/Поглед.инфо/ „Европа е една прекрасна, мирна, социална идея. Но в първия момент, когато беше подложена на външен натиск, показа, че е удивително изнежена и уязвима. Европа е красива, либерална, наднационална човешка общност, но когато беше заплашена, всички се хванаха за познатото – за националното, местното, традиционното, за семейството, за църквата.“ Така политологът от „Галъп интернешънъл“ коментира предизвикателствата пред България и необходимостта от един много важен и труден дебат.
– Какъв е коментарът ви за изявлението на президента Румен Радев?
– Добре е, че не се тръгна в някаква радикална посока и анонсът за евентуален референдум явно е преосмислен. Или може би той е бил изкуствено усилен от медийната реакция. Референдумите са ядреното оръжие на демократичния процес и трябва да се прилагат само в изключителни случаи, какъвто този не е.
В случая ставаше дума за една буря в чаша вода, комуникационен проблем, който усилва една друга надвиснала буря над България. Тази провокативна случка отвори един много важен дебат – какво прави България с българите зад граница.
Този въпрос става все по-важен, защото българите зад граница стават все по-значителен дял от българите въобще. И ние като общност трябва да решим какво правим с тях. Второ, има чисто ценностни различия в страните по света – уважаващи се и уважавани държави не приемат техните външни общности да гласуват.
България се намира в един невралгичен ъгъл, където се опитваме да балансираме между интересите на Русия и Турция. И ние сме длъжни да се опитваме да предотвратяваме всяка външна намеса в нашите вътрешни работи. Длъжни сме, защото светът все още се движи от национални държави. Въпреки наднационалните съюзи, въпреки свободната търговия ние все още избираме национални правителства и плащаме данъци на национален принцип, сигурността също е на национален принцип. Тоест, все още съществуват национални държави и техните интереси не винаги са еднакви. И би било много наивно да смятаме, че е възможно сега едностранно да надживеем националната политика.
Да, красиво е – личните права, либералната демокрация – всичко това е несъмнено хубаво, но към всичко това се добавят понятията национален суверенитет и национална сигурност.
– Казахте, че този дебат е крайно необходим, но какво трябва да се направи, за да не се превъзбуждат прекалено крайните дебатиращи. Тоест как да намерим баланса между национална сигурност и в същото време да отстояваме общите ценности като европейска държава?
– Засега този дебат дава един краен вариант, какъвто предлага президентът – уседналостта. Дясно либералният лагер и съответните медии и социални мрежи предлагат другия краен вариант – нищо да не се пипа. Истината, както обикновено, е някъде по средата, надявам се. Защото трябва да се измисли един доста сложен вариант като решение – и вълкът да е сит, и агнето цяло.
Защо казвам, че е сложен. Защото, от една страна, България трябва да се затвори за външно политическо влияние, като в същото време се отвори още повече към традиционните си общности и новата имиграция.
– Това опира до един друг въпрос – двойното гражданство и българските етнически общности зад граница.
– Трябва да се преосмисли самата концепция за българското гражданство. Това е огромен въпрос, така да се каже, той е дори държавотворен, конституционен въпрос и това ще бъде тежък дебат.
Защо трябва да се ограничи външното влияние върху българския политически процес през избори. Защото има места по света, където не сме сигурни доколко там този изборен процес е демократичен и доколко се контролира от нашата държава. Нямаме тези гаранции примерно в Турция, която е наш партньор и приятел. В сегашната ситуация обаче западният свят, към който принадлежим, остава с впечатлението, че процесите в нашата съседка не са толкова красиви и демократични, колкото на нас ни се иска.
Да намалим външното влияние и вмешателство също е демокрация, а не ограничение на демокрацията. Защото да направиш изборния процес по-прозрачен, по-контролиран, означава да го направиш по-малко зависим от външни сили. И в същото време е важно за нас да се приобщят българите от такива територии като Македония, от Западните покрайнини.
Трябва сериозно да се замислим, че тези хора трябва да бъдат приобщавани към политическия, икономическия и цялостния обществен процес на България. Това е част от нашата идентичност. Да решим тези хора искаме ли ги или не ги искаме, след като се знае, че вече половината българи не са в България. Ние имаме интерес да поддържаме връзка с българите извън България, както всяка уважаваща се държава.
Затова този дебат е толкова важен. От него трябва да се излезе с решения, които да намалят възможностите за външно вмешателство и в същото време да се даде възможност на външните българи да гласуват. Това е сложен дебат за ценности, но не в смисъла да изберем кое е право или криво. Ще изберем как едновременно да зачитаме личните права и да защитим националната сигурност. Не е леко, пак казвам, взривоопасно е и несъмнено ще има противоречиви становища. Но е хубаво, че все пак започва.
– Този дебат донякъде започна и в Европа, макар и с „различни скорости“ и посоки в различните държави. Меркел неотдавна се обърна към мигрантите в Германия с препоръката да проявяват „повече любопитство към германската култура и начин на живот“. Преди това пък призна, че мултикултурният модел, какъвто са си го представяли, се е провалил. Става дума за дебат за ценности и цивилизационни модели, което е ново. Какво мислите?
– Случващото се в Германия трябва да ни подскаже, че в цяла Западна Европа текат процеси на национално преосмисляне. Цяла Западна Европа се замисля на тема „имунитет“. Европа е една прекрасна идея, мирна идея, социална идея, но в първия момент, когато беше подложена на външен натиск, показа, че е удивително изнежена и уязвима. Европа е красива, либерална, наднационална, човешка общност, но когато беше заплашена, всички се хванаха за познатото – за националното, местното, традиционното, за семейството, за църквата. И изведнъж настана една консервативна контрареволюция, защото хората в страха си няма за какво друго да се хванат освен за познатото. А познатото е националната държава.
И се оказа, че „идеята Европа“ трябва да намери начин да оправи себе си, за да не остане само с красивата претенция да бъде „над тия неща“. И какво се получава – Европа пак си остава красива, но трябва да се огради от всички останали. А това е в страшен дисонанс със самата идея на големите европейски лидери и мислители – как ще е красива, либерална и едновременно заградена отвсякъде.
Това е големият проблем на Европа и тук някъде трябва да се намери балансът между красотата и здравето. Европа се оказа както красиво, така и болно място с автоимунно заболяване. Тя няма имунитет и „външните агенти“ бързо предизвикаха пристъпи на популизъм, национализъм, пристъпи на радикализъм и ксенофобия. И затова е толкова голям въпросът, който стои пред европейските общества – да се намери пресечна точка между личността и нацията.
Аз смятам, че основната посока на въртене на света е към все повече личност, но в момента сме в една засечка на тази система. И колкото нашият западен свят да се движи натам – все повече свободна търговия, все по-малко граници – в момента сме във фаза на лека консервативна контрареволюция, където всички се хващат за границите и познатото.
И затова ми се ще в този дебат да намерим средата. И още нещо ми се ще да намерим – една политика към външните българи. България е държава, която в десетилетията на своето свободно съществуване от новата си история се е стремила да обедини всички сънародници в една държава, както и другите балкански страни. И какво стана – ние не се грижим за онова, за което се бихме. Преживяхме национални катастрофи, дадохме хиляди животи за национално обединение, за което днес нехаем.
На никого в момента не му пука за Македония. България абсолютно е забравила самата идея за външните българи. Аз съм свидетел как освободеният от служебното правителство председател на Държавната агенция за българите в чужбина Борис Вангелов полагаше неистови усилия да върне тази чувствителност в българската администрация към традиционните български общности и новата емиграция.
Ние сме забравили това, докато всички държави около нас имат агресивни политики. И трябва да сме големи наивници да не виждаме какво се случва и да не отговаряме адекватно. А външните българи са нещо изключително важно за нас – това е наш демографски резерв и човешки капитал. Искрено ми се ще в този дебат да се роди някаква нова политика, ново отношение към тези хора.
Надявам се в този дебат да бъде преосмислена самата идея за гражданството. Различни са подходите, у нас е избран либералният подход, с който изграждаме една политическа нация. Това влагаме в понятието „български гражданин“. Какво разбираме, като казваме „българи в чужбина“? Те етническите българи ли са? За мнозина самият въпрос звучи страховито, но няма уважаваща се държава, която да не се грижи за своите етнически общности зад граница. А ние не го правим, не се интересуваме от тях.
– Ще има ли за нас някаква промяна след референдума в Турция, ако той е положителен за властта на Ердоган?
– Трябва да бъдем нащрек – за националната си сигурност и независимост. Нашият избор е Западът, западният свят, Европейският съюз и НАТО. И не само формално като членство, а като ценности. Това е светът, към който се стремим, в който има върховенство на закона, има демокрация, има свобода.
Референдумът в Турция някак си не е в синхрон с тези ценности. Турското ръководство не излъчва това и първото ми притеснение е, че чрез референдума могат да се задълбочат тези проблеми. След опита за преврат властта на Ердоган укрепна, но вътрешните противоречия в турското общество остават, и те са ценностни различия.
При нас става дума за проблеми от типа – докъде свобода и докъде сигурност, все банални въпроси, с които се занимават и западните общество. Докато в Турция въпросът е изобщо за цивилизационния път, а това не е шега работа. Така че независимо как ще завърши референдумът, той допълнително ще раздели турското общество. И след този референдум много внимателно трябва да наблюдаваме процесите в Турция и в Близкия изток. Защото угрозата за промяната на граници не е отвлечено понятие, а става реална. Духът от бутилката е пуснат.
Някои хора в България са страшни апологети на това, че Крим се оказа в Русия. Нека си спомнят къде живеят – тук на Балканите особено сме си патили от промени на границите, а случващото се в Близкия изток вещае нови промени на граници. Много се опасявам от т.нар. ефект на доминото, който може да засегне дори нашия регион. Нищо хубаво не се случва на Изток и Североизток, затова да казваме, че националният суверенитет и националната сигурност не са важни, е просто глупост.