/Поглед.инфо/ По случай отбелязването на 80 годишнината от победата над фашизма и освобождението на Европа в Лвов, извинете, Лвив, на 9-и май неудържимата боркиня за мир, Кая Калас подписа решението за създаване на международен трибунал за съдене на Путин.
Около нея на въпросното тържество се бяха събрали всичките й съмишленици от групата на желаещите, за да засвидетелстват, както се заяви официално, своята твърда позиция за постигане на мир в Украйна. В такива случаи за подобни, самообявили се за лидери, личности моят баща казваше, че от злоба и яд ще се пукнат откъм гърба. Настрана от другото, прави впечатление, че началото на работата на въпросния трибунал деликатно е планирано за другата година. Наистина не спирам да се учудвам на такова нездраво самочувствие на Калас, че ще оцелее на своя пост до другата година. Освен това в Лвов беше решено въпросният трибунал да бъде настанен в Люксембург, въпреки че би било по-редно да е в Киев – да не се харчат излишни пари за свидетели и те на място да се разпитват. Или може би нещо друго им подсказва, че Киев не е най-удачната точка за пребиваване на брюкселски чиновници за дълго време.
Ние вече попривикнахме на такива демонстрации на крайно лицемерие и недалновидност. Не минаха и месеци откакто Брюксел заяви твърдото си решение да бъде принуден Путин да приеме 30-дневно примирие като начало на бъдещ мирен процес. В същия ден под ръководството на другата миро-о-творка Оскар фон дер Лайен бе гласувана програма от осемстотин милиарда за превъоръжаване на Европа и подготовката й за война с Русия. Сега по същия начин, точно по време на тържествата на 8-и и 9-и май отново се припява същият рефрен с искането за 30-дневно примирие. Това пак се прави заедно с решението за международен трибунал. Разбира се, и на фона на интимната среща в Киев на тримата европейски военноначалници, Мерц, Макрон и Стармер. Изглежда, че това се превръща вече в своеобразен маниер, оригинален и типичен за Европейския съюз, за водене на политика за мир, докато безочливо и нахално се подготвяш за война с опонента си. Още повече след като предварително му заявяваш, че дори и да подпише мир ще го съдиш. А после учудено, дори разочаровано го обвиняваш, че не желае примирие.
Потърпевш от този маниер на Европейския съюз да участва в мирния процес е преди всичко Тръмп. Колкото и да се старае да поддържа равнопоставен диалог между двете враждуващи страни, макар и за това да му трият сол на главата, и да демонстрира недоволство от тяхното упорство да прекратят войната, както си личи по изявленията и на Рубио и на Ванс, Тръмп вече е разбрал къде се крие основната причина за това войната в Украйна да не спира. Това е добре най-вече за нас, европейците, които за разлика от него от доста време виждаме за какво става въпрос, а в не една вече страна го показват и по площадите. Нито Зеленски, нито Путин са хората, които не желаят мир, защото техните хора гинат из окопите. Май се повтаря историята с Минските споразумения, защото, както лъсна от скоро време, единствените, които са се опълчили срещу политиката на Тръмп и де факто не подкрепят усилията нито на Зеленски, да не говорим за Путин, да се стигне до примирие са известните ни лица от Европейският съюз. Или онази му част, която все още витаейки в облаците, въобразила си, че непременно и на всяка цена трябва да се постигне военна победа над Русия, за да се установи мир. Проблемът на такива хора с къса памет е, че дори на 9-и Май нищо друго не им е влязло в главата. Може парадът в Москва да не им е бил толкова убедителен, но поне цената от над 60 милиона жертви в тази ужасна война би трябвало да им предизвика едно неприятно чувство.
След идването на Тръмп в политическия език отново се появи думата диалог – от доста години дамгосана и забравена в политическия речник на Европейския съюз. Сякаш Тръмп единствен е открил, че само чрез диалог, щом като разбереш, че с война не можеш, е единственият начин да гарантираш собствената си сигурност, а в случая и сигурността, може да се каже, не само на континент, а и на планетата. Само че и тук е нужен политически майсторлък, защото диалогът трябва да почне във всички случаи от момента на истината, а не само ако повтаряш като папагал изтърканите приказки за агресията и за агресора. Нужно е да се постараеш да разбереш първопричините за всичко това, което се случва в Украйна и така грамотно да оцениш кое е бялото и кое е черното, къде е моментът на истината, какво е възможното и какво е невъзможното. Чак тогава да застанеш на 9-и май и, ако ти стиска, да обявиш умното си решение, а не паранормалните си изблици на злоба и яд.
Трудна професия е политиката и много има да учи човек и опит да събира, за да се наеме да управлява политически процеси. Кьорав късмет имахме европейците, че ни се случи да ни управляват политически първолачета. Много мъки има още да ни чакат. Нашият късмет като българи е двойно по-кьорав. И на думи вече собствените ни лидери не се заекват за халът български, стига да не се изложат пред „началниците“ си от Брюксел. Което се видя веднага след заявлението на президента Радев за провеждане на референдум свързан с еврото. Мисъл не им мина, добре ли е или не е да се запита народа. Важното за тях е те какво мислят за народа, а не какво мисли той. Засегнаха се най-вече от това, че лошата президентска постъпка е разтревожила европейските лидери. Страх ги затресе, че може би сме ги обидили с нашето искане да ни се чуе гласа. На часа се захванаха бързо да покажат, че ние сме си същите верноподанически блюдолизци и друго от нас не може да се очаква. Защото ние не сме датчани, ние не сме поляци, не сме и от другите, на които хич не им пука, дали някой ще им каже да приемат еврото или не, и сами си решават въпроса.
И в този случай отново сме заедно с „миротворците“ на Европа. Остава само да чакаме да не би покрай техния „мир“ нашата собствена страна да не я стигне същият хал, на какъвто е Украйна.