/Поглед.инфо/ Интервю на Таня Джоева с професор Валери Стефанов за зверовете на XX век и провала на елитите
Проф. Стефанов, 70 години след края на Втората световна война светът и Европа изглеждат отново разделени, а на хоризонта, въпреки усилията на някои западни лидери, продължава да се вижда военен конфликт. Какви са причините за този политически развой? Криза на елитите? Липса на лидерство? Или просто липса на памет?
Втората световна война е тежка рана в снагата на човечеството и дълбока травма в неговата душа. Тя разруши цели държави, отне живота на десетки милиони човешки същества. Тя подкопа доверието в разума и изведе в доминираща позиция потискания от културата зверски потенциал на човека. Просвещенският проект катастрофира и показа, че човешките общности лесно могат да се превръщат в стада, а маниакални пастири да ги водят с маршове към смъртта.
Втората световна война е споделена история, но различна памет. Колективната памет е място на контрол, манипулация и ампутация. Всеки народ изгражда и поддържа своя специфична памет за ключовите болезнени събития в своята история. Тази памет е грижовно поддържана система от символи, но тя е и пепелта, покрила колективните травми на немци, евреи, руснаци, украинци, поляци...
Конфликтите започват от граничните точки, например от Судетите, и са битка за символичните центрове, например Райхстага. Украйна е такова „погранично“ пространство, което предизвиква днешните напрежения. Тя е не само причина за разделенията, тя е двойният пламък на горещата памет. Когато паметта гори, елитите са най-близо до провала. Да не забравяме обаче, че тяхната посредственост е функция на нашата безотговорност към значимите неща от живота.
На 9 май в Москва ще се отбележи Денят на победата в отсъствието на водещи западни лидери, а Европа ще чества Деня на Европа. Вие виждате ли противоречие в тази двупразничност? Или някаква ирония?
Седемдесет години след края на войната тя продължава да бъде обект на конфликтуващи интерпретации. Нацизмът, фашизмът и сталинизмът са зверовете на 20 век. Чудовищата, които искаха да погълнат света. През пролетта на 1945 г. две от чудовищата бяха победени, лишени от историческа перспектива. Тази символична смърт отбелязваме днес и който не разбира смисъла на този акт е исторически невежа или просто глупак. Третото чудовище агонизираше дълго и умря на няколко пъти – през 1953, 1968, 1989. Нека само си представим, че зверовете бяха победили – как щеше да изглежда светът днес. Щеше да бъде мрачната страна Мордор, като във фантазиите на Толкин. Това, че не умеем да споделим спомена за смъртта на чудовищата, е лош знак. Някъде отново са снесени яйца, от които могат да се излюпят чудовища. Докато господарите на света се правят на обидени и се събират по групички, яйцата се топлят и чудовищата се надигат.
И още, всяка значима паметна дата има политически и емоционални измерения. Днешното разделение на политическите елити е щета за емоциите. Защото Девети май увенчава не само гордостта от победата. Девети май е ден на скръбта по милионите жертви. Той е мяра за зрелостта на нашата емоционална култура.
Има ли поука от най-трагичното събитие на 20 век – възходът на нацизма и Втората световна война, която сме забравили?
Има много поуки, но неграмотните не могат да четат задълбочено сложните текстове на историята. Най-важната поука е за крехкостта на демокрацията като социален модел и на културата като преграда пред инстинктите. Демокрацията лесно се срива и не друг, а Платон е обсъждал присъщите ѝ слабости. В днешния свят нейната ефективност е още по-проблематична. Сдържащият потенциал на хуманитарната образованост също е под въпрос. Казват, че през 1930 г. американският посланик е попитал Зигмунд Фройд какви са шансовете на нацистите за успех. Зрящият в дълбините на психиката Фройд отговорил напълно в традициите на сляпата вяра в културата: „Нация, която е дала на света Гьоте, не може да тръгне по пътя на злото.“ През 20 век елитите са се мамили неведнъж и за съжаление често са се оказвали слепи пророци.
Губи ли Европа инстинкта си за самосъхранение и кое е голямото предизвикателство пред Стария континент: опасността от разгарянето на военен конфликт на нейната граница, бунтът на бедните в Испания и Гърция например, засилващият се национализъм?
Двадесети век, започнал с La Belle Epoque, създаде илюзията, че ще свърши като прекрасна епоха на консенсуса, мира, благоденствието. След рухването на Желязната завеса не само Европа, но и светът станаха по-уверени, по-самонадеяни. Тогава Франсис Фукуяма ни съобщи, че историята е свършила. Не пълната победа на Световната революция е увенчала края на „учителката на народите“, а победата на демокрацията и либерализма. Фукуяма е мечтател утопист подобно на своите учители Хегел и Александър Кожев. Днес все по-добре разбираме, че историята не е стрелата, устремена към целта, която замира в блаженство, когато я достигне. Историята е дългото криволичене на човешкия род, затъване в пясъци и лутане в слепи улици. Тя е приливните вълни на яростта и щетите от глупостта.
След краткото утопично опиянение Европа и светът отново са в пясъците, в опасните улици и в гневните изблици. Хиляди интереси и подривни „партизански“ войни разцепват декретираното единство. На обединена Европа ѝ трябват много мъдрост и политическа воля, за да удържи очертаната посока. Да прави корекции там, където греши. Да подава ръка там, където има давещи се. Европа не е само континент на обединението, днес тя е призвана да бъде и континент на спасението. В този континент ние сме удавник с колебливо протегната ръка.
В анализ за позициите на Централна Европа спрямо руско-украинския конфликт политологът Иван Кръстев прави извод за „преоткритото чувство за национален интерес“ на бивши социалистически държави. Изключение ли е България в това преоткриване? Съзнаваме ли и защитаваме ли национални интереси, или по стар навик търсим покровителството на някой Голям брат, който диктува правилата?
Нациите също бяха предвидени за измиране, но както виждаме, още оцеляват и дори се преоткриват. Въобразените общности се сплотяват чрез споделени истории и емоционално наситени символи. В днешна България историята е устойчиво поле на разделенията, тук всеки пише своята „черна книга“ на близкото или по-далечното минало. Един народ, който чете унесено различни черни книги. Народ, който отказва да потърси книга, която го сплотява. Народ, който не отваря сърцето си, за да си опрости реките пролята братска кръв. Злата памет е основа на символната бедност. Днес ние живеем в дълбока символна нищета, която политици пелтеци се опитват да прикриват с празнословия. Символната нищета разколебава идентичността, отслабва колективната воля и ни принуждава да търсим Бащи закрилници, Големи братя и прочиекомпенсаторниинстанции.
Какви са последствията от дългогодишната сателитна политика върху българското общество и защо то няма сили да се противопостави? Може би не само водачите се чувстват удобно като йесмени, но и самите водени?
Самостоятелността е свързана с наличието на способности, самочувствие, сила, надежда... Дали виждаме край себе си наличие на самочувствие, сила, граждански способности, политически потенциал...?
Злото е харизматично тогава, когато умът отказва да бъде аналитичен. Затова днес виждаме луди да водят слепи, вървим по бразди без семена и сеячи, слушаме думи без смисъл. Една уморена нация, която колабира демографски, огромни човешки маси, които колабират интелектуално. Слабата мисъл и липсата на колективна воля не са пътят към рая, те са друг път. Когато делегираш отговорност за съдбата си на някой друг, се озоваваш в позиция, която твоят покровител ти отреди. Наречете всичко това апокалиптика, но апокалиптиката има ролята да напряга максимално усещането за кризис, за достигнат предел на поносимост.
Обречени ли сме на пагубното разделение между русофили и русофоби? То ни преследва от края на 19 век до наши дни.
Силната любов и омраза са белег на т.нар. пасионарни общности – общностите на страстта. Наистина от 19 век насам са ни учили на любов, но най-вече на омраза. В българската литература например има прекалено много подкани да мразим – сурово, напрегнато, безпощадно. И ние сме усвоили добре това чувство.
Що се отнася до Русия и историята на страстите по нея – нали знаете, най-силно се ненавижда онзи, който ти е подал ръка, тогава, когато си лежал удавен в блатото на историческата безименност. Новата българска държава е родена сред потоци руска кръв, каквото и да говорят опонентите на руския царизъм и имперските му амбиции. Тази пролята кръв е историческа истина, която поколения български политици преживяват като тежък национален комплекс. Омразата не те прави по-самостоятелен, тя те прави още по-зависим от собствените ти недоимъци и психически болести.
Садистичното българско настояще упорито ни убеждава в това – нашето групово тяло винаги ще се раздвоява, за да може едната половина да мрази другата.
Един интересен факт: дори по време на Втората световна война, когато сме били от другата страна на войната, в България е имало матура по руски език. В последните 25 години забравихме и за руския език, и за руската литература. Може ли някога да се навакса това вече отчетливо незнание?
Факт е, съвсем малко млади хора вече знаят руски език. Те не го и разбират, колкото и да настояваме за близостта между двата езика. С руската култура положението не е по-различно. Поради незнанието в България с патос се развяват идеологемите на миналото и настоящето. Предразсъдъците са стари врагове на знанието. В съвременна Русия тече изключително интересен интелектуален живот, води се дебат за ценностите на съвременния свят, за посоките на руската политика. Всичко това намира съвсем слаб, да не кажа никакъв, отзвук у нас.
Не стига разделението на русофили и русофоби, на комунисти и демократи, но се появи и рискът да се разделим на републиканци и монархисти. Според вас Светият синод на БПЦ самостоятелно ли взе решението да се споменава Симеон II в църковните служби?
Там, където политиката ни разделя, вярата би следвало да ни обединява. Но виждаме, че и това не е така. Църквата е институция, която излъчва авторитет именно защото е отвъд светските страсти, защото се занимава с пределните въпроси за смисъла и спасението. Не познавам мотивациите на Българската православна църква за това решение. С този акт обаче тя разпознава като символичен център на българската държавност една фигура, която не съществува в правния мир и в политическото устройство на днешната българска държава. Симеон II е политически анахронизъм, той е „цар“ само в душите и в словата на угодливите царедворци.
Критични сме към българските елити, но и великите сили имат навика да си играят със съдбата на малките народи, защитавайки своите интереси. „Преса“ започна дискусия за лидерството и за лидерите на Третата българска държава. Кои според вас извисяват ръст – силните, самостоятелните, лавиращите?
Когато заговорим за лидери и лидерство, сме склонни да се отплесваме към темите за героите, възвишеното, силните страсти, фаталните грешки, историческите скокове... Една история, написана според патоса на Томас Карлайл.
Но към темата има и друга гледна точка. Великите сили си играят с малките народи, а с великите сили си играят малките хора. Според теориите на Вилхелм Райх, един доста четен философ през 20 век, именно малки и болезнено комплексирани хора са държали катастрофичните курсове на държавите през 20 век. Ирационалните сили, заложени в психиката на отхвърления „малък човек“, раждат политическите чудовища. Такъв е маниакалният Владимир Улянов, който нарича Бог „боженце“. Такива са неуспешният художник Адолф Шикългрубер и неуспешният семинарист Йосиф Джугашвили. Докато рисуват светлината на бъдещето, те систематично спускат мрака над настоящето. Господарите на мрака не са героите на 20 век, това са злодеите на века.
Модерна България е пряко замесена в идеологическите фикции на времето. Нейните политици са неизменно подвластни не само на вътрешни конюнктури, но и на външни обстоятелства. Националните катастрофи ни показват, че грешните решения са били повече от правилните. Когато лидерите грешат фатално, народите по правило изкупват грешките с кръв, пот и бедност. Днес огромна част от българите са толкова бедни, че изглеждат напълно нелепо на трапезата на потребителското общество. Ако съберем римските формули на властта с идеологическите заклинания от близкото минало, ще се получи нещо такова – „Когато хлябът не стига, един е лозунгът – „Съюз със зрелищата!“.
Народът сляпо копнеещ за истински лидери е слят във фатална прегръдка с болезнено изрисуваните политически клоуни.