/Поглед.инфо/ Коментар на д-р Петър Стоянович пред в. „Преса”
Всичко започва на една горска поляна между две урви, закътана под гъсти букове. Годината е 1876-а, мястото - средногорско Оборище. В онази априлска нощ започва последната фаза на българското освобождение и нейната сантиментална величавост затваря очите на наследниците за един не по-малко ключов факт: това е първата документирана манифестация на народно представителство, ползвано за фон на еднолично водачество. Казано на днешен език - налагане на изпълнителната власт над законодателната.
В среда на трогателен спонтанен парламентаризъм първото нещо, което вождът, на предстоящото общонародно въстание изисква, нетърпящ възражение, е генерално пълномощно да се разпорежда еднолично, без да търси масово одобрение. Колкото са по-грамотни и поевропейчени делегатите на Оборище, толкова повече му се противопоставят.
Но блестящият популизъм надвива над законовите аргументи. Сред първите думи, които Бенковски изрича в импровизирания храм на родния парламентаризъм, са и неговото първо отрицание: „А защо да нямаме право да контролираме всичко? По-добри [от нас] засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да поемат командата на действията, тях пак ние ще ги познаем [посочим]. Народът е неопитен." Какво прозрение! Минути по-късно същият този народ ликува около самораслия си вожд и е готов да натири вдън земя учени и „граматици". Първото българско народно събрание, свикано да обмисли и положи мъдрия печат на едно съдбовно дело, акламира един лидер, фактически иззел пълномощията му. Който се противи на водача, се оказва враг на свободата и отечеството. Пред такава логика мълчи всеки държавнически аргумент.
Първата редакция на Търновската конституция е писана по указания на едноличния разпоредител в новоосвободена България княз Дондуков. Руският комисар, живеещ с мисълта да заеме вакантния престол, подготвя законовата почва за едно твърде консервативно управление, което да му развърже ръцете в много посоки. Когато става ясно, че не той, а друг ще князува в България, пак под негово внушение конституционният проект е изпратен за крайно либерална редакция по белгийски модел. Този път целта е да се вържат ръцете на ненавистния хесенски принц Александър Батенберг.
Цялата история на Третото българско царство е огледален пример за тържеството на царската или изпълнителната власт над парламентарната. В недораслата ни политическа среда това работи, макар да убива в същина смисъла на автентичното народно представителство. Какъв тип хора попълват парламентарните банки от Освобождението до днес? Преобладаваща маса посредствени пратеници със съмнително образование и прохождащ държавен респект, над която блестят малцината завършили западни школи или тукашните университети на живота. Скоро след началото романтичният ореол изчезва и Захарий Стоянов е
омерзително прав, пишейки: „Тия депутати [на Оборище], избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават и майка, и баща, и чест, и съвест; които не народът избира, както те обичат да казват, но техните пияни агитатори, безсъвестни лъжи и подкупвания."
Според Търновската конституция България е монархия с народно представителство, но това невинаги отразява реалността. Единственият великолепен пример за парламентарно първенство е оглавеният от Стамболов контрапреврат срещу русофилите в 1886 г. именно в качеството му на председател на IV обикновено народно събрание. Но само година по-късно същият Стамболов ще превърне парламента в обикновен инструмент на безапелационната си политика. Председателите на тогавашното събрание са единствено подизпълнители на правителствена воля независимо дали се казват Димитър Тончев, Захарий Стоянов, или Димитър Петков. Същото е и при народняшкото управление на Константин Стоилов въпреки хайделбергското възпитание. Опазването на мнозинството и правенето на „правилни" избори са в ръцете на изпълнителната власт и тя, съзнавайки безспорните си предимства пред законодателната, умело и естествено изземва водещата роля.
Двете промени в конституцията (1893 и 1911) намаляват престижа на Народното събрание. Според чл. 17 „Царят е представител на държавата във всичките й сношения с иностранните държави.
Той, със съгласието на правителството, свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание..." Толкоз! Превърнат във формален орган за потвърждение на изпълнителната власт, парламентът може само да приветства (често) или" освирква (рядко) височайшата воля на истинските властлмащи. Затова и до днес няма еднозначен отговор за истинския виновник за събитията между двете Балкански войни. Десетилетия наред ялово се упражняваме дали върху плещите на Фердинанд, Гешов или Данев лежи наметалото на срама. От всичкото мърсуване с парламентаризма някои дори се издигат до герои в народното творчество: „Кажи на Данев, минист'ра/ защо продаде Силистра?/ На нож ний взехме и с ура/ Ески Полос и Петра!"
Звенарският преврат от 1934 г. отменя напълно основния закон, разпуска парламента и забранява партиите. И след отстраняването на превратаджиите обаче държавата продължава да се управлява с Наредба закон при суспендирана конституция. Народното събрание възстановява дейността си, но с целия си експертен и ораторски капацитет е придатък на царската воля, съсредоточена в безпартийни кабинети, близки до двореца.
За парламента по времето на комунизма едва ли има смисъл да се говори. Изнасяна като добре режисирана театрална постановка, парламентарната практика е един полувековен фарс
Негова еманация е председателят Георги Трайков, имащ обичай да чете написания му сценарий дословно, ред по ред, с предварително нанесените коментари и гласуване. Тъй като според Димитровската конституция страната няма държавен глава, президентските функции се изпълняват от нарочно създаден орган, наречен Президиум на Народното събрание. фактически обаче председателят му е обикновена маймуна за показ без никакви правомощия. Всичко в държавата се решава от партията и правителството.
След 1989 г. по силата на световните трусове и родният парламентарен живот претърпя промени. Най-вече формални, рядко същински. Независимо от партийния цвят всички събрания на прехода останаха взидани в познатата подчинена роля на вторичен разпоредител с власт. В напразен опит да възроди отмрялото буржоазно достойнство на парламента тогавашният му председател Стефан Савов дори беше направил скандал на дежурния полицай защо не му се отдава чест при влизане и излизане в сградата. Поколенческа наивност да искаш дърво без корени да изкара филизи!
Ако някой е очаквал поредицата демократични правителства след 1997-а да възстановят правилното съотношение на властите, се е оказал наивник. При едноличната власт на сините дори зловещата фигура на председателя Йордан Соколов не можеше да пробие под плаща на Костов, макар да беше един от най-могъщите хора в държавата. Дали се отнасяше до финансови реформи, или натовски самолети над Косово, решенията се благославяха в премиерския кабинет, а после протоколно минаваха през постоянните комисии, седмичните събрания на парламентарната група, за да се гласуват в зала. Когато през 1999 г. искреният патриот Дянко Марков разкритикува от трибуната спуснатата за приемане Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, беше на ръба да се лиши от депутатско място заради несъгласувания си (макар и твърде логичен) бунт.
Лица като Герджиков, Великов, Пирински и Цачева - нелишени от експертни и лични качества - бяха горди носители на председателско достойнство, но надали съзнават оперетната тежест на ролята си. Изземвайки всичката налична власт в държавата, днес правителството на Борисов не прави с парламента нищо ново, просто го сюблимира, докарвайки обърнатата пирамида на властта до абсурд. Как иначе да наречем подигравката с Народното събрание, набутано да преговаря с потенциален инвеститор в ядрената енергетика, за което то нито е компетентно, нито задължено по закон? Но тъй като е изгоден за изпълнителната власт, за размазване на фокуса и прехвърляне на отговорност, театърът безропотно се играе от мнозинството, съзнаващо, че е назначено отгоре, а не избрано отдолу. Още от Троцки знаем, че след вулгарността на нравите идва бруталността на действията. Но историята ни е пълна с толкова разколебаващи достойнството примери, че надали утрешният ден ще ни поднесе такава изненада, която да ни отнеме парламентарното спокойствие.