/Поглед.инфо/
Проф. Димитър М. Иванов, д-р на икон. науки
Специално за Поглед-инфо от Лондон

„Ние сега вече потънахме до една дълбочина, при която наново

обявяването на очевидното е първото задължение на интелигентните мъже”

- Джордж Оруел, януари 1939

Пиша тези мисли по-малко от седмица преди парламентарните избори у нас на 12 май 2013 г. Когато изборите минат и започнат многобройните пресконференции, спорове и надигравания кой кого е победил, ще остане много малко време за основните политически играчи мъдро да анализират ситуацията и да съумеят да формират правителство, което ще трябва да води българският кораб напред в най-големия вътрешен и световен икономически ,, социален и геополитически ураган". Кампанията бе неимоверно разочароваща, интелектуално бедна и даже опасна за България, от гледна точка на липсата на сериозни и откровени дебати по основните политики, необходими за спиране на системната криза у нас и за възстановяването на икономиката ни. Предизборната кампания показа и още нещо много важно – тоталният дефицит на нови, изтъкнати политически лидери и кадри, идващи да заменят тези от 90-те години на миналия век, лидери с друга визия за възхода на България, с друг морал и с друг инструментариум от политики. Дефицит или блокаж – това е друга огромна тема. Аз съм убеден, че нови хора с идеи, с много опит и качества има и те са готови да работят в името на България, но политическите гардове не им позволиха да се изявят по време на тази кампания. Но, всичко това, без съмнение, ни обрича още на години потъване в „дълбочината”, за която говори мисълта на Оруел. И провокира тези мои тревожни и необходими за споделяне мисли.

1. За реалната криза, която идва

България навлиза, така или иначе, в един нов, пореден политически мандат. Политически мандат, чиито времеви граници ще ни приближат до края на второто десетилетие на 21-я век. Пореден политически мандат, който ще наследи всички грешки и нерешени проблеми, оставени от предишните „архитекти” на кризата - няколкото поредни правителства. А тя, самата криза и по специално икономическата, също навлиза в своята вече шеста година. И държа да каза, че кризата от 2008-2009 година не беше почувствана както трябва в България, независимо от рецесията, независимо от високата безработица, независимо от фалита на стотици и хиляди частни фирми. За нас кризата от 2008-2009 г. бе като отражение на едно извън страната случило се земетресение. Реалната катастрофа идва обаче и го казвам най-професионално и отговорно. Ако досегашната криза бе само увертюрата, тежката и драматична опера едва сега започва.

Сериозният макроикономически и микроикономически анализ ясно показва, че така, както в 2008 година, ние продължаваме да имаме все още повече потребление, заемане и твърде малко производство и спестявания. Средният размер на спестяванията, както и медианата на спестяванията сред страните-членки на силно разклатената Еврозона, „покрива” минимум един период от една година и половина до две години разходи за живот на едно семейство, в което основният приносител на доход се е оказал безработен. У нас тези показатели покриват не повече от 2-3 месеца максимум.

От предишната „дълбочина” на кризата през 2009 г. досега, повечето от „благосъстоянието”, което беше създадено у нас, се оказа имагинерно. Една част от него отиде за изплащане на стари дългове, друга част „потъна” в небитието, заради спукването на балона на недвижимите имоти. Даже и това „потъване” все още на някои се струва, че е само временно, защото секторът на недвижимите имоти е все още твърде надценен. Но, цифрите, стоящи зад този сектор, не са никак имагинерни. По данни на Камарата на строителите в България (от 26 април 2013 г.), над80% от строителните фирми са пред фалит. Една трета от безработните в България са бивши строителни работници. Над 2500 компании са замразили дейността си през последните две години. През последните три години без работа са останали около 122 000 работници.

Четиригодишната упорито висока безработица от над 12.5% и особено сред тези, сред които тя продължава над две години, вече се е превърнала, според мен, в национална опасност и тревога от първостепенно значение. Решаването на това „черно блато”, което ни заплашва, налага нови решения, неопитвани досега, за да може този досегашен тренд да бъде променен, преди да нанесе още по-сериозни щети.

Коефициентът на трудова заетост у нас продължи през тези четири години да се колебае между 58.4% и 59.4% - един от най-ниските сред 27-те страни-членки на ЕС и най-нисък у нас за последните 23 години. Цифрата на официално безработните 450-480 000 българи не може да скрие факта, че над 1 100 000 българи по същество нямат работа. И всичко това, въпреки неспиращия поток на емигрираща от страната жива и трудово способна работна сила.

Изследванията ми, основаващи се на официалните данни на българската статистика, сочат едно спадане от над 52% средно на дохода на човек, който надхвърля период от шест месеца или повече без официална работа. Колкото по-дълго един човек е без работа, толкова повече се увеличават и шансовете му за проблеми в семейството, поява на болести, самоубийства, проблеми с децата и др.

Фирмите, които продължават да наемат работници и служещи, вероятно все още не са разбрали колко тежко е бъдещето пред тях.

Кризата доведе и до едно отвращаващо нарастване на икономическата и социална диференциация у нас и това бе главно в резултат на неолибералната анархия в мисленето и във възгледите на редица управляващи и техните учили и недоучили икономически съветници. Резултатът е смразяващ. Само за периода между 2009 и 2012 г. средното богатство (капитал плюс наследено) на 6% най-богати в България прогресира с около 27%, докато същият показател за останалата част от населението на България показва намаление с над 35% и едно тежко продължаващо обедняване.

Индустриалното производство намалява, включително и под слабия тренд от последните години. Скоростта и обемите на инвестиране и на държавни разходи в икономиката също намаля. Публичният сектор продължава да е в колапс, вследствие дълги години на един скрит хроничен дефицит.

Движейки се към едно бъдеще, в което, без никакво съмнение, ще се нуждаем от повече инфраструктура, от едно далеч по-добро образование, от по-сигурно, модерно и качествено здравеопазване и от по-голям обем заделени средства за пенсии (защото хората ще живеят все по-дълго), става ясно, че България е изправена пред сега изглеждащата невъзможна, но сигурна алтернатива да увеличи дела на държавните разходи в БВП.

Днес ние имаме много сериозен по принцип дългосрочен проблем, но който с всеки изминат ден чука все повече и повече на вратата ни: здравеопазването, пенсиите, образованието, инфраструктурата, научните изследвания – всичките те са сектори, чието развитие не може се задържа,а ние все още нямаме отговор на това колко искаме да ги развиваме, дали искаме държавата да поддържа досегашния дял от бюджетни разходи за тях и в края на краищата как смятаме да платим за тях.

И в същото време икономиката ни стъпка по стъпка навлиза в нова рецесия, а намаляването на потреблението на домакинствата, бруталното ускоряване на безработицата ни тласка и към депресия. Фундаменталните характеристики на икономиката ни не са здрави въобще. Още в 2008 г. аз казах, че основната болест на икономиката ни е дълбоко задлъжнялото потребление, задлъжнялостта на оснвните играчи на икономиката, големите фирми, публичния сектор, малките и средни фирми и домакинствата. Тази задлъжнялост днес не е излекувана и тя продължава да задържа потенциалната динамика на икономиката ни. Политическите последствия на тази почти спряла икономическа траектория вече се забелязват – чрез протестите, чрез загубеното доверие в партиите. И призивите на някои неолиберални икономисти у нас (или представящи се за такива) за продължаващо прилагане на фискален разум, чрез политиката на строги икономии, звучат екзотично, защото не можеш да прилагаш фискален разум, когато в страната вече идва социалната лудост.

Досегашните типични, конвенционални, икономически, социални и политически мъдрости относно спестяването, фискалната политика, инвестициите и кредитирането не работят вече, защото ние всъщност живеем в абсолютно неконвенционални времена. Паралелите между Европа от 30-те години на миналия век и Европа днес, за които Пол Кругман, Брад де Лонг и Робърт Скиделски неколкократно тревожно напомнят, са очевадни и плашещи. Навсякъде виждаме нарастваща безработица, особено сред младите, експлодираща до безпрецедентни равнища. Финансовата нестабилност и броят на фалитите се увеличават с всяка изминаваща седмица. Растяща подкрепа за екстремистките партии.

Икономическите данните за Европа са категорични в това отношение.

В еврозоната рецесията за тази година се очертава по-лоша от предвиденото. БВП за страните-членки на еврозоната ще намалее с над 0.45 % за 2013 г. и безработицата ще бъде над 12%, според най-новите икономически прогнози на ЕК от петък, 3 май 2013 г.

За 2013 г. БВП на всички страни от Южна Европа ще намалее с повече от предвиденото, както следва (по последни данни на Евростат от 3 май 2013 г.):

Франция – спад с 0.1%

Италия – спад с 1.3%

Испания – спад с 1.5%

Словения – спад с 2%

Португалия – спад с 2.3%

Гърция – спад с 4.2%

Кипър – спад с 8.7%

Германия отказва да подпомогне задлъжнялите европейски страни. Всякакви политически позиви, каквито сега се чуват от някои политици за нов Маршал План за Гърция или даже и за България, са извън реалностите. Американското правителство, както и Федеръл Ризърв няма ресурсите да интервенира мащабно в Европа, както през 1948 г., така че не може и да става дума за някакъв днешен аналог на Маршал План.

В тази неимоверно сложна икономическа, социална и геополитическа среда, ако икономиката продължава да се срива, държа да подчертая, загубата на доверие от страна на гражданите на страната, към което и да е правителство, както и към президента, ще се трансформира в една загуба на легитимност. Такава потенциална криза на легитимност на политическата и държавна власт може да се появи от сблъсъка на три много ясни тенденции, които днес наблюдаваме в обществото: нарастващо политическо недоволство; нарастващо социално недоволство, както и едно недоволство, произтичащо от чувството за загуба на идентичност и на хоризонт. Подобна криза на легитимност ще означава криза на целия политически режим и нейните прояви ще бъдат много силни, експлозивни и вероятно ще доведат и до граждански сблъсъци.

Пред тази много възможна ситуация, политическите партии и преди всичко – тези, които ще отчетат победа на идващите избори, нямат голям избор на действия.

2. За необходимостта от едно силно, национално отговорно правителство; правителство на възстановяването на България.

Анализираните по-горе въпроси и проблеми не могат просто ей така да бъдат регулирани и решени от каквото и да е политическо правителство. Нито пък могат да бъдат решени светкавично. И програмата на нито една политическа партия не дава достатъчно основание да се мисли, че тя със свое еднопартийно правителство би съумяла да изведе България от кризата.

Трябва да се намери, независимо от възможния доминиращ политически цвят след 12 май, едно максимално възприето с огромно обществено доверие и консенсус правителство на всички за възстановяването на България. Убедено защитавам тази идея още от 2004 г. за едно силно национално правителство, използващо и мобилизиращо най-ценния капитал на нацията. Но, държа да подчертая, не марионетно правителство, „облечено” в подобни дрехи. Такъв опит за маскиране на необходимите решения пред България наистина ще взривят нацията. Проблемите на България днес са такива, че страната ни не се нуждае от Марио Монти. На България, за да се оправи й е необходим мащабния подход на Франклин Рузвелт. Само едно национално отговорно правителство, събрало в себе си най-ценните експерти на нацията, може да възвърне доверието на българските граждани и да извади страната от неприемливите дълбочини, към които се сриваме с всеки изминат ден.

Разбира се, налице са множество въпроси, които се нуждаят от отговор:

  • Ще може ли едно такова правителство да бъде способно да намери решенията на кризата, която разтърсва България?
  • Ще може ли да не робува на идеологически и политико-партизански интереси и да работи само и единствено в името на нацията и на необходимия прагматизъм?
  • Ако не е политически отговорно, ще може ли да бъде достатъчно решително и ефективно в провеждането на необходимите реформи?
  • Доколко премиерът и членовете на подобно правителство няма да бъдат обвързани от видими или невидими „вериги” с политическите партии, които биха го поддържали в Парламента?

Все правилни, логични въпроси, както са логични и съмненията, изразявани от редица анализатори по отношение на възможната ефективност на едно такова правителство. Съвсем наскоро видният български журналист и общественик и мой уважаван приятел Валери Найденов излезе с подобен анализ на страниците на вестник „24 часа” и провокира с това един дълъг разговор между нас.

Моята обективност не може да скрие факта, че редица европейски опити за такъв тип правителства не винаги бяха успешни.

Икономическият баланс в страните, където беше приложена формулата на национално отговорно правителство.

В две европейски страни се наложи формирането на нетрадиционно коалиционно правителство или по-скоро на национално такова: 

  • В Гърция и в Италия. В 2011 г. правителството на Пападемос в Гърция събра две дотогава враждуващи политически сили, ПАСОК и Нова Демокрация. След изборите от юни 2011 г. правителството на Самарас продължи този експеримент, добавяйки и допълнителната поддръжка на левяцентристката партия Димар. В Италия, правителството на Марио Монти бе поддържано от дясно и лявоцентристи, но беше почти изцяло формирано от технически експерти. И в двата случая, балансът е твърде скромен. Провежданите реформи в Гърция бяха оценени от МВФ и от ЕК като недостатъчни и правителството на националното съгласие не можа да подобри ситуацията. В Италия Марио Монти наложи само полуреформи, най-вече на трудовия пазар, за да може да намери един приемлив компромис с всички партии. И този тип италианско правителство не можа да попречи Италия да бъде атакувана от финансовите пазари през лятото на 2012 г.
  • Примерът на Австрия също би могъл да бъде цитиран, където така наречената голяма национална коалиция между консерватори и социал-демократи е почти вече традиция от края на Втората световна война. При една стабилна икономика и най-ниската беразботица в цяла Европа. Тук някои сериозни опоненти с право биха посочили, че причина за това е културната специфика на Австрия, която позволява подобно социално-политическо обединяване в името на интересите на всички.

За разлика от Австрия, в Белгия и в Холандия правителствата на „големите коалиции” се оказаха неспособни да адресират основните предизвикателства пред техните страни: висок публичен дълг и анемичен ръст в Белгия и голяма частна задлъжнялост и рецесия в Холандия.

Остава, разбира се, най-споменаваният пример в Европа за правителство на националното единство – Германия. Там на два пъти имаше „голяма коалиция” между християн-демократите и социал-демократите в периодите между 1966-1969 и 2005-2009.

В областта на проведените реформи балансът на първата „голяма коалиция” е далеч по-убедителен, отколкото на втората, но това лесно може да се обясни с много по-благоприятната външно-икономическа конюнктура във втората половина на 60-те години.

Съгласен съм и с един друг аргумент на опонентите на подобен тип правителства, а именно, че те се превръщат в удобен, „оранжериен” терен за най-различни видове демагози, представящи се като единствената „експертна” алтернатива.

Казвам всичко това, за да подчертая, че създаването на подобно правителство е изключително сложна и отговорна задача, криеща и множество слабости и недостатъци. Но, пак подчертавам, на фона на загубеното доверие в политическите партии, на фона на оттеглянето на множество национални експерти от политическия живот и изпълнителната власт, за България в този исторически момент има само един шанс, за да бъде спрян по-нататъшния социален и политически срив - формиране на наистина национално правителство, правителство на възстановяването на страната, на обновлението, обединено около една приета от парламента ясна антикризисна програма за реформи и действия.

Такъв тип правителство не изолира, не разрушава политическата система на страната. Обратно, то би могло да даде време за реконструкция на остарялата политическа система, за обновяване на ръководствата на политическите партии и на техните програми.

Разбира се, condition sine qua non, че едно такова силно правителство може да се формира, е единствено наличието на една ясно дефинирана програма. Без такава, няма смисъл да се създава проформа такова правителство.

За мен е без съмнение, че България се намира в сериозна опасност. И това налага отговорните политически партии, техните лидери и ръководства, гражданските движения и сдружения, цялото общество да поеме националната отговорност да излезем от тази ситуация. Страната ни е в опасност и то в своя фундамент, върху който е създадена. Тя е в опасност по отношение на своите републикански ценности, в своята гражданска воля и свободи, в своята стопанска дейност, в своя социален договор и проект с обществото и гражданите, в своята социална солидарност, в своята образователна система, в своята духовна система.

За над един милион и половина български граждани истинската социална справедливост, която тяхната държава може да прояви, е намирането на заетост, което те искат и заслужават.

И затова е крайно необходимо едно силно, радикално в своята воля за антикризисни реформи национално правителство с политическа визия, което да има за основни цели: спиране колапса на българската икономика; стимулиране наново на процеса на създаване на национално богатство и осигуряване на заетост.

Необходимо е формирането на правителство, което да възвърне на страната и на гражданите енергията и вярата, която те отдавна вече са загубили.

Правителство на истинските национални приоритети, в което всеки ще работи единствено в името на общите национални интереси, загърбвайки своите малки, лични интереси и интересите на отделни политически партии.

За такова правителство на България мечтая отдавна!

България все още притежава силни икономически козове, за да излезе успешна от тази криза. Необходими са само мъдри, опитни и смели държавници.

И затова казвам, че времето, в което живеем, не е време за евтини политически игри. Това е свръхкритично, историческо време. Време за радикални и смели решения, а не за хитруване на дребно.

Лондон, 7 май 2013 г.