/Поглед.инфо/ Наистина ли парламентът ни е обладан изцяло от инфантилизъм? Как е възможно в един ден да бъде сформирано свръхмнозинство от ¾ за промяна на Конституцията, а още на следващия ден да бъдат порязани двете най-популярни политически желания на българите. Тук не става дума за мотивите, предопределили решението по двата отделни казуса, а за тяхното разполагане във времето. Трябва да си лишен от всякаква политическа чувствителност, за да зачеркнеш един акт на политическа креативност с демонстрация на отвратителен политически маразъм.

Но това е нивото на партиите ни. Готови са да промотират и подкрепят идеи само когато и на „йота” не се накърняват собствените им интереси. И широко разтръбяваните от тях намерения за реформи не само не са кауза, а ако използваме терминологията на Лукарски, те са трик, който трябва да поддържа илюзията за обществената им значимост. Те се наемат да променят всичко, което ги заобикаля, за да не променят самите себе си.

Потвърждение за това е и широко рекламираният „исторически компромис”. Поредният класически пример за политическо търгашество. И инициаторите му, и тези, които го подкрепиха, са напълно наясно, че той с нищо няма да промени към по-добро съдебната система. Дори не е изключено да влоши нещата: съдиите и прокурорите ще се превърнат в напълно затворени гилдии, които за кратък период от време ще създадат собствени, неписани правила на поведение. Които най-малко допълнително ще софистицират и без това мудната съдебна власт.

Проблемите на българското правораздаване опират не до формите, а до съдържанието. Съдии, прокурори, следователи, полицаи, адвокати и митьочерньовци така са се оплели в неформални отношения, че правосъдието е отдавна преминало отвъд границата на пародията. И то може да бъде върнато в нормалното си русло не посредством реформи, а чрез проява на политическа воля и индивидуален кураж. Каза им го Моника Маковей. Да бъдат назначени в съдебната система хора, които няма да се страхуват да разследват силните на деня. Но именно това е нещото, което българските политици никога не биха допуснали.

Защото започне ли истинска борба с корупцията по висшите етажи на властта, ще трябва да дойде ред и на случая „Ало, Ваньо”. А там нещата изглеждат кристално ясни: имаме злоупотреба със служебно положение, опит за възпрепятстване на митническа проверка, търговия с влияние, а в добавка и чистосърдечното признание на дееца (пред камерата на Асен Генов), че този разговор се е провел. Кумулативната присъда гони 15 години по тези параграфи. А само този случай ли е.

Говорейки за реформи, политиците ни бягат от собствената си отговорност. Това преливане от пусто в празно има за цел да не се занимават с истинските недъзи на обществото ни. Създават се виртуални реалности, за да се преследват абсолютно конюнктурни цели. На съдебната реформа е отредена ролята на залъгалка за избирателите, колкото да има с какво да се добута до местните избори. За президентските сигурно ще бъде лансирана някаква нова реформа.

Истината е, че не съществуващата нормативна уредба, а властовата й интерпретация тормози индивида и обществото в България. Прикривайки се все с разпоредбите на закона, администрацията бездейства, полицията бие, данъчните рекетират, престъпниците се разхождат на свобода и т.н. Проблемът обаче е, че и за хората е трудно да дефинират източника на своето неудовлетворение и се оставят да бъдат лъгани как само трябва да се пипне тук-там Конституцията, да се избере „правилният политик” и животът ни ще потече по мед и масло. Което в крайна сметка работи идеално за политиците, чиято основна цел е именно да не ни позволят да се вглеждаме детайлите.

Но освен прах в очите на хората конституционните промени, гласуването за референдума и изборът на омбудсман се превърнаха и в лост за преформатиране на политическото ни статукво. Като реформаторите за пореден път бяха оставени да играят ролята на глупака. Което не е странно, след като те са решили да се надлъгват точно с Борисов и Местан. Направо е невероятно как сините са си представяли, че ще ги оставят да оглавят политическия mainstream. Наместо това те се оказаха хората, отворили вратата за възприемането на ДПС като част от управляващото мнозинство.

За в бъдеще партньорството с партията на Доган ще добива все по-конвенционален характер и сигурно Бойко и Лютвито вече са изградили схеми как то да бъде формализирано. Та нали има да се връщат вересии още от свалянето на Орешарски. След като дълго време скърца със зъби по отношение на коалиционните си партньори, премиерът вече открито нападна реформаторите. Летните месеци са подходящи за развитието на този етюд: как непрестанните лудории на партньорите превръщат във водевил самото управление. И в името на стабилността (и на запазването на еврофондовете де) се е наложило ДПС да бъде привлечено в управлението. Борисов тепърва ще представи най-доброто от себе си, за да ни накара да повярваме на горното твърдение.

Прави впечатление и крайно неумелото поведение на БСП. Изборът на Мая Манолова точно в този момент превърна партията в участник в котерийните договорки, които предизвикаха огромно възмущение у хората. И няма никакво значение дали столетницата реално е влязла в някаква схема, важно е, че влезе в кадъра на заформящия се скандал.

Сегашните субекти на българската политика може би живеят с усещането, че предлагат на аудиторията изключително премерени и разчетени знаци, които ще им носят стратегически предимства в бъдеще. Но истината е, че те прекалиха. ГЕРБ изложи на прекален показ близкото си сътрудничество с ДПС, без обществото ни да е достатъчно подготвено да го възприеме. Върхът на безумието бе превръщането на закона за НСО в закон за охраната на Ахмед Доган.

Но много по-важният момент е, че днешната ситуация може да отключи лесно процес на търсене на следващия спасител. Улисани в задкулисните си действия, партиите нанесоха силен удар върху собствения си публичен образ. Нещо повече - те като че ли се сляха в един колективен образ, който наистина изглежда кошмарно. И на който най-естествено е да се създаде алтернатива.