В четвъртък сутринта, точно преди с групата да тръгнем към ВЕЦ Видима, с домакинята на хотела, в който бяха настанени чуждестранните ни гости, се разговорихме за камионите, които бяхме чули в ранните часове, когато освен песента на петела и гърменето на моторите на тежките машини друго не се чуваше. Попитах я какво беше това, какви бяха тези камиони, които толкова рано минаваха през Ново село и продължаваха към Острец.
„Отиват или се връщат с дърва. Секат гората” – беше отговорът й.
„Предполагам, че сигурно имат разрешително за кубиците дърва, които секат и извозват...” – предположих аз.
„И затова ли се качват в планината в единадесет вечерта и слизат на зазоряване?”
„Може би, за да избегнат горещините?”
„Друго искат да избегнат те, друго... А и кой работи през нощта, ако му е чиста работата? Кой сече и извозва по тъмно?”
Бях чувал, разбира се, за незаконната сеч в родните ни планини, но никога не се бях сблъсквал с нея. Не мога да твърдя, че всички камиони бяха натоварени с незаконно добит дървен материал, но със сигурност цялата тази усилена дейност в малките часове, под покрова на нощта беше най-малкото подозрителна. А и камионите бяха много... Десетки товарни машини с един Господ знае колко кубици дървен материал бяха минали покрай хотела на гостите ни и покрай къщата за гости, в която бяхме настанени. И този дървен материал идваше от Национален парк „Централен Балкан”...
По-късно, по време на разходката ни от ВЕЦ Видима, водачът на групата, белгиец на име Реми, при вида на изровените от всякакви превозни средства като мотоциклети, АТВ-та и т.н. пътеки, се обърна към нас с Мина и ни попита не е ли забранено да се движат по пътеките за туристи. Във Франция, каза той, е абсолютно забранено движението на всякакви моторни превозни средства в защитени зони, а и в планините, защото това плаши животните, разстройва естествения ритъм на живота им, изравя пътеките, подкопава корените, улеснява ерозията и накратко руши екосистемите. Беше искрено възмутен, че в България, за чиято красота се беше изказал вече доста ласкаво, се позволява унищожаването на природата. И беше прав – пътеките, по които минавахме бяха изровени, трудно се вървеше по тях, бяха запълнени с камъни, които от вибрациите на моторните превозни средства бяха паднали от склоновете и запълнили прашните коловози, които АТВ-тата и други подобни бяха издълбали дълбоко в снагата на Стара планина. Склоновете буквално се ронеха, корените бяха оголени, дърветата, изгубили опората си, се бяха надвесили над пътеката. И всичко беше покрито с прах – един огромен непрестанен облак, който ту се вдигаше, ту се спускаше над нас в зависимост от капризите на вятъра. А по тези пътеки минаваха и тежките камиони, които посред нощ добиваха и извозваха своето съкровище – дървата. Тези бяха може би най-големите разрушители – десетки няколкотонни машини, които правеха курсове във всяка посока всяка нощ. Около нас имаше и много повалени дървета, но не паднали, а отрязани. Явно не ги бяха събрали и изнесли извън пределите на Националния парк по тъмно, но сигурно щяха да поправят грешката си още на следващата нощ. Гората беше забележимо оредяла. Направо плашеща – с всичките си пънчета, останали след безогледната сеч, ми напомняше на лагер на смъртта, където всяко дърво, което още беше останало пощадено, щеше да бъде ликвидирано в най-близко бъдеще, а това, че все още беше живо, се дължеше на факта, че палачите на дървета не смогваха с безжалостната си коситба да повалят всички дървета наведнъж, та им се налагаше да унищожават гората поетапно и постепенно. Тук не става дума за някакъв малък участък – става дума за километрична пътека. Същото щеше да се повтори и в следващите дни, през които пътуването ни с Мина щеше да се отдели от това на чуждестранните ни гости.
В петък потеглихме от Беклемето към хижа Дерменка. Преходът беше част от туристическия маршрут Ком-Емине. Това, което на този етап ни направи впечатление, беше, че на места пътят беше силно изровен от мотоциклети и АТВ-та. Дори видяхме по пътя си двама мотоциклетисти, които минаха покрай нас в обратната посока, оставяйки след себе си облаци прах. Всъщност до Дерменка нямаше нищо по-фрапантно. Когато продължихме към хижа Добрила обаче нещата се промениха. Пътеката не просто беше изровена – тя беше направо кошмарна. Не го казвам само защото левият ми крак беше травмиран. И за здрав човек преходът не би бил особено приятен. Пътеката не просто беше изровена, не просто беше пълна с камъни, а на места и с кал. Тя беше издълбана! Гумите бяха изрязали толкова дълбоки следи, че на места нямаше никаква почвена покривка – само голата скала беше останала, а в улеите се бяха наместили малки камъчета. Разбира се, това правеше пътеката доста хлъзгава и неприятна за ходене. Вярно е, че след Дерменка до Добрила някой беше поставил бариери, но те можеха да бъдат лесно заобиколени, а и паралелните пътеки в този участък, по които да минават разрушителите на Националния парк, бяха много. Стигнахме до хижа Добрила по тъмно, вечеряхме и си легнахме да спим, тъй като с моята скорост на следващия ден, за да достигнем заслон Ботев, бяхме преценили, че ще трябва да отделим два часа над предвиденото време.
В събота преходът ни започна в седем часа сутринта. Пътеката вървеше по билото в по-голямата си част. За съжаление, както се бяхме убедили още предишния ден, макар и част от туристическия маршрут Ком-Емине, пътеката в някои участъци е зле маркирана или маркировка отявлено липсва. Веднъж изгубихме пътя си под Кръстците, което ни коства около двадесет минути. Все пак около 15:30 ч. стигнахме до заслон Ботев. Денят беше минал почти безаварийно и беше дошло време за заслужена почивка.
В неделя преходът ни започна по същото време, по което и в събота. Стигнахме до връх Ботев, превалихме го и се насочехме към хижа Тъжа, откъдето щяхме да се спуснем до Острец. Изненади по маршрута ни нямаше почти до самия му край. Но какво ни очакваше тогава! Още докато вървяхме с Мина по тясната пътека между клековете и сравнително едрите червени боровинки (за които от време на време се поспирахме) и хижа Тъжа все повече се приближаваше, от отсрещния склон чувахме звука на моторна резачка. В началото не го разпознавахме, но по-късно вече нямахме съмнения. Спираше за малко и отново продължаваше, отекваше пронизителен, вибриращ във въздуха. Щяхме да го чуваме и след като бяхме подминали хижата. На една чешма, на не повече от половин час от хижата, спряхме за кратка почивка, поседнахме и извадихме кроасани и фъстъци, тъй като целия ден не бяхме спирали. Кракът ми се беше влошил и не бяхме сигурни колко допълнително време да сложим над обичайното за покриване на предвиденото от нас разстояние. И точно когато седнахме, се чу боботенето на мотори, които все повече се приближаваха. До нас се паркираха десетима мотоциклетисти. Замириса на бензин. Пътят, по който бяхме вървели от Русалийския проход насам беше силно изровен, неравен, прашен, направо по-лош от пътеката, по която бяхме стигнали до него. Вярно е, че на места бяха правени опити за укрепителни работи, така че да не се срутват камъни и почва от близките склонове, но тези опити нямаше как да дадат резултати, тъй като непрестанното движение на моторни превозни средства продължаваше неконтролирано и ненамаляващо. А сега виждах и едни от главните виновници за това. От разговора им успяхме да научим, че най-редовно минават по този маршрут, по пътеките на Стара планина. Те щяха да минат оттам, откъдето и ние. След като се понапсуваха един друг и света като цяло, те потеглиха, оставяйки след себе си смрадта на бензин и следите от моторните си гуми. След малко (след като си събрахме отпадъците от обяда) потеглихме и ние. Пътеката беше ужасна. Сипеите, влошени от постоянното движение на моторни превозни средства, бяха в определени участъци почти невъзможни за ходене. Имаше паднали дървета, които оголените им от усиленото движение покрай тях корени вече не можеха да поддържат. А в още по-ниската част ни чакаше и нашата спътница от предходните дни – безогледната сеч, която за да се осъществи, разбира се, трябваше и камионите да се качат, с което разрушаваха пътеките. Мина, която е минавала по тези пътеки многократно, сподели, че й прави впечатление как от година на година състоянието им прогресивно се влошава. Трудно е да се предаде чувството да видиш съсипаните пътеки, падналите дървета, които вече нищо не свързва със земята, която им е давала живот, било защото корените им няма за какво да се захванат, било защото моторната резачка е прекъснала жизнения им път. Оредяла гора, сипеи и дълбоко издълбани в планината коловози – това е най-общо онова, което е останало от възпяваната красота на нашите планини. И то не къде да е, а в Национален парк „Централен Балкан”. Но дори онези части, които не влизат в границите на Националния парк, пак си остават част от нашата природа и от Стара планина и е крайно неприемливо да бъдат съсипвани!
Днес (3 септември) с Мина отидохме на излет на реката малко под пътеката за хижа Тъжа от Острец. Разположихме се на малка полянка малко преди 11 ч. Десет минути по-късно по пътя над нас мина първият син камион „МАН”, натоварен догоре с дървен материал. След час – още един. След още час – трети. След половин час – два един след друг, като вторият беше червен. Колко дървен материал беше напуснал Стара планина за толкова кратко време! А гората все повече оредява, пътеките й се изравят, екосистемите се рушат...
Някога бях чул за една инициатива „За да има природа в България”, но това, което видях, ме кара да си задавам въпроса „Ще остане ли природа в България?”
