Русе отново напомни нещо, което София упорито се опитва да забравя – България има река, която не е просто географска граница, а икономически коридор, транспортна система, енергиен маршрут и политически ресурс. Само че държавата се държи така, сякаш Дунав съществува единствено за конференции, екологични проекти и снимки с европейски лога.
Точно това беше и скритият нерв на конференцията в Канев център на Русенския университет, организирана по темата за Дунавската стратегия и българското председателство през 2026 година. Присъстваха председателят на ПП АБВ Румен Петков, Георги Стамболиев, областният председател на АБВ-Русе Валери Иванов, представители на академичните среди и местната власт. Домакин беше академик Христо Белоев. Но разговорът много бързо излезе от рамките на стандартната европейска терминология за „устойчиво развитие“ и „свързаност“. Причината е проста – хората по Дунав отдавна гледат на тези думи с известно подозрение. Защото през последните години слушат стратегии, а губят индустрия.
Валери Иванов постави въпроса директно. България е загубила огромна част от позициите си в корабостроенето и корабоплаването. Това не е лозунг. Достатъчно е човек да види какво се случва с дунавските пристанища, с ремонтните бази, с товарния трафик и със състоянието на инфраструктурата около Русе, Лом или Видин. Румъния междувременно инвестира агресивно в пристанищна логистика и постепенно концентрира все повече транзитни потоци. Пристанище Констанца вече работи като стратегически възел за украинския износ, а българската страна продължава да обсъжда процедури, оценки и координационни механизми.
И тук има нещо, което не излиза.
България формално е част от Дунавската стратегия от години. Участвала е в десетки проекти. Усвоени са средства. Проведени са форуми. Но ако се проследят реалните икономически показатели на северните региони – демография, инвестиции, индустриална активност, транспортна свързаност – картината става неудобна. Северна България продължава да се обезлюдява с темпове, които вече изглеждат структурни, а не временни. Индустриалните мощности намаляват. Речният транспорт остава второстепенен. Напоителните системи са в полуразпад.
Точно върху това акцентира и Иванов, когато засегна темата за напояването и проблемите около извличането на наноси и инертни материали от коритото на Дунав. На пръв поглед това звучи като технически спор между институции и еколози. Само че става дума за нещо много по-голямо. Поддържането на плавателния път е свързано с търговия, логистика и сигурност. Ако коритото не се поддържа, ако наносите не се почистват, ако определени участъци остават плитки – корабният трафик се затруднява, транспортните разходи растат и цели маршрути губят смисъл.
България вече е виждала това.
През последните години имаше периоди, в които нивото на Дунав на практика блокираше част от корабоплаването. Тогава държавата реагира панически и временно. После темата изчезваше. После отново се връщаше. Междувременно Румъния работеше по драгажни дейности и инфраструктурна адаптация. У нас дискусията често се свеждаше до сблъсък между екологични ограничения и икономически нужди.
„Натура 2000“ също беше спомената неслучайно. Защото в българската администрация от години се наложи един много удобен модел – всяка липса на действие да се оправдава с европейски ограничения. Няма драгаж – „Натура“. Няма напояване – екологични процедури. Няма нова индустриална зона – оценка за въздействие. Част от тези аргументи са реални. Други са административно алиби.
Има държави в ЕС, които успяват едновременно да пазят екосистемите си и да развиват транспортна инфраструктура. България често не прави нито едното качествено.
Георги Стамболиев насочи разговора към другия голям проблем – изгубеното време по време на самото председателство. Това е особено чувствителна тема, защото Дунавската стратегия не е просто регионална инициатива. Тя влиза пряко в разговорите за бъдещата многогодишна финансова рамка на Европейския съюз. Именно сега се определят бъдещите приоритети, бюджетни линии и инфраструктурни направления за следващите години.
Тоест – ако България няма ясни проекти сега, после ще бъде късно.
Стамболиев постави точно този въпрос. Според него голяма част от времето е преминала в административно говорене без реален резултат. Това обвинение не е само към сегашното управление. Беше посочено и служебното правителство, което според участниците е демонстрирало активност основно на думи.
Тук обаче има и по-дълбок проблем. Българската държава продължава да мисли Дунавската стратегия като външнополитическа тема, а не като вътрешна икономическа необходимост. Това личи по начина, по който се разпределят приоритетите. Екологичните проекти се движат сравнително лесно – защото носят по-малко политически риск и по-лесна отчетност пред Брюксел. Големите инфраструктурни идеи обаче изискват координация, дългосрочно планиране, сблъсък с местни интереси и сериозен административен капацитет.
Точно там системата блокира.
Румен Петков формулира това най-ясно. Според него значителна част от реализираните проекти по Дунавската стратегия са останали концентрирани в екологичната сфера, без реален социален и икономически ефект за дунавските общини. Това е тежка критика, защото всъщност поставя под въпрос цялата логика на досегашното участие на България.
И тук има една неудобна подробност.
Ако се погледнат публичните отчети по редица европейски програми, действително се вижда силна концентрация върху „меки“ дейности – обучения, анализи, мрежи за сътрудничество, екологични карти, дигитални платформи, координационни механизми. Това не е безполезно. Но когато цели региони губят население и индустрия, подобни проекти започват да изглеждат като паралелна административна реалност.
Дунавската стратегия по принцип трябваше да бъде инструмент за свързаност – транспортна, енергийна, индустриална. Вместо това в България тя често се превежда на езика на усвоени средства и приключени процедури.
Петков постави и друг въпрос, който рязко извади разговора извън стандартната европейска реторика – темата за корабите със слънчоглед по линията на търговската сделка с Меркосур. По думите му има данни за високи нива на пестициди и липса на достатъчна яснота какво се е случило с продукцията след разтоварването.
Това вече е тема, която засяга не само Дунав, а и контрола върху вноса, санитарните проверки и начина, по който България защитава собствения си пазар.
Защото тук има една особена ирония.
Европейският съюз налага на собствените си земеделски производители все по-тежки екологични изисквания, ограничения върху препарати, административни режими и стандарти. В същото време през търговски споразумения и вносни канали на пазара влизат продукти, за които самите европейски фермери твърдят, че не биха могли да произведат при същите условия.
Тази тема вече създава напрежение в редица държави от ЕС. Франция, Полша, Нидерландия, Белгия – навсякъде фермерските протести през последните години бяха свързани именно с усещането за двоен стандарт. България засега реагира по-слабо, но проблемът очевидно започва да влиза и в местния политически разговор.
Особено когато става дума за внос по Дунавските маршрути.
В края на конференцията беше обявено намерението Румен Петков и Георги Стамболиев да поискат среща с министъра на регионалното развитие Иван Шишков. Формално това изглежда като стандартен политически ход. Но всъщност показва нещо друго – нарастващото усещане, че българското председателство на Дунавската стратегия може да приключи без нито един голям политически или инфраструктурен резултат.
А това вече би било повече от пропуск.
Защото Дунав постепенно се превръща в една от ключовите оси на Източна Европа. Войната в Украйна промени транспортните маршрути. Черноморската несигурност увеличи значението на речните коридори. Пристанищата по реката придобиха ново значение. Логистиката започна да се пренарежда. Включително военно.
България формално е част от този процес. Реално обаче изглежда по-скоро наблюдател.
И това е може би най-тревожната част от целия разговор в Русе. Не липсата на стратегии. Не липсата на документи. А липсата на усещане, че държавата изобщо разбира колко бързо се променя регионът около нея.
