Интервю на Валерия ВЕЛЕВА за идеите на Людмила Живкова, за увлечението й към мистиката, за катастрофата и митовете около смъртта й
- Жени, представи си майка си днес на 70 години, как би изглеждала?
- Вероятно би изглеждала все така добре поддържана, стилна както винаги. Между другото, скоро я сънувах като възрастна. Малко по-пълна беше в съня ми. Не знам дали така би изглеждала, защото тя много държеше да бъде слаба.
- Колко килограма поддържаше?
- Може би около 48-50. А височината й бе като моята – 1,60.
- С какво би се занимавала днес?
- Предполагам, че би се занимавала с политика. В сферата на култура, образование, а може би и нещо повече. Така си мисля.
- А как, според теб, би преживяла тя 10-ти ноември 1989-а?
- Не знам, ако беше жива, как точно би се случил 10 ноември и дали смяната би се осъществила по този начин, по който стана. Майка ми беше човек с много отворено мислене, гледаща далече в бъдещето. Тя разбираше, че чрез културата и образованието България трябва да се изведе напред и щеше да работи с всички сили това да се случи. Инициативата й „Знаме на мира“, която се реализира по повод Международната година на детето 1979-та, беше подчинена на идеята всички създадени контакти да могат да работят в бъдеще чрез децата в полза на България. Асамблеята бе обявена официално от ООН за вестител на мира, а майка ми получи поздравителни адреси от много държавни глави, включително от президента Рейгън. Това бе голямата й цел в живота - да се избягва противопоставянето в света.
- Тези нейни идеи за спиране на политическата конфронтация как се приемаха у нас, не се ли сблъскваха с официалната доктрина за противопоставянето на двата свята, за империализма като най-голямото зло?
- Тя си отстояваше правото да реализира идеите и целите си по начина, по който ги е замислила - тихо и спокойно чрез подобни инициативи, чрез непрекъснато представяне на България с различни изложби. Тракийското съкровище обиколи над 20 държави от целия свят - беше в Япония, в Ню Йорк, Индия, в Лондон и в Швеция, и аз бях с нея по време на представянето на изложбата.
- Спореха ли с дядо ти по тези въпроси?
- Дядо ми по тези въпроси я подкрепяше, беше съгласен с начина й на действие. Но не е било лесно. В една затворена система, при доминиращ социалистически блок и определена държавна политика, съобразявайки се и с поетите от страната ангажименти, не всички са били доволни от това, което майка ми прави. Имало е завист за това, че България тръгва по път на отваряне към Запада, че се завързват сериозни контакти със западните страни. Спомням си един интересен спор за асамблеята, който днес може да звучи смешно, но тогава аз я подкрепих. Тя не искаше да има никакви пионерски връзки на децата по време на „Знаме на мира“. И влязоха в спор с дядо ми, който си даваше сметка за всички критики, които ще отнесе заради асамблеята. Майка ми обаче не отстъпваше от позицията си. Тогава дядо ми каза: „Моля те, нека поне пионерските връзки да останат, че и без това търпим критика оттук-оттам, за това че много се отваряме към западните държави и въобще към света.“ Нейната позиция, която и на мен ми я обясняваше, бе да няма никаква политика, никакво партизиране на идеята за единството на света чрез творчеството. Това бе основната йцел.
- Какво не харесваше в системата?
- Студената война, която се водеше. Тя беше по принцип изключително против войната. Даже си спомням, че когато започна по-активно да работи по тези въпроси, не даваше да се купуват играчки, които символизират танкове, пистолети и подобни неща. И не подаряваше на други деца такива играчки, дори да са момчета.
- Смяташ ли, че ако не е била дъщеря на Тодор Живков щеше да си реализира идеите?
- Зависи в какво време. В тогавашното, може би не. Което значи, че тя имаше подкрепата на баща си. Имали са, разбира се, спорове по различни въпроси, но причината, заради която най-много са спорили, е нейното желание всичко да стане по-бързо, веднага. Тя не жалеше силите си в работата.
- А какво представляваха интелектуалните петъци у дома?
- Спомням си, че се събираха хора от културния елит, нейни и на Иван приятели и познати, и то не само в резиденцията в Бояна, която беше построена по-късно, но в личния ни дом в София - този, който бе на бул. „Толбухин“ 14, сега бул. „Васил Левски“. Скоро дори намерих снимка с Григор Вачков от една от тези срещи. Виолета Гиндева и Дечко Узунов са идвали, много хора от научните среди. Правили са си купони, танцували са, водили са различни разговори. Нищо по-различно от това, което правят младите хора днес. И ние сме се събирали и сме правили подобни сбирки. В крайна сметка така се създават контакти, така се установява и някакъв кръг на общуване. Спомням си, много малка съм била, било е през 1969 г., когато цяла вечер чаках Стефан Данаилов да дойде. Беше излязъл вече сериалът “На всеки километър”. Той закъсня много, накараха ме да си легна и точно когато си облякох пижамата и си легнах, ми го доведоха в стаята. Щях да умра хем от щастие, че го виждам, хем от неудобство, че вече съм по пижама. В по-късните години са ни гостували и Николай Гяуров и Мирела Френи.
- Разказвала ли ти е приказки?
- Да, като малка. Когато бях болна ми четеше “Пипи Дългото чорапче”.
- Виждала ли си я като майката домакиня?
- Не, никога не е била домакиня. В смисъл да готви и чисти, но когато трябваше да посреща гости винаги беше на ниво. От нея съм се научила как да се храня културно, как да се обличам и как да се държа в обществото.
- Разгадай ми тази фраза "Мислете за мен като за огън"?
- Няма такава фраза “Мислете за мен като за огън”.Тя е писала за огъня, имайки предвид как той е тълкуван в източната философия - огънят, който гори, разпалва се и показва следа, която може да бъде следвана. Кирил Аврамов, който до последно е работил с нея, каза, че тя никога не е казвала такава фраза, и че тя се е появила през годините след нейната смърт, използвана е като заглавие за книгата.
- Ти си била малка, но все пак тя... Около нея е имало подмазване, подлизурковщина, суета около дъщерята на Първия. По тази тема говорили ли сте?
- Страшно много се дразнеше от подобни хора, но не бих искала да цитирам имена, защото и до днес има хора, които спекулират с името й, и в момента дори продължават да говорят измислици по различни предавания и филми. Майка ми не обичаше подлизурковците и се дразнеше много. Аз съм присъствала на много такива срещи, тя канеше много хора в къщи на обяди, вечери. Имаше например една съпруга на един господин, която непрекъснато идваше да досажда на майка ми, водеше дъщеря си, която е на мойта възраст и аз бях задължена да й обръщам внимание.
- Вярно ли е, че един ден от седмицата се е хранила само с ядки?
- Не един ден в седмицата, а по-скоро един път в месеца ядеше само бадеми. Индира Ганди също ядеше само бадеми в определени дни. Когато придружавах дядо ми през 1983 година по време на посещението му в Индия, на официалната вечеря Индира Ганди седеше до мен. Нищо друго не хапна, освен бадеми. И то по време на официална вечеря. Бадемите стимулират функциите на мозъка, най-вече пресните бадеми, а не печените с много сол.
- Кога за първи път майка ти се среща с Ванга, кой я заведе при Ванга?
- Не знам точно кога, вероятно като студентка е била първата й среща с Ванга. Майка ми много често се срещаше с Ванга и Ванга е идвала в Бояна при нас на гости. На една от тези срещи аз се запознах с Ванга. И тя ми каза, че ще завърша история.
- А питала ли си я, защо не е предрекла смъртта на майка ти?
- Не съм я питала. Ванга понякога правеше много силен контакт с майка ми и се притесняваше да не изпадне в транс. По време на един такъв разговор, тя се разплака и ми каза: “Аз не можах да видя тази смърт”. И ми разказа, че двете са се видяли месец преди смъртта й. Тогава майка ми й е разказала за някакъв сън, който сънувала, за бесни кучета, които се разхождали в двора. Обаче Ванга тогава не е могла да разбере точно какво й разказва майка ми, дори не е анализирала разказа й. Но ми каза, че след като разбрала, че Людмила е починала, изпаднала в шок. И се сетила за този сън, че той не предвещава нищо добро. Може и да е имало някакво усещане, но когато на човек не му се вярват някои неща, той като че ли ги пропуска.
- Майка ти е била работохоличка. Не са ли й казвали да не работи така интензивно?
- Тя самата осъзнаваше, че трябва малко по-спокойно да живее, да не се напряга толкова много. Тя излизаше около 9 сутринта и се прибираше късно и продължаваше да чете, да работи, особено в последните години. Дори след приключването на Международната среща на ръководителки на национални комисии за работа с децата, майка ми споделя със сътрудници – „май, че сме преуморени всички….. Дали ще ни разберат?.....”
- Майка ти да ви е споменала, че ДС ви следи?
- Не, тя не ми е споменавала. Но в последните й години, някъде през 1981-ва може да е било, съм присъствала на един разговор между нея и дядо ми, когато майка ми му каза, че според нея Мурджев /нейният личен охранител -б.а./ следи и докладва някъде за това какво тя прави. И искаше да го маха от охраната й. Дядо тогава я посъветва да изчака.
- Какво е имал предвид?
- Че дава информация за нея, с кого се среща например. Всъщност той е единственият човек от така наречения обслужващ персонал, който написа книга след смъртта й.
- Допускала ли си мисълта, че може да се е самоубила, каквито приказки е имало винаги?
- Не. Никога не съм вярвала, че би могла да се е самоубила, защото не беше такъв човек, това беше против нейните принципи и възгледи. Помислих тогава, защо ни е оставила. Но тя не беше човек, който би направил подобно нещо. Беше ми написала едно писмо, по повод на мои детски спорове с нея: “Мислиш ли, че може един човек, който иска да направи асамблея "Знаме на мира" за децата на света, да не обича собствените си деца?”
- Кой ти съобщи за смъртта й?
- Иван /Славков/ ни съобщи за нейната смърт. Ние с Тодор бяхме във Варна и тя трябваше да дойде след няколко дни при нас. Предишната вечер аз звънях, търсех ги и двамата по телефона, първо търсих майка ми, така и не можах да се свържа. Жената, която вдигна телефона, ми каза, че я няма. След това започнах да търся Иван, тя ми каза, че и него го няма. Малко се притесних - в 10 часа вчерта никой да няма. Звънях два-три пъти, но нищо повече не ми казаха. И на другия ден сутринта ни събудиха рано. Имахме две жени, които ни гледаха- леля Таня и леля Елена. Тогава бяхме с леля Таня в Евксиноград. Аз бях с две мои приятелки. Събудиха ни и ни казаха, че трябва да се върнем в София. Бяха пратили самолет да ни прибере. В самолета имаше тягостна атмосфера, но ние нищо не знаеме. Долавях, че нещо се е случило, но не знаех с кого, какво. Никой не ни казва. Заведоха ни веднага в апартамента на "Толбухин", там дойде Иван и ни каза: “Майка ви почина”. Нищо повече!
- И ти нищо ли не попита?
- В тоя момент повече не сме питали. Тодор започна да плаче и се скри в кухнята, а аз се заключих в тоалетната и също започнах да плача.
- Опитвала ли си се да разбереш как са минали последните й мигове, последните часове, възстановила ли си ги за себе си?
- Тя беше в Боровец с дядо ми. Беше си взела отпуск и там и почиваше. Това се случи след посещението й в Мексико, имаше проблеми със здравето. Тя замина за Мексико в деня, когато се върна от Индия. Ние дори не я видяхме, защото бяхме на училище. Знам само, че си е взела друг куфар с други дрехи и веднага е отлетяла за Мексико. Часовата разлика между Индия и Мексико е голяма. Нормално е при такова натоварване да се почувства недобре. Но бяха минали няколко месеца и беше започнала да се възстановява. Тогава си беше взела отпуск и трябваше да дойде при нас във Варна. Ние я чакахме в Евксиноград. Току що беше приключила и Международната среща на жените ръководителки на национални комисии за работа с децата.
- От Боровец се е върнала във вилата в Бояна. Накарала е охраната да й купи две опакавки приспивателно...
- Така твърди Мурджев. Тя не пиеше никакви лекарства. Едвам я бяха накарали да взема все пак някакви медикаменти във връзка с лечението, което й провеждаха. По принцип тя се лекуваше с нетрадиционни средства, пиеше билки, чайове - с това си я спомням. След катастрофата, когато започна да изучава алтернативна медицина, не само философия, започна да се лекува с билки. Дори и на нас не ни даваше да пием антибиотик, не позволяваше да ни лекуват с антибиотик, но това хората, които пишат книги няма откъде да го знаят, така че не знам какви лекарства е взимала, камо ли да вземе повече.
- Говорила ли си с Богомил Герасимов във връзка с неговите разкази, че в Мексико майка ти е изпаднала два дни в неадекватно състояние?
- Не, и нямам желание да разговарям. Той беше от подмазвачите. Не е морално да говори подобни неща.
- Според теб за какво остана неразбрана Людмила Живкова?
- Остана неразбрана за това, че беше посветила живота си на хората, колкото и тривиално да звучи това. Днес, когато стане дума за Людмила Живкова, основно се говори за мистика и как е починала. Когато водим този разговор, бих искала да ти разкажа, че ми казваше, че иска да отделя от заплатата си за фонд в подкрепа на талантливи деца. Тя искаше да дава средства лично, от себе си, а не финансирането да е само от държавата. Аз даже тогава се замислях по детски и си казах: „Добре де, тя ще дава нейните пари за другите, а какво ще остане за нас”. Не можа да реализира тази си идея, не можа да довърши и започнатата мащабна работа за културното отваряне на България към света. Малко хора знаят, че няколко дни преди да почине се среща с Робърт Максуел, който води разговори с майка ми за среща между нея и кралицата на Великобритания и по този начин да се започнат по-тесни контакти между двете страни. Мисля, че много хора не разбраха стратегията за тихото отваряне на България към света. Неслучайно Николай Рьорих е художникът и философът, с който започва реализирането на „Дългосрочната комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в изграждането на развитото социалистическо общество”. Той е руснак, но не е приет в СССР, същевременно глобалния обхват на неговата дейност от Русия, през Индия до Америка и Европа, дава възможност за максимален размах в дейността на майка ми.
