/Поглед.инфо/ Данните от последното изследване на Маркет Линкс* очертават победа на Румен Радев, каквато българската политика не е виждала от години – 38% подкрепа, 109 мандата и рекордна мобилизация от 54%, зад която стои не просто електорално движение, а натрупано обществено напрежение. Това обаче не е класическа победа, а влизане във власт без мнозинство, при което всяко управление ще бъде принудено да балансира между очакването за радикална промяна и реалността на институции с рекордно ниско доверие. В тази конфигурация Радев не просто печели избори, а започва да пренарежда системата, без да има пълен контрол върху нея, което превръща следващия политически етап в най-рисковия от години насам.
Концентрацията, която променя системата
30,8% реална подкрепа сред заявилите, че ще гласуват, и прогноза за 38% след разпределение на нерешилите – това не е просто изборен резултат, а момент на политическа концентрация, какъвто българската система допуска рядко и само когато натрупаното обществено напрежение намери едновременно лице и посока. При очаквани 109 мандата и избирателна активност от около 54%, става дума за конфигурация, която излиза извън обичайното съревнование между партии и започва да променя самата рамка, в която това съревнование има смисъл.
Тези числа не могат да бъдат прочетени като стандартна победа на първа политическа сила. Те очертават нещо по-дълбоко – преместване на центъра на тежестта. Докато една формация нараства чрез колебаещите се и нерешилите, останалите остават заключени в рамките на собствените си електорати. 18% за ГЕРБ-СДС с прогноза за 19,8% показват предел на мобилизация, а не перспектива за разширяване. 11,2% за ПП-ДБ с възможно покачване до 13,1% също изглеждат като частично възстановяване, не като пробив. ДПС, Възраждане и останалите се движат в диапазон, който говори за присъствие, но не и за определяне на процесите.
Разликата не е просто в проценти, а в начина, по който се събира подкрепата. Когато една политическа сила достига подобни стойности чрез преливане на повече от половината от нерешилите, това означава, че тя се превръща в канал за натрупана обществена енергия. Тази енергия не е идеологическа. Тя е реакция срещу състояние, което вече не се възприема като управляемо. Затова и самото изследване отчита, че обществото не приоритизира съставянето на редовен кабинет, а настоява за промяна на модела на управление. Това е качествено различна ситуация от предходните избори.
Контекстът, в който се случва това пренареждане, също не може да бъде игнориран. Доверието в Народното събрание е на рекордно ниско ниво след протестите от декември 2025 година, а кабинетът губи 4 пункта доверие и отчита ръст на недоверието с 14%. Причините са конкретни – споразумението с Украйна и съмненията около легитимността на самото управление. Това означава, че политическите решения вече не се възприемат като технически актове, а като фактори, които директно разклащат доверието в системата.
Тази ерозия не се компенсира от нито една от съществуващите партии. Напротив, данните показват, че подкрепата за техните лидери остава затворена в рамките на собствените им електорати, без излизане извън тях. Единственото изключение е фигурата на Румен Радев, при която се отчита нарастване на доверието в последните дни преди изборите и ясно различна траектория спрямо всички останали. Това не е просто личен рейтинг. Това е индикатор за нещо, което липсва другаде – способност да се привлича подкрепа извън твърдите ядра.
Когато подобна фигура се съчетае с висока мобилизация – а очакваните 3,3 до 3,5 милиона гласуващи са най-високото ниво за последните пет години – се създава ситуация, в която изборите престават да бъдат рутинен политически процес и започват да наподобяват момент на пренастройване. Подобни моменти в българската политика винаги са свързани с появата на нов център, който изтегля към себе си не само недоволството, но и очакването за възстановяване на контрол върху държавата.
Тук аналогиите с 2001 и 2009 година не са случайни. И тогава се появяват фигури с висок мажоритарен потенциал, които успяват да концентрират масов вот около себе си. Разликата е, че днешната среда е по-фрагментирана, доверието в институциите е по-ниско, а обществото е по-малко склонно да дава дълъг кредит на нова власт. Това прави настоящата ситуация по-напрегната и по-непредсказуема.
Съществува и още един слой, който остава по-малко видим, но е съществен. Тези 38% прогноза не са резултат от стабилен, идеологически оформен електорат, а от динамична периферия. Това означава, че същият ресурс, който днес може да изведе една формация до доминираща позиция, утре може да се отдръпне също толкова бързо, ако не получи това, което очаква. С други думи, силата, която създава този резултат, съдържа в себе си и потенциала за бързо разклащане.
Оттук нататък въпросът вече не е дали системата е в криза. Данните показват, че тя функционира в режим на ниско доверие, висока мобилизация и силна концентрация около една фигура. Това е съчетание, което рядко води до стабилност. По-често води до опит за рязка промяна, който пренарежда не само политическите сили, но и самите правила, по които те действат.
Точно в този момент започва да се оформя и основната линия на следващите процеси. Не коя партия ще бъде първа или втора, а дали тази концентрация ще се превърне в устойчив център на власт, или ще остане кратък, но мощен импулс, който разклаща системата, без да я стабилизира.
Власт без мнозинство
109 мандата при прогноза за 38% изглеждат като категорична победа, но в рамките на парламентарната математика това е ситуация, в която силата и ограничението съществуват едновременно. Липсват 12 гласа до самостоятелно управление и точно тези 12 гласа превръщат целия въпрос за властта в много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Създава се конфигурация, при която една формация може да определя дневния ред, но не може да го наложи без посредник.
Това напрежение се усилва от още един детайл в изследването на Маркет Линкс – избирателите на водещата формация са резервирани към коалиции. Те не просто не ги предпочитат, а ги възприемат като отклонение от очакваната промяна на модела. Това означава, че всяка формула за управление ще бъде подложена на вътрешен натиск още от първия ден, защото ще трябва да съчетае две несъвместими изисквания: да управлява и едновременно да не изглежда като част от познатата коалиционна логика.
В тази ситуация традиционните сценарии започват да се разпадат още преди да бъдат формулирани. ГЕРБ-СДС с прогнозни 57 мандата не разполагат с ресурс за самостоятелна инициатива. ПП-ДБ с около 37 могат да участват, но не и да водят. ДПС с 21 запазват ролята си на фактор, но не и на център. Възраждане с 16 остават в периферията на възможното управление. Сборът на всички тези сили може да създаде мнозинство, но не и легитимност, защото общественият импулс в момента не е насочен към събиране на познатите елементи, а към тяхното пренареждане.
И тук фигурата на Румен Радев започва да действа не като лидер на партия, а като архитект на ситуация. Данните показват, че той е единственият политик с позитивен нетен рейтинг и нарастващо доверие, докато при останалите подкрепата остава затворена в собствените им електорати. Това създава асиметрия, която не може да бъде компенсирана с коалиционни аритметики. Защото едно е да имаш гласове, друго е да имаш обществено доверие извън тях.
Точно тук се оформя първият реален сценарий за управление. Не самостоятелно правителство в класическия смисъл, а управление, което формално може да бъде коалиционно или подкрепено от различни партии, но реално да бъде структурирано около една доминираща линия. Това е различен тип власт – не мнозинство, което произвежда управление, а център, който принуждава останалите да се подредят около него.
Този тип конструкция не е стабилна по дефиниция. Тя изисква постоянен баланс между натиска на собствените избиратели и необходимостта от институционална поддръжка. Всяко отклонение в една от двете посоки води до риск – или от вътрешно разочарование, или от външна блокада. Затова въпросът за посоката на подобно управление не е идеологически, а функционален.
Данните за доверието дават ключ към този въпрос. Спадът на доверието в кабинета с 4 пункта и рязкото увеличение на недоверието с 14% показват, че решения, възприемани като външно наложени или недостатъчно легитимни, имат висока политическа цена. Това автоматично поставя ограничения пред всяко бъдещо управление, което се опитва да действа в същата логика. Не защото няма възможност да го направи, а защото ще загуби подкрепа много по-бързо, отколкото ще спечели стабилност.
Оттук следва и реалната рамка на външнополитическото поведение. Едно управление, изградено около Радев, не би могло да бъде нито безусловно атлантическо, нито открито проруски ориентирано. Първото ще ерозира доверието, второто ще разруши широката периферна подкрепа, която в момента го създава. Това означава, че курсът ще бъде балансиращ, но не като декларация, а като необходимост, произтичаща от самата структура на подкрепата.
Същото важи и за вътрешнополитическата линия. Когато обществото поставя като приоритет промяната на модела, а не просто съставянето на редовен кабинет, това означава, че управлението ще бъде оценявано не по класически показатели като икономически растеж или бюджетна дисциплина, а по способността да наложи контрол върху институциите и да създаде усещане за ред. Това измества центъра на политиката от икономическа към институционална легитимност.
И тук се крие най-голямото напрежение. Защото всяка система, която се опитва да възстанови контрол в условия на ниско доверие, неизбежно влиза в конфликт – както с вътрешни актьори, така и с външни фактори. Това означава, че едно такова управление няма да бъде спокойно по дефиниция. То ще бъде принудено да действа в среда на постоянен натиск, където всяко решение има по-големи последици от обичайното.
Точно затова въпросът дали Радев може да направи самостоятелно правителство започва да изглежда вторичен. По-важният въпрос е дали може да наложи рамката, в която всяко бъдещо правителство ще бъде принудено да действа. Данните сочат, че това вече започва да се случва. Не чрез формално мнозинство, а чрез концентрация на доверие и мобилизация, които изместват центъра на системата.
И когато този процес достигне определена точка, изборите престават да бъдат край на един цикъл и се превръщат в начало на нов, в който старите формули не работят по същия начин.
Границите на вълната
54% очаквана избирателна активност и между 3,3 и 3,5 милиона гласуващи не са просто статистика, а индикатор за състояние, в което политическата енергия вече не се натрупва пасивно, а търси изход. Подобно ниво на мобилизация в български условия винаги означава едно и също – не просто участие, а намеса. И когато тази намеса се съчетае с концентрация от 30,8% база и 38% прогноза за една формация, започва да се оформя това, което обикновено се нарича „вълна“. Само че в случая тя има граници, които не бива да бъдат пренебрегвани.
Тази вълна не идва от стабилен, дългогодишно оформен електорат, а от динамична периферия. Данните показват ясно, че основният ресурс за разширяване на „Прогресивна България“ са нерешилите, които са почти 15% в базовото измерване. Повече от половината от тях се очаква да се насочат именно натам. Това създава мощен импулс, но и специфична уязвимост. Защото същите тези избиратели не са обвързани идейно. Те не са част от дългосрочна политическа идентичност. Те са реакция.
Точно това определя и границите на възможното след изборите. Подобна подкрепа може да изведе една формация до доминираща позиция, но не може сама по себе си да гарантира устойчивост. Защото устойчивостта изисква време, а тази подкрепа е създадена в ускорен режим. Същата скорост, която я издига, може да започне да я разяжда, ако очакванията не бъдат удовлетворени.
Тук влиза в действие другият пласт от изследването – оценката за посоката на развитие на страната. Индексът остава дълбоко негативен, въпреки лекото подобрение. Това означава, че дори в момент на мобилизация и очакване за промяна, базовото усещане остава неблагоприятно. Обществото не е преминало към оптимизъм. То просто е преминало към действие. Разликата е съществена. В първия случай има кредит на доверие, във втория има условна подкрепа.
Тази условност променя поведението на самата политическа сила, която събира вълната. Тя не може да си позволи бавни процеси, защото времето не работи в нейна полза. Всяко забавяне се възприема като неспособност. Всяко колебание – като слабост. Това означава, че управлението, което би произлязло от тази конфигурация, ще бъде принудено да действа бързо, често дори преди да има стабилна институционална основа.
Точно тук се появява най-опасното напрежение. От една страна стои очакването за рязка промяна на модела. От друга – реалността на институциите, които не могат да бъдат променени със същата скорост. Това създава неизбежен конфликт между политическо намерение и административна възможност. И когато този конфликт стане видим, той започва да подкопава именно тази подкрепа, която е изградила цялата конструкция.
Ролята на Румен Радев в този процес не може да бъде сведена до лидерство на партия. Данните показват, че неговото влияние излиза извън рамките на класическата партийна подкрепа. Това означава, че той не просто води електорат, а създава очакване за различен тип управление. Точно това очакване обаче е и най-трудно за изпълнение, защото не е формулирано в конкретни политики, а в усещане за промяна.
И тук се оформя границата на самата вълна. Тя може да донесе власт, но не може да даде готов отговор как да бъде използвана. Това означава, че след изборите започва нов етап, в който същата енергия, която е издигнала една формация, започва да задава въпроси към нея. И тези въпроси не са абстрактни. Те са свързани с конкретни решения, които трябва да бъдат взети в среда на ниско доверие и високи очаквания.
Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че останалите политически сили не изчезват. Те запазват своята структура, своя електорат и своето институционално присъствие. Това означава, че всяко управление ще трябва да се сблъска с тях – не само като опозиция, но и като фактор в самото управление. И тук се връщаме към проблема за коалициите, който остава нерешен не защото няма възможни комбинации, а защото липсва обществена готовност за тях.
Това поставя новата политическа конфигурация в парадокс. Тя е достатъчно силна, за да промени системата, но не и достатъчно свободна, за да го направи без съпротива. Това означава, че процесът няма да бъде линеен. Ще има моменти на ускорение и моменти на блокиране, решения, които изглеждат неизбежни, и такива, които се оказват невъзможни.
И точно в тази динамика започва да се разкрива истинският характер на ситуацията. Не като стабилно мнозинство, което поема управлението, а като напрегнат преход, в който различни сили се опитват да наложат своето разбиране за промяна. В този преход няма гаранции за устойчивост. Има само вероятности, които се променят с всяко действие.
Сблъсъкът, който предстои
Рекордно ниското доверие в Народното събрание и едновременно с това рязката мобилизация на избирателите създават среда, в която политическата система започва да работи срещу самата себе си. При подобна комбинация всяко ново управление влиза в ситуация, в която трябва да упражнява власт чрез институции, на които обществото вече не вярва. Това не е просто неудобство. Това е структурен конфликт, който не може да бъде избегнат.
Данните показват ясно тази линия. След протестите от декември 2025 доверието в парламента се срива до нива, сравними с най-ниските за последните години, а правителството губи 4 пункта доверие и натрупва рязко недоверие от 14%. Това означава, че институционалната рамка, в която трябва да се реализира политическата промяна, е вече компрометирана в очите на значителна част от обществото. В същото време същото това общество настоява именно за промяна на модела, а не просто за смяна на управляващите.
Това създава напрежение, което не може да бъде решено с кадрови решения или коалиционни формули. Всяко правителство, независимо от състава си, ще трябва да действа в условия, в които легитимността не се дава предварително, а се изисква постоянно. Това означава, че всяко действие ще бъде наблюдавано, интерпретирано и оспорвано в много по-висока степен от обичайното.
В този контекст проектът около Румен Радев се оказва поставен в особена позиция. От една страна той концентрира доверие и мобилизация, които липсват при останалите политически сили. От друга страна той ще бъде принуден да управлява именно чрез тези институции, към които доверието е най-ниско. Това означава, че дори при силен старт ще се сблъска с ограничение, което не зависи от него, а от състоянието на системата.
Точно тук започва да се оформя и вторият голям сблъсък – вътрешният. Очакването за промяна на модела предполага действия, които излизат извън обичайното функциониране на институциите. Но всяко такова действие неизбежно ще бъде възприето от част от системата като заплаха. Това означава, че управлението ще трябва да балансира между натиска за бърза промяна и съпротивата на самата институционална среда.
Тази съпротива няма да бъде само вътрешна. Данните за спада на доверието, свързан със споразумението с Украйна, показват, че външнополитическите решения вече имат пряко отражение върху вътрешната легитимност. Това означава, че всяко отклонение от очакванията на обществото по тази линия ще бъде използвано като аргумент срещу самото управление. В същото време всяко рязко действие, което се възприема като отклонение от външнополитическите ангажименти, ще срещне реакция отвън.
Така се оформя двойна линия на натиск. Отвътре – очакване за суверенност и контрол. Отвън – изискване за предвидимост и съгласуваност. Управление, което се опитва да съчетае тези две линии, неизбежно ще влиза в конфликт и с двете страни. Не защото греши, а защото самата конструкция на ситуацията не допуска лесен баланс.
Това променя и ролята на останалите политически сили. Те вече не са просто конкуренти. Те се превръщат в носители на различни линии на натиск. Част от тях ще настояват за запазване на досегашната външнополитическа ориентация, други ще търсят по-рязка промяна, трети ще се опитват да използват всяко колебание като доказателство за неспособност на новата власт. Това означава, че политическото поле няма да се стабилизира, а ще стане още по-фрагментирано.
В такава среда самата идея за стабилно управление започва да губи традиционния си смисъл. Стабилност няма да означава продължителност на мандата, а способност да се удържа баланс между противоречиви изисквания. Това е много по-трудна задача, защото не се измерва с време, а с интензитет на конфликта.
Точно затова въпросът за самостоятелно управление отново се връща, но вече в различен контекст. Дори да съществуваше възможност за такова мнозинство, тя не би решила проблема с легитимността и конфликта. Напротив, би го изострила, защото би концентрирала отговорността в една точка. В сегашната ситуация по-вероятният сценарий е управление, което формално споделя властта, но реално носи тежестта на решенията в една доминираща линия.
И тук се появява последният, най-труден въпрос. Дали тази концентрация на доверие и очакване може да се превърне в устойчив модел на управление, или ще остане кратък момент на силен импулс, който разклаща системата, но не успява да я подреди. Данните не дават еднозначен отговор. Те показват потенциал и едновременно с това ограничения, които не могат да бъдат игнорирани.
В този смисъл изборите не затварят процеса. Те го отварят в много по-напрегната форма, в която всяко решение има по-голяма тежест, а всяка грешка – по-големи последици.
Точката, в която системата се пречупва
109 мандата не са просто резултат, а напрежение, което няма естествен изход в рамките на познатите политически формули. Те са достатъчни, за да разрушат баланса, но недостатъчни, за да създадат нов безусловен ред. Точно в тази междинна зона започва истинският процес – не на управление, а на принуда към избор, който системата досега отлагаше.
Всичко, което данните очертават – 30,8% база, 38% потенциал, 54% мобилизация, рекордно ниско доверие в парламента, ръст на недоверието към правителството, концентрирано доверие в една фигура – се събира в една точка, в която вече не може да се действа по инерция. Старите механизми не дават резултат, но новите още не са изградени. Това състояние не е преходно в обичайния смисъл. То е принудително.
Румен Радев се оказва в центъра на тази принуда не защото разполага с пълна власт, а защото около него се концентрира липсата на алтернатива. Това е специфичен тип политическа позиция. Тя не дава свобода, а създава задължение. Очакването не е просто да се управлява, а да се прекрои моделът, който досега е произвеждал нестабилност. И точно това очакване е най-големият риск.
Защото подобно очакване не може да бъде изпълнено частично. Ако бъде започнато, то трябва да стигне далеч. Ако бъде спряно, същата енергия, която го е създала, ще се обърне срещу него. Това означава, че всяко действие ще има последици отвъд непосредствения си ефект. Решение, което изглежда тактическо, ще бъде възприето като стратегическо. Компромис, който изглежда необходим, ще бъде тълкуван като отстъпление.
Точно тук се проявява и ограничението, което данните само загатват. Подкрепата, която изгражда тази конфигурация, не е стабилна основа, а динамична среда. Тя реагира бързо, променя се бързо и не търпи забавяне. Това означава, че управлението ще бъде подложено на постоянна проверка – не през избори, а през ежедневни реакции. В такава среда времето не работи в полза на властта. То я износва.
Сблъсъкът с институциите, за който вече има предпоставки, ще бъде само първото ниво. След него идва сблъсъкът с външните фактори, които няма да приемат лесно всяко отклонение от очакваната линия. Между тези два натиска ще се оформя пространството за действие. И това пространство няма да бъде широко. То ще бъде ограничено, променливо и под постоянно напрежение.
Останалите политически сили няма да изчезнат от този процес. Те ще се адаптират към него. Част от тях ще се опитат да се впишат, други ще се позиционират като коректив, трети ще чакат момента на разклащане. Това означава, че всяка нестабилност ще бъде използвана, всяко колебание – усилено. Политическата среда няма да се успокои. Тя ще стане по-остра.
И тук започва да се очертава нещо, което не се вижда директно в числата, но произтича от тяхната логика. Системата не се разпада в класическия смисъл. Тя се пренастройва под натиск, който не може да бъде игнориран. Тази пренастройка може да доведе до нов баланс, но може и да отвори още по-дълбока нестабилност, ако не намери точка на закрепване.
В този момент въпросът вече не е как ще изглежда следващото правителство, а какъв ще бъде характерът на самата власт. Дали тя ще остане в рамките на познатата коалиционна логика, или ще се опита да излезе извън нея и да наложи нов тип управление. И в двата случая цената ще бъде висока, защото и двата пътя минават през конфликт.
Няма ясен изход от тази ситуация. Има само движение в среда, в която всяка стъпка променя условията за следващата. Това е най-точната картина, която може да бъде извлечена от данните – не предсказание, а напрежение, което ще определя посоката.
И точно това напрежение остава отворено.
* Маркет линкс: Обществено-политически нагласи - Април 2026
/Поглед.инфо/ Има моменти, в които родителят усеща, че губи детето си… но не знае как да го върне. На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ д-р Цветеслава Гълъбова говори без заобикаляне за зависимостите – как започват, как се крият и кога вече е опасно да мълчим. Среща за родители, които не искат да чакат катастрофата, за да разберат истината.
Има теми, които родителите избягват…
докато не стане твърде късно.
На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ ще се проведе среща, която не предлага утеха, а истина.
Специален гост: д-р Цветеслава Гълъбова
директор на Националната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, с дългогодишен опит в работата със зависимости и семейства в криза.
Регистрирайте се в събитието във Фейсбук: https://www.facebook.com/events/922312313747712
Тема:
„Как да спасим детето си: истината за зависимостите – без страх и без илюзии“
Това няма да бъде лекция.
Няма да има удобни фрази.
Няма да има заобикаляне.
Ще има разговор. Истински.
Ще говорим открито за:
– първите признаци, които всички пропускат
– моментите, в които вече е опасно
– грешките, които родителите правят от страх
– и какво реално може да се направи
Тази среща не е за всички.
Тя е за онези, които вече усещат, че нещо се изплъзва.
- Кога: 21.04.2026 г. (сряда), 19:00 ч.
- Къде: Студио „Поглед.инфо“, пл. „Славейков“ №4А, ет. 2
- Продължителност: 90 минути
Формат:
Първа част – разговор с госта
Втора част – въпроси от публиката
Какво получавате:
✔ Достъп до студиото на „Поглед.инфо“
✔ Възможност да зададете личен въпрос
✔ Среща с госта след края на предаването
✔ Обща снимка с д-р Гълъбова
Важно:
Местата са силно ограничени
Достъпът е само с предварително закупен билет: https://epaygo.bg/1225961307 и на място.
Моля, бъдете в студиото поне 20 минути преди началото
Ако усещате, че този разговор ви е нужен — не го отлагайте.