/Поглед.инфо/ „Политикът мисли за следващите избори, държавникът – за следващите поколения.“
Във връзка с позицията заявена от третата по ред парламентарно представена формация, на която е възложен мандат за съставяне на правителство, се разгаря поредна дискусия. Която, макар с уговорки повече или по-малко по нещо наподобява на спора кое е първо – кокошката или яйцето.
Преди всичко бих искал да споделя, че не членувам, нито съм привърженик или фен на никоя партия, а така също на който и да е от едноличните или колективни техни ръководители не само във въпросната, а и на които да било други формации от подобен тип. Но независимо от това, без тук да се отклонявам върху темата отнасяща се до политическа или парламентарна криза, ще се опитам накратко да обоснова тезата за правилността на споменатата позиция. Вкл. от гледна точка на Конституцията.
Сред шумотевицата освен покрай други, вкл. около разправиите относно способността или не на 46-тият парламент за сформиране на правителство, в последните дни като че ли би могло да бъде забелязано известно пробуждане, ако не на всички от някои т. нар. „народни избраници“, които протягайки се блажено и почесвайки се тук-там изглежда освен едни или други свързани с далавери си задават и въпроса кое е най-належащо в дейността им. Думата ми е за онова, без което не може, и което стои в основата на стабилността на държавата. Не могат и те, поне ония от тях, които повече или по-малко проумяват, че без държава са никои. Тъй като, въпреки с парламентарно управление, има ли от парламента избрано правителство или не, не е от решаващо значение за съществуването на републиката. Невъзможността за съставяне на каквото като хипотеза е предвидена, и изходът от каквато ситуация е регламентиран в Конституцията. Т. е. дали чрез правителство сформирано по парламентарен път или посредством служебен кабинет, държавата няма да остане без управление. Но доколкото управлението от каквото и да е правителство, ако става въпрос за правова държава, е в зависимост от приет като финансов документ законов акт, осигуряващ материалната икономическа база не само за стабилността, а и въобще за съществуването на държавата, към момента това несъмнено е най-важното и неотложно за парламента. Бих казал, че всичко останало, в т. ч. полемиките и лакърдиите кои от парламентарно представените т. нар. политически партии и т. п. формации, тази или онази институция били или не отговорни, имали или нямали вина и пр., е функция от парламентарната дейност в процеса по формирането, разглеждането и обсъждането, одобряването и т. н. на държавния бюджет. А както е известно, ако се отнасяме към този процес адекватно, по своя обем той не се свежда само до закона за държавния бюджет (по години), но обхваща освен закона за публичните финанси, с който като общ спрямо него трябва да бъде съобразен, най-малко поне още пет други закона, с които е обвързан. Така че работата по изработването и приемането на един бюджет не е проста, вкл. откъм необходимото за това време. В не по-малка степен това се отнася и за актуализацията на един бюджет. Особено в кризисни ситуации, относно каквито освен настоящи и очертаващи се като предстоящи пред обществото, ако не всички повечето от вещите в материята са наясно. Затова каквито и да са пратениците в днешния парламент, препоръчително би било от всички – институции, формации за политическо представителство, гражданско общество, обществено значими не само познати по име, но и като компетентност личности и др. да упражнят във всякакви форми въздействие с цел тяхното вразумяване. И въпреки да изглежда пресилено, от тази гледна точка не бих счел за недопустимо с оглед извънредния характер на очевидно и преднамерено вкл. като перспектива предизвиквана от някои тартори обстановка, в защита на републиката прилагането от гражданите спрямо т. нар. „народни избраници“ дори на мярка като евентуалното им затваряне в парламентарната сграда за принудителна денонощна работа, докато не приемат актуализация на бюджета. Тъй като държавата е изправена пред алтернативата – да бъде или не!
От гледна точка на споменатото следва да се разглежда и въпросът, отнасящ се до възможността или не за реализиране на третия мандат за съставяне от парламента на правителство. Защото, както споменах, за да функционира каквото и да е правителство е необходима законово утвърдена финансова база. При липса на каквато не е възможно, да не говорим в кризисни ситуации, обективно да изпълнява управленска дейност в интерес на държавата, а така и на обществото не само служебно, а и парламентарно избрано правителство. Намирам за уместно в тази връзка да изтъкна необходимостта освен извънредната обстановка за съобразяване и на обстоятелството, че не се касае за процес, при който става дума за преход от един парламент с изтекъл мандат, по избор на който е налице т. нар. редовно правителство, към избор на следващ, който да състави ново, а за ситуация, в каквато управлението на страната се осъществява от служебно правителство. Колко поради невъзможност за съставяне по парламентарен път предсрочни избора за парламент биха последвали и дали след който и да е от тях би се стигнало до сформиране по такъв начин на правителство, е в сферата на хипотетичното. Но обществото не може да заложи на хвърлянето на боб или каквито и да е други способи за гадаене. Едва ли някой разумен би бил склонен в днешно време да се опре на прорицания по каквито и да е признаци от едни или други шамани.
Придворните, най-вече, на предишното управление т. нар. експерти, конституционалисти и пр. тълкуватели на Конституцията, очевидно прилагайки формалистичен прийом не целят друго освен въвеждане в заблуда на обществото, придавайки посредством опит за „логическо“ тълкуване смисъл на разпоредбата от ал. 3 на чл. 99 от същата, какъвто тя няма. Тъй като не само според граматическото тълкуване и от синтактична гледна точка както е списан текстът, което е повече от ясно, споменатият там срок се отнася за президента като възлагател, а не за онзи, на когото е възложен мандата. Т. е. възложителят да не бави процеса по съставяне на правителство от парламента. Доводът, че „в третата процедура всичко се забързва“ с цел „бърз изход от политическата криза“ (тук отминавам проблема за разграничението с парламентарна криза) е несъстоятелен и не обосновава нищо друго, освен откриването на възможност за протакане до безкрай на изборния процес за поредица от парламенти. А така, при липса на бюджет, респ. актуализация на такъв и необходимост от служебно правителство, блокиране дейността на такова. Каквото, доколкото както и т. нар. редовно подлежи на парламентарен контрол, но не може да бъде отстранено вкл. чрез оставка или вот на недоверие, би било блокирано и от което не би могло да настъпи друг резултат, освен колапс на държавата. Затова, като оставим настрана „политическите“ намерения, ако изхождаме не от заниманието с избори за парламенти, в т. ч. и като нищоправене от тях, а от целта вкл. съобразно Конституцията, която е управлението на държавата, и според логическото тълкуване преди всичко стои разрешаването на въпроса за неговото гарантиране. Без значение от едно или друго правителство, а чрез осигуряването на финансовата основа на управлението. Следователно все някой от парламентите, дори и да не може да избере правителство, най-малкото трябва да гласува приемането на държавен бюджет, респ. актуализация на такъв. Без какъвто е немислимо не само управлението, а въобще съществуването на държавата – с каквото и да е правителство или без. Така погледнато, както оставим настрана други държави, съставяне по парламентарен път на правителства в които трае с месеци, стремежът на някои към бързо затваряне на процедурата за това в България чрез превратни тълкувания на Конституцията не води към друго, освен посредством лишаване от финансова основа до разруха на държавата. И в това отношение, независимо от пристрастията, настоящият мандатоносител е прав в твърдението си относно несъмненото за всеки способен и без да е специалист на разсъдъчно ниво да осъзнае, че най-важното и належащо в момента не е ще има ли или няма да има парламентарно избрано правителство, а бюджетът на държавата. В този смисъл поведението на третия по ред мандатоносител е държавническо. А не злоупотреба с Конституцията. Безспорно като такова то е и политическо. Но нека си дадем сметка, че всяка от предшестващите формации, на които беше възложен мандат, имаше възможност да се изяви не само, доколкото е уместна употребата в случая като характеристика политически, както и сега по повод третия мандат, а и държавнически. Явно обаче партийният и личен интерес на мнозина, да не кажа всички, стои по-високо от този на държавата, да не говорим за обществото. Захласването извън така споменатия същностен проблем по пазарлъците дали могат или не могат парламентарно представените, чиито и избраници да са, да се споразумеят и по третия мандат за каквото и да е правителство и козните зад и прокарвани чрез тях от рушителите на съвременна България, нямат друга стойност и не водят до нищо друго, освен към нейната гибел!