/Поглед.инфо/ "Многократно изразявам тревога от разединението в нашето общество и търся съмишленици заедно да преодолеем тази пагубна опасност. Разединението донесе големи поражения на държавността и на народния дух"... Одухотворено, загрижено, надявам се и искрено, звучат тези думи на вицепрезидента Маргарита Попова, изказани в навечерието на 138-та годишнина от Априлското въстание. Най-стряскащото е, че са самата истина. Идеята й за създаване на дългосрочна стратегия и харта за национално обединение, уви, засега си остава една доста красива утопия.
Вече 24 години българинът се напати и насити на какви ли не обещания и опити, включително за национално спасение и съгласие, но като по правило винаги се оказваше потърпевш. Затова всеки призив за нещо подобно, дошъл от политиците ни, днес изглежда обезценен до неузнаваемост. Една девалвация на морал и ценности, която буди само саркастична насмешка и дори гняв.
Няма как десетилетия наред да правиш компромиси, да търпиш лишения в опита за елементарно човешко оцеляване, да проявяваш неведнъж солидарност с поредните "водачи на нацията", а впоследствие да се оказва, че пак си "преметнат". Че всичките тези хора гледат да уредят основно себе си, търгувайки с всеобщото доверие и така от мандат на мандат. Първо едни, после други, после пак същите в комбинация с трети, а резултатът - никакъв. Отровна симбиоза, паразитираща в непробиваемата матрица на едно и също управление, но с различен партиен цвят.
Затова силно се съмнявам същите тези неизменни политици и партии, отново да съживят обществената енергия за нещо наистина значимо. Дори актът на подписване на въпросната харта да влезе в светлината на прожекторите и да се превърне в новина №1. Това е така, защото на хоризонта не се вижда нито един сериозен проблем, който да върви към овладяване и успокояване. Към какво всъщност се стремим като народ и нация? Какви цели преследваме? Защото "усвояването" на едни пари от ЕС, съревнованието те да стават повече и с по-малко корупция, не е и не може да бъде национална цел.
Нима не е видно, че готовността ни като общество и управление за адекватна реакция на каквато и да е ситуация, е изключително ниска. Че "ножицата" между проблемите и способността да ги разберем и решаваме, е изключително голяма. А драмата на България е пред очите на всички - в официални становища на наши и на международни институции беше открито назован най-страшният проблем - че българската нация се топи, нейният качествен потенциал се влошава бързо и много сериозно. С какви общонационални политики обаче ще го преборят "орел, рак и щука"? Досега не съм забелязъл сериозно отношение и разбиране по темата от страна на политическата ни класа. Дневният ред на политиците ни се разминава със същинския дневен ред на обществото.
Затова Попова може да е права, но хартите и пожеланията си остават прах в очите. Едно общество не може да живее без доверие - в собствените си сили, в представителите, които избира. Ние сме изключително обезверени и това е нашата голяма болест. В такива случаи, докато сам не намериш сили да създадеш нещо, в което да вярваш, няма спасение.
Дума
