/Поглед.инфо/ Изкуствено въведената тема за отношението към наследството на руския философ Иван Илин породи нова дискусия между т.нар.”червени” и т.нар.”бели.”
Казвам „така наречените“ не защото искам да обидя някого. Просто не говорим за хора, разделени по класа или други жизненоважни интереси. Това не са селяни срещу земевладелци, не работници срещу капиталисти, не учени срещу свещеници и не партизани срещу офицери. И двете групи принадлежат основно към една и съща социална прослойка и ако се вгледате внимателно, те няма да променят нищо радикално в структурата на нашето общество в обозримо бъдеще. Пламъкът на борбата за правилна интерпретация на миналото обаче пламва между тях при всяка удобна възможност. Впечатленията от тези сблъсъци отдавна са загубили свежестта си и са преминали в категорията „дежавю”. Междувременно се чупят копия, пукат се щитове и възниква враждебност между хора, които до вчера са се разбирали най-малкото или дори са правили нещо общо.
Можем да чакаме безкрайно, за да видим кой ще излезе победител в тези дебати, но все пак не губя надежда. Струва ми се, че все пак трябва да е „червеното“. Все пак те са марксисти, а марксизмът се характеризира с диалектически метод, според който две противоположности рано или късно трябва да породят някакъв помирителен синтез. А фактът, че този синтез не се случи в съзнанието на образовани хора, сам по себе си е предизвикателство към марксизма и изпитва силата му.
Безсмислието на червено-белия дебат се подчертава от факта, че идеологически натоварените предписания и от двете страни все повече се изместват към символични жестове, които граничат с магическо мислене. Сега имаме много проблеми. Излишно е да казвам, че целият блок НАТО се вдигна на оръжие срещу нас и страната трябва да оцелее на всяка цена. Как реагира "червеният"? Трябва да върнем паметника на Дзержински на площад Лубянка - и тогава всичко ще се получи. Как реагира "белият"? Трябва да извадим Ленин от Мавзолея - и тогава всичко ще се нареди.
Не казвам, че всички тези хора нямат какво полезно да предложат. Те могат и го предлагат, но често това не се пресича с декларираната идеология. В рамките на червено-бялата дискусия има свобода за съвременен шаманизъм.
Значението на символиката не може да се отрече. Но винаги трябва да помним, че установяването на една символика и свалянето на друга може да бъде както акт на историческа справедливост, така и средство за символично потискане на определена група хора. Последното например се случи и продължава да се случва в Украйна под прикритието на „декомунизацията“. Учим ли се от този пример? Може би да. Но, уви, не всички. Така наскоро едно обществено движение провъзгласи цяла програма за изкореняване на съветските топоними. Не споря, може да е смешно, когато намерите красив стар храм на улица “Комунистическа”. Но това е нашата история: всичко се смесва - и вече не е възможно да се раздели тази смес.
Тъй като реалният живот продължава както обикновено, без да се разсейва твърде много от спорове, вкоренени в събитията отпреди сто години, може да се зададе въпросът: в него, в този реален живот, не е ли вече настъпил онзи синтез, който не може да бъде постигнат в спорове? И все повече ми се струва, че поне вървим по пътя към такъв синтез.
Има доказателства за това, които са поразителни. И „червените“, и „белите“, с малки изключения, подкрепят специалната военна операция и курса на Владимир Путин за постигане на истинска независимост на страната. И такива левичари като Захар Прилепин, и такива десни като, да речем, Дмитрий Конанихин, правят много за фронта и за победата. Вероятно това реално единство не би съществувало, ако идеологическите противоречия наистина бяха от съществен характер.
Явно и двата принципа вече са заложени в самия характер на държавата ни. Всъщност, дори символично това е вярно. Нашето трицветно знаме, наследено от Руската империя, се издига под звуците на химна на Съветския съюз. И това единство вече не може да бъде премахнато. Не е за нищо, че някога не е било възможно да се пишат думи на музика на Глинка. Ние издигаме паметници на владетелите на историческа Русия - от Иван III до Александър III, но в същото време се появяват нови паметници на Сталин, а в новите руски територии местните власти възстановяват паметници на Ленин, разрушени по време на процеса на украинска „декомунизация“.
В нашето териториално-политическо устройство ние въплътихме идеята за единна и неделима Русия, „Руския свят“, като в същото време запазихме съветския принцип на етническите автономии, който също никой няма да изостави - основното е, че не придобива признаци на етнокрация.
Тази двойственост се проявява и в икономиката. От една страна, след преодоляването на либералните безсмислици държавата отново се озовава в ролята на двигател на икономическото развитие. Без държавата няма иновации, няма големи инфраструктурни проекти. Но в същото време никой няма да ликвидира частния бизнес. Напротив, държавата е заета с внимателното му отглеждане. Безсмислено е да се иска по-нататъшна национализация на икономиката, тук е достигнат разумен предел. Но инициативите за масова приватизация неизбежно ще се сблъскат с тъжни спомени от миналото. От трета страна, цифровизацията и въвеждането на изкуствен интелект могат да доведат до възраждане на икономическото планиране на ново ниво.
И накрая, руската държава защитава традиционните ценности, но това не са изключително ценностите на „Русия, която загубихме“. Това са ценностите на семейството, отечеството, традиционните религии, но също и ценностите на труда, справедливостта и солидарността. И "червените", и "белите" ще намерят тук това, което им е скъпо.
Първообразът на идеологическия синтез, за който говоря, всъщност е върнат по време на Гражданската война, когато и червените, и белите маршируваха на песни с една и съща музика, но с различни думи. Дроздовците вървяха и пееха: „Офицерските постове окупираха градовете“. Далекоизточните партизани вървяха и пееха: „Партизанските отряди окупираха градовете“. Днес според мен едната мелодия е по-важна от разликата в думите. Колкото и да ни разделя миналото, трябва да сме заедно пред лицето на бъдещето.
Превод: В. Сергеев