/Поглед.инфо/ Дискредитирането на българските политически елити тече с постоянна и равномерна сила от няколко десетилетия.
То е резултат както от обективно слабите резултати на управляващите през последните две десетилетия, така също и на здравите тенденции към мазохистично удоволствие от самоунижението, парадоксалния комфорт и обединителния ефект на отричането, порицанието, а често и подигравката със собствената нерадостна участ.
Ироничното в случая е, че ядрото от манталитета и реториката, които предизвикват горните явления, са също така и в основата на причините, които превръщат въпросния политически елит в такъв именно по силата на представителната демокрация.
Показателни в това отношение са пресните примери, които българският политически елит даде в изобилие през последните седмици. Първенецът в това отношение е министърът на културата Вежди Рашидов. Благодарение на неговите медийни изяви иначе радващото събитие, което излагането на български музейни експонати в Лувъра безспорно представлява, бе превърнато в отблъскваща сплав от грандомания, връзкарщина и обидно евтини сметки. Паралелно с фарса около размера на командировъчни на делегацията в Париж и необяснимото представяне на журналистически лични мемоари именно по време на крупната национална визита във Франция, общественият интерес се концентрира върху спорове кое е бетон, кое са дюни и държавнически директиви къде българите да почиват през лятото. Някак си неясно остана как покрай тези сравнително незначителни теми скандалното интервю на Цветан Василев относно умишленото фалиране на КТБ и многобройните съучастници в това престъпление бързо-бързо остана в миманса.
Именно това волно или неволно манипулиране на дневния ред от страна на елитите е пагубно за здравето на едно общество. Когато всички в продължение на една седмица се вълнуват от това кой е отишъл до Париж на държавни разноски, кой колко е получил командировъчни, кое е фитнес и кое е курник в имението на един кмет, как ще се отрази на великденската трапеза невижданият скок в цената на марулите и т.н., и всичко това се задава и поддържа като основна тема от повечето водещи медии, няма как същото това общество да има истински критично отношение към властта. Това късогледо отношение към обществения живот е не само вредно – то е основен сегмент в затворения цикъл на взаимна вреда между маси и елит – първите все по-малко се интересуват от съществените болести на съвременна България и предпочитат да се поддадат на сладката забрава, която риалити формати, лотарии и безсмислени онлайн дискусии предлагат, докато другите в пълен унисон опростяват държавните дела и перспективите пред развитието на страната до лични нападки и хвърляне на зрелище в лапите на същите тези маси. В тази упадъчна спирала всеки намира своето скотско задоволство поне в краткосрочен план.
Основната теза в трудовете на германския изследовател на политическите елити Робърт Михелс, формулирана като прочутия железен закон на олигархията и така вече влязла в класиката на политическата мисъл, гласи: "Това е организацията, която ражда господството на избраните над избирателите, на получилите над далите мандат, на делегатите над делегиращия. Който казва организация, казва олигархия".
Има ли пряка зависимост между формалните политически елити и преобладаващите настроения в обществото? До каква степен представителната демокрация може да създаде затворен кръг на негативно въздействие от страна на избиращи към избирани и обратното след това? Подобна хипотеза може да бъде изключително удобна за обяснението на иначе парадоксалните понякога настроения на рефлексна, дори самоцелна критика на общество и медии към онова, което ги е спечелило на изборите няколко месеца по-рано.
Дори в годините на безспорен разцвет, всички общества са били зависими от своите елити. Били те икономически, политически, културни и всякакви други, но в крайна сметка именно елитите са тези, които залагат посоката на развитие на цялото.
В българския случай елитите обичайно имат още по-голямо значение за общия облик на нацията, тъй като още от късното Възраждане българската народопсихология вече почива на нуждата от водачи. Водачи, които едновременно да формират общественото мнение и да носят отговорност за общите несгоди, когато те се случат. Това е нормално следствие от липсата на осъзнатото чувство за личната отговорност като фундаментален актив на пълноценния гражданин – нещо иначе толкова очевидно в бленувания западноевропейски модел.
С други думи, обществото ни от край време не намира златния баланс между това да избира свои представители, да ги контролира и да носи отговорност за своя избор. Примерите тук са много: преди малко по-малко от година никой не беше съгласен на нов кабинет на ГЕРБ с министър-председател Бойко Борисов, а той стана факт и то с рядко срещано мнозинство. Независимо от този обрат, драматични амплитуди в доверието към парламентарно представените партии не се наблюдават.
Предишните национални политически разочарования от 1989 г. насам не се различават значително – недоволството, отчаянието и безразличието са константа, а ниската взискателност, спорадичният контрол и пороците на изборния процес също стоят непокътнати.
Къде е връзката с елитите ли ? Съвременните политически елити успяха да унищожат почти напълно гражданското самочувствие на средния български избирател. Не стига, че политическата му култура никога не се е развивала в нормална и равнопоставена среда, ами и мижавите наченки на еманципация биват далновидно обезкървявани с методично битовизиране на обществения живот от страна на масовите медии и ограничаването на ежедневните емоции и мисловни импулси до осигуряване на храна и минимални санитарни нужди. В подобна среда индивидът неизменно концентрира усилията си в злободневни грижи, което е предпочитана среда за безотчетна политика. На всичкото отгоре, самата реторика и поведението на водещите политически фигури в България сякаш стимулират профанизирането на националните интереси до самоцелно поддържане на мита за величието на българите, разчистването на сметки между бивши и настоящи управляващи и намирането на общ вербален отдушник в лицето на богаташите на деня (т. нар. "олигарси") или някое от етническите малцинства в страната.
-----
Калин Боянов, политолог.