/Поглед.инфо/ Интервю на Таня Джоева с проф. Валери Стефанов за греховете на прехода и неспособността да се скърби

Валери Стефанов е роден на 21 юли 1958 г. Доктор е на филологическите науки и професор по история на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Бивш декан на Факултета по славянски филологии. Автор на редица книги в областта на литературознанието. Председател на Съюза на колекционерите в България.

- Проф. Стефанов, традиция е да се прави анализ на една отиваща си година. Какво показва вашата равносметка за развитието на българското общество в годината, когато три правителства си делиха властта?

- Властта реализира идеи и политики чрез институции. Да питаме за нейната делба, означава да питаме как са работили институциите и какви политики са правили. Повече или по-малко и двете зависят от волята на повратливата политическа класа или по-точно - каста. През 2013 г. политическата каста беше поставена под натиск от социално недоволство и от изблик на моралистична взискателност. Подозираха въпросната каста, че освен некадърна е и в тежък сговор с мрачно задкулисие. През 2014 г. тя се съвзе, качи се отново на ринга и се приготви да вземе реванш. Народът опразни площадите и се прибра при телевизорите си. Оттам се лее все същата конфронтационно-невротична реч. Днес площадите са празни не защото невротичната реч е убедителна, а защото масите са лишени от надежда.

- Лишени въпреки извънредните избори?

- Изборите за парламент за пореден път показаха две основни неща. Първото е демотивацията на избирателите. Второто е отчайващото ниво на политическия елит в България. В политическите работилници спешно се изработиха партии мутанти и се пуснаха в надпреварата. Те дойдоха със заклинанието да променят статуквото, а се видя, че усърдно работят за неговото циментиране. С надеждата да са част от цимента.

Колкото по-голяма е несигурността, толкова по-често ще има избори и коалиционните гроз­дове ще стават все по-тежки и нелепи. Коалициите са рожби на страха, а не някаква нова коалиционна култура на внезапна политическа мъдрост.

- В интервю споделихте веднъж, че „озоновият слой ни защитава от опасните лъчи на Слънцето, слоят на културата ни защитава от диващината“. През 2014-а изтъня ли този слой в България, или все пак доби повече плътност?

- Една година едва ли е мерна единица за тези процеси. И все пак е някакъв знак. Културата е способността да живеем заедно и да придаваме смисъл на съществуването си. Културата е и продуктивна съвкупност от различия. Има различни стилове на мислене, на говорене, на живеене... В България тези стилове са забити главно в ниското, във фамилиарно-плебейското. Една мантра претендира да ни обвърже всички във фатална идентификация: „Всички сме прости“. И съответно - просторечиви. За някои това може да е политическа печалба. За културата на нацията то е неизмерима щета.

- Може ли да се говори за „култура на протеста“ и на какво ниво е тази култура у нас?

- Много добре е да се протестира срещу властта и нейната самозабрава. Това означава да й се подсказва, че някой я наблюдава, че е готов да бъде неин опонент. Протестират свободните граждани, хората, способни да разбират и избират. Протестират онези, които отказват да живеят в лъжата и да бъдат агнета в просторния свят на вълците. Проблемът е, че освен култура на протеста има и халтура на протеста. Това е протестът на интересите, парите и слугите. Слугите се разпознават по това, че са готови да разобличават едни некадърници, но отказват да припознаят други. Тази избирателност е лоша конюнктура. Тя е форма на измама. През изминалата година видяхме как слугите на протеста получиха своите надници. Доволно усмихнатият служебен премиер Близнашки е добър пример за подобно възмездяване.

- За какво трябва да се протестира в днешния свят на разнопосочни интереси - за морал в политиката, с конкретни социални искания, срещу залитания на властта, в защита на природата? И има ли ефект от бунта на масите?

- Повече от два века масите са на площадите на Европа и света. В много неща успяха, много пъти бяха излъгани. По принцип политиката е грижа за полиса, за общността на гражданите. Но сме свидетели как тя става грижа за себе си, за обслужване на кръгове по интереси. Трябва да се протестира срещу тази сплав от лицемерие, егоизъм и самозабрава.

Лъжата броди с маската на Истината и много хора отказват да вникнат в нейните маршрути. Когато питат „Кой?“, те очакват да чуят име и да проумеят съзаклятие, а не искат да вникнат в устойчивите механизми на користолюбивата власт. Целият преход отговаря ясно на този въпрос - „Всички те!“. Всички, които закотвиха България в маргиналията на бедността и я поставиха в челото на глупостта.

- В НС влязоха цели осем партии и коалиции. Съществува ли риск от серия нестабилни управления по италианския модел?

- Съществува, разбира се. Предполагат го редица обстоятелства - огромните социални и финансови проблеми, както и манталитетът на партньорите. Кучето и котката са в един чувал и трябва някак си да преживеят заедно.

- Разделения, които водят до непримиримост и омраза между спорещите, има достатъчно. Например между русофили и русофоби. То помага или вреди?

- Когато публичната реч от парламентарната трибуна, речта на медиите и младежкият жаргон от улицата се слеят в стилово единство, можем да кажем, че слоят на културата вече не може да ни опази от нищо. Всички ще говорим за „заменки“, а не за „замяна“ и ще изразяваме положителните си емоции единствено чрез възклицанието „Супер яко!“.

Слушайте как говорят една немалка част от българските политици и ще разберете много не само за тях, но и за всички нас. Според тях врагът затуля светлината и открадва благата. Руснаците крадат светлината от плевнята на Плевнелиев, циганите крадат благата на Симеонов и Сидеров. Това е все същата ксенофобска реч. Реалните социални проблеми се превеждат на езика на етническата и глобалнополитическата ненавист. Конфронтационно-невротичната реч е доминирана от убеждението, че като смажеш и премахнеш опонента враг, светлината ще огрее света завинаги. Всъщност тази реч крие дълбока и трайна несигурност в самия себе си. Тя е спонтанна психическа защита срещу болезнените травми, заровени в несъзнаваното.

Понеже сме вековни исторически конформисти и паметта ни пази белезите на конформизма, се утешаваме чрез подмени на самоличността и перманентни призиви за решителни избори и революционно възмездие. Преживяваме себе си като исторически обремененото малко братче, което лежи на раменете на различни Големи братя. През ХХ век лежахме на рамото на нашите верни съюзници - германците. После се усмихвахме щастливо от рамото на руснаците. Сега търсим рамото на американците и наричаме поредното полягане свой окончателен „цивилизационен избор“. Така се очертаваме като типичен пациент на психиатрията - превързваме психически травми с комично закъснели любовни признания.

- Кипваме и по теми от миналото, особено ако опрем до лявото. По повод 105 г. от рождението на Никола Вапцаров останах с впечатлението, че не познаваме историческото време, в което се развиват животът и дарбата му. Или не искаме да го опознаем?

- Изрязването на историческите контексти и отказът да се разбира тяхната сложност е типично поведение за революционния глупак. Или за травматика. Такива бяха българските комунисти, такива са и българските квазидемократи. Едните отмъстително съсипаха Владимир Василев, Трифон Кунев, Чавдар Мутафов... Другите отмъстително описват отдавна мъртвия Вапцаров като презрян терорист. Този непрекъснат трибунал над историята ни изтощава като нация и не ни помага да разберем по-добре себе си. Като слушаш такива трибунални гласове, имаш чувството, че си попаднал в свят на ангели или на свети страдалци. А това си е просто омразата на канавките, гласът на вечно жадните за мъст тълпи, за които говори Адам Михник.

- Още един въпрос започва да се изостря, проф. Стефанов, въпросът за културата на публичната реч. Какво бихте препоръчали на всички, които застават пред камера, микрофон или се изявяват в социалните мрежи?

- Публичното говорене се нуждае от нравствена мяра. Особено речта на политиците. Когато един политик си позволи да се подиграва на друг политик заради някакъв личен недъг, за каква мяра и за какъв пример може да говорим! Какво да очакваме от децата в училище? Освен да се гаврят и да издевателстват над слабите и ощетените. Ако дясното по принцип е християнско, то в българското дясно няма нищо християнско. Защото християнството носи в недрата си етиката на любовта и благородството на прошката, а не патетиката на гнева и омразата.

- Има ли политически гаф през 2014-а, който не можете лесно да простите?

- Ние живеем трайно в колективните си неуспехи и това застрашава да се превърне в устойчиво аутсайдерско самосъзнание. Най-големият ни провал е, че не се опитваме да спрем процеса на маргинализация. Колкото си по-далеч от „отличниците“, дори и от „златната среда“, толкова повече се отдалечаваш от тях - това е твърдение в стила на Мечо Пух, но ми се струва точно. Гетото не е обикновено място, то е психически формат, настройка на съзнанието. Там отслабват самите социални сцепления и залинява личната отговорност.

- Четвърт век измина от началото на така наречените демократични процеси. Кой бе големият грях на прехода?

- Неспособността да се скърби. Има книга с такова заглавие на двама немски социални психолози - Александър и Маргарете Мичерлих. В нея те правят анализ на колективно травмираната немска психика във времето след Втората световна война и се питат за механизмите, по които може да се преживее и излекува травмата. Ние владеем способността да виним - съдбата, лошите, народа си, чужденците... Но ако се научим да скърбим за колективните си провали и да простим на болното си минало, може би ще влезем в спиралата на някаква зрялост. И национална цялост.

- Бихте ли откроили български държавници за изминалия период?

- Това е енигматичният субект, обсебил колективното въображение - господин Кой.

- Къде виждате надеждата за следващата година? Или години...

- Надеждата ще стане реалност тогава, когато българската политика стане зависима от способностите на хората, които я упражняват, а не от обемите на парите, които я управляват в момента.