/Поглед.инфо/ Има един малко кофти лаф, но пък не съм срещнал досега сънародник, който да не го схване от раз – „хубава работа, ама българска”. През крив макарон ни е и Съединението.
Какво ти съединение ще празнуваме като сме разединени като нация? Народът ни разкъсан, разделен, употребен, ние – съединение. Поредната приказка за лека нощ. Уж се бием в гърдите, че сме наследници на Велика България, че сме потомци на прочути владетели от славното минало, че сме по-специални от всички на света, защото сме останали единни като народ и в най-трудни времена, а вътре помежду ни – крах и разруха. Плюем се, мразим се, хулим се... Никой не помни вече завета на хан Кубрат. Всъщност по-грозната истина е, че го помним отлично, но никой не го взема насериозно!
Лично на мен малко ми писна с тая детска игра на сини и червени, Левски и ЦСКА, каубойци и индианци, партизани и фашисти... Баба ми разказваше една история от моето ранно детство, когато съм бил на не повече от 3-4 годинки. Сега съм на 30, значи разбирате, че съм роден в началото на 80-те, в края на онази епоха. Тогава все още беше модерно да си партизанин в играта на стражари и апаши (тогава името на играта беше „партизани и фашисти”), и никой не искаше да е от фашистите. Затова моя милост един ден, явно в знак на солидарност към „лошите”, съм се разтичал из махалата с викове „Аз съм фашист! Аз съм фашист!”, което предизвикало добронамерено смущение у някои почтени граждани, свидетели на случката. Разбира се, скоро станало ясно каква е работата и всичко било прието като безобидната глупост на едно малко дете.
Всъщност смътно помня този епизод. Приех ролята на фашиста не толкова от солидарност или толерантност към отбора на „лошите”, в който не достигаха кадри, но по-скоро от желание за принадлежност към цялата група и за да стане играта. Полусъзнателното дете скоро се вживява до такава степен в ролята си, че се разтичва с викове и дървен автомат на рамо, жадно за партизанска кръв. Всъщност това е пример за едно много типично човешко автоматично поведение – стремежът към принадлежност.
Готови сме на много крачки, само за да бъдем приети като част от определена група. Вътре в общността ние намираме защита, компания, сигурност – това е много древна наша поведенческа програма, произтичаща от самия ни инстинкт за самосъхранение. Затова ние винаги се стремим да бъдем приети от мнозинството – това увеличава шансовете ни за биологично оцеляване. За да се сдобием с тази общностна защитата обаче, ние се нуждаем от одобрението на тази група. В противен случай те ще ни отлъчат и ние ще загубим сигурността, към която толкова отчаяно се стремим.
Такова одобрение често бива утвърждавано чрез отрицанието на друга група. За да си наистина от ЦСКА, трябва да си против Левски. За да си истински десен в политическите си убеждения, нужно е да мразиш всичко, що е по-вляво. За да си истински македонец, трябва да отричаш, че си българин. Разбирате ли на къде бия? Това е една игра на думи, която може и да работи в наша полза понякога, но може да е и в наша вреда.
Така се получава напоследък у нас с разединението на българите. Пропускаме най-важното – ние всички сме в една лодка. Ако тя започне да се пълни с вода от едната страна, това че за сме застанали от другата, където за момент е сухо, няма да ни избави от участта ни, защото скоро цялата лодка ще потъне и всички в нея ще се намокрим.
Нашата лодка се казва България. Но ние не само се радваме, когато видим, че от страната на въбразените ни „врагове” (реално наши сънародници, българи, наши приятели, съседи, роднини, колеги) се пълни с вода, но сме готови сами да я пробием тайно от тяхната страна, без да си даваме сметка, че това е същата лодка, в която се возим и ние. Това отдавна е формулата на нашето единно национално съществуване и това е формулата на нашето задружно национално самоубийство – „я не сакам я да съм добре, я сакам Вуте да е зле”. В това поне сме наистина единни – в порива ни да се затрием.
Няма да стане така, уважаеми сънародници, да знаете. Това да водим войни помежду си трасира пътя към окончателното ни национално унищожение. Държавата и без друго се обезлюдява. В края на 80-те сме били близо девет милиона с положителна демографска крива, сега нямаме реално и седем, а графиката на раждаемостта е насочена стремглаво надолу. И как да не е? Условията не са особено вдъхновяващи за отглеждане на поколение.
Да не говорим, че има и други притеснителни обстоятелства като факта, че около 150 000 двойки (по официални данни), които искат да имат деца, са в репродуктивна невъзможност по здравословни причини. Кой знае още колко хиляди просто нямат информация за себе си по този въпрос, защото не са дръзвали да искат деца поради социални или други причини. Няма да ви казвам моите конспиративни теории конкретно по тази тема, въпреки че те са свързани нещата малко или повече. Триста хиляди души не могат да имат деца? Доста е фрапиращо според мен – 150 000 двойки реално могат да напълнят град с размерите на Варна – вторият по големина в държавата, както знаем. Но това е друга тема.
Омразата, която едни и други лобистки кръгове толкова успешно насаждат помежду ни, е най-сигурният път към източването кръвта на родината. Разединени сме по-слаби. Толкова ли е трудно да го осъзнаем? Днес Съединението ни е нужно повече от всякога, но ни е нужно вече не като формален политически акт, а като истинско съединение вътре в сърцата ни, съединение помежду ни като клетките на едно и също тяло – България. Това може да се случи единствено като развием една автентична толерантност едни към други. Хората имат право да имат и по-десни възгледи за политическото управление на страната, и по-леви възгледи. И едните, и другите трябва да се уважаваме и да се стремим да съчетаваме силните позиции от своите възгледи със силните позиции от възгледите на опонентите си, които всъщност не са ни дори опоненти, защото реално пътуват в същата лодка – значи те реално са част от нашия екипаж.
Изумителна е нетолерантността, която публично се пропагандира и се заклеймяват хора заради техните политически убеждения, етнически или дори географски произход. Станахме свидетели на подигравки с българи само защото са от провинцията или пък само заради възрастта им. Време е да се образоваме малко и да си дадем сметка, че демокрация означава плурализъм на мненията и позициите и мирното им съвместно съжителство. Да воюваме помежду си заради убежденията си – това е политическа нзрялост, липса на всякакъв демократизъм и в крайна сметка – национално самоубийство. Не се ли научим да уважаваме правото на другия да има различна позиция от нашата, ние сме загубени наистина. Нещо повече – ако сме наистина демократично мислещи хора с будно гражданско съзнание, наш морален дълг е да отстояваме правото на другия да има своя позиция, пък била тя и различна от нашата.
Затова нека се обединим не заради, а въпреки убежденията ни и нека нашата най-висша ценност да бъде просперитетът на всички ни заедно, за едно по-добро и мирно бъдеще. Нека се обединим първо помежду си, като хора, като приятели, като народ, но не срещу нещо, а в името на нещо. Тогава ще дойде и политическото обединение не като причина, а като следствие на нашето междуличностно обединение. Достатъчно е да осъзнаем, че имаме обща цел – единна и силна, просперираща България! Другото е бошлаф...