нашето племе да се пръкне съвършеният предприемач – двойник на Джон Голт на Айн Ранд.
Ако живеехме в по-невинните години на Средновековието, хронистът щеше да плюе на калема и да напише, че владетелят е подобен на слънцето по пладне и когато е наоколо, трябва
да прикриеш с ръка очите
си, за да не ослепееш
че поданиците му не могат да дишат без него, че славата му не залязва над Европа, Азия, Африка и Америка; че е храбър като Марс, красив като Аполон и мъдър като Соломон…
Средновековният житиеписец е можел да развихри докрай наивното си въображение и да се понесе на крилете на най-светлите си фантазии. Днешният публицист, когато е решил да похвали някого, е лишен изначално от тази пищна образност и светло умонастроение. Ако напишеш, че Цеко Минев е пророк и спасител, и докосването до него лекува ревматизъм, разбира се, ще те затворят в най-близката психиатрия, а Цеко ще си поиска парите обратно. Днес хвалбите на богатите и известните звучат по следния начин - той се облича просто, обича котките, поздравява комшиите на баба си, държи се скромно, играе тенис и е сдържан в публичните си прояви, не кара скъпи лизмузини и не обича да се излежава по яхти.
Днес поклонението пред елита се извършва по коренно различен ритуал - семпъл, лукав и завъртян, давещ се в изтънчено ефирно словоблудство.
Силната и забележима журналистика винаги е критична – това е изначална даденост. Понеже имам известен опит, мога да кажа, че в течение на годините в този занаят човек придобива много ценни качества – да събира и анализира информация от всякакви източници, да разпознава лъжците и измамниците от половин дума, да противодейства на силните на деня, да разобличава пакостите на управниците. Заедно с това придобива и богат арсенал от опасни умения.
Научаваш се например да скалъпваш класно какви ли не интриги, шарлатании и компромати. Как се води черна кампания – в кои издания и кога се пускат разрушителните дописки, как се поддържа огъня и се разпространява клюката, как се пренасочва линията на атаката и по кои слаби места се удря.
Да, журналистиката е тъмен занаят и донякъде изкуство. Медийните труженици са силно изкушени да водят непрекъснато крайно агресивни и черни кампании, да разбиват имиджи, понякога и да погубват съдби, да манипулират най-долните страсти на хората. Тези умения са полезни, но и коварни. Избиват в крайни форми на хейтърство и черногледство, водят до цинизъм и в крайна сметка до апатия, породена от усещането за пълна безнадеждност. Затова е изключително важно журналистът да не мисли, че стои над морала, подобно на размислите на Доган за хлабавата корелация между нравствеността и политиката. Без ясни представи за добро и зло, за позволено и забранено, за неприкосновеността на личния живот, честта и доброто име на хората, работата може да придобие зловещи проявления. Без съвест и чувство за отговорност журналистът освен за себе си, става неимоверно опасен и за обществото. Затова бих посъветвал всеки медиен труженик , зает с ровене в сметта, да обръща паралелно внимание и на ведри събития и чисти герои, каквито също се намират из клетото ни отечество, за да балансира тъмната страна на битието.
Вълните от омраза и черногледство, които с повод и без повод заливат социалните мрежи, не са отдушник, те са клопка, в която падат хейтърските души. Разрушителната стихия, превърнала се в самоцел, рано или късно се обръща срещу тези, които я употребяват и ги разяжда отвътре. Няма по-кошмарна гледка от журналист, загубил смисъл и надежда, отчаян и зомбиран от собствения си нихилизъм и злоба. Той презира целия свят, но е забравил точно за какво. Забравил е мечтите си да го промени към по-добро, да служи на истината и да защитава обществения интерес, стои и гледа апатично и накрая дори поредната мишена за свещения му хейт не може да му донесе утеха. На всяка цена трябва да се запази зрънце надежда и вяра в доброто, в противен случай ще бъде изпепелен от изгарящите го тъмни страсти.
