Стената на разделението

/Поглед.инфо/ Ето ни пак разделени. Пак сме от двете страни на барикада – заспали комунисти и (рано)будни антикомунисти. Анахронична, абсурдна, но добре работеща матрица – четвърт век след падането на Стената. Някой пак ни върна в първи клас. И не можем да не му признаем – направи го успешно.

Този път обаче му вързаха не простите и неграмотните, а академичните и артистичните – цветът на нацията. Вече шести месец те не спират да ни окултуряват, да ни поучават и да ни назидават – толкова морално-възвисяващо, че необразованите така и не разбраха. Разбраха ги обаче част от студентите. И заедно скочиха да събарят Стенатa в художествен исторически дубъл. Една омерзена персона дори заяви, че ще прегази „червената слузеста маса“ на път за летището.

Абсолютно и буквално изтрещяване.

Дотук е ясно. Само че аз, например, не спя. Обратно – съзнанието ми е будно, по-будно от всякога. Не съм и комунист – и никога не съм била. Затова се реших да попитам – коя съм аз в синьо-червената схема? И – това ли е схемата?

Окупаторите на морала игнорираха този въпрос. Наложиха – или/или. Затова, ако ти, който ме четеш сега, си танцуващ (рано)буден, моля те не ме чети нататък. Безсмислено е – в нищо няма да те убедя. Нито ти мен с коментара си долу. С теб не можем да се срещнем – ти издигна между нас Стената. Не онази, дето всички бяхме тухли в нея. Нова Стена, от стъкло. През нея те виждам – скачаш, вдигаш юмрук, обсаждаш, окупираш, слагаш си противогаз, залягаш, стреляш с картонен пистолет и викаш „па-па!“. И всички те снимат с възторг. Аз стоя и те гледам в тишината на кадъра и не чувам гласа ти. И ти се чудя – как стана така, че се върза на този нелеп, бутафорен сценарий? Но – какво да се прави, има такива моменти в историята. Тук думата ми е към другите – с които сме в твоя списък на спящите. Ние не сме ранобудни. Потънахме в мрака, взряхме се в сенките, пропуснахме да се събудим рано като теб. Останахме си мракобудни. Така че ти казвам „Довиждане“, сънароднико мой. С теб ще се срещнем в друг мит на историята.

Приятелю в мрака, здравей.

Май е време да обобщаваме…

Какво да се прави, не се вписахме с тебе в сценката на площада, останахме извън историята. Питаш ме плахо – а Февруари? Не. Твоят Февруари не се брои за история. Как да влезеш в летописите със сметки за ток – неудобно е просто. Още по-неудобно е да припомняш, че всички тогава бяха сковани от Страх. Нали затова те оставиха сам – да свършиш „черната“ работа. Ти я свърши – без много слова, без водач – нямаше кой да напише възвишени фрази. Просто излезе и бутна властта, когато другите мълчаха. Но, както ти казах, това не го броим за история. Летоброенето почна от Юни. Ето виж, поучи се как се прави история. Началото на Новата ера го помним – гняв и надежда в едно. И май наистина се стреснаха, защото пропадна сценарият. В онази първа нощ си каза – ще ги държим изкъсо – да назрее отново историята, да има кого да поставим зад руля. Но – дойде Ден трети и те изпълзяха отново. Усетиха се бързо, промушиха се коварно; ехидно се заоблизваха старите европейски и американски лисици – и заедно докараха деца и кучета, балони, роял, актриса по цица, кафета –

и стана хепънинг, пърформанс, флашмоб, хаштаг - с една дума #ДАНСwithme!

Разбра ли нещо?!…

Хахахахаха!

Чуждо.

Cool. (Студено)

Грешка! Не преведоха Проекта на български. И побързаха да вземат нещата в ръцете си.

Точно тогава с тебе се сгушихме в мрака. Тук, в хралупата на Дървото, трябва да си притихнал, за да чуеш шепота на Историята. После да се стаиш, за да усетиш кръговрата на Времето. Да коленичиш, за да поемеш Миналото. Да затвориш очи, за да видиш в Бъдещето. И когато си готов, едва тогава – да погледнеш в Настоящето.

Но не. Обявиха те за заспал, мракобудни приятелю. Едно девойче го прочете и в декларация от телевизора – засрами се! Ходейки падаш, сънувайки мреш!

Отвсякъде – натиск.

Събуди се, бе! Колко си неморален! Ето – ние пишем възвишени фрази! Стига с тия сметки за ток, стига с тия пари за лекарства! Баси заспалия тип! Нужни са идеали! Хайде, влизай под строй в историята! Стига си спал в тъпата кочина! Виж колко много водачи си имаш сега! Виж колко мислители! Ние сме теолози и философи! Ей, комунист с комунист! Дум-дум! Чер-ве-ни бок-лу-ци! Ние сваляме комунизма! Ние променяме! Как ни се падна точно ти за народ! Ставай, бе, селянино!

Ти обаче не щеш.

Този път се запъна. Пак им обърка сценария. Уморен си да правиш история. Изтощен си от болка и гняв. Ушите ти вече заглъхнаха. Чуват само твоя глас – а там са горчивите истини.

Простите истини. Казани с простички думи.

Не бяха само комунистите. Щеше да е лесно, ако бяха само те. Всички дружно затриха България. Изтощен е духът, изцедена е вярата, слаба – надеждата. Любовта е изгубена. Пресъхнал е изворът. Проповядват морал, но говорят с омраза. Не се вижда Водач… Само суха, огнена страст. Няма отговор в този хазарт. Печалбата пак е при тях.

Така възвишените, интелигентните и качествени съвременни моралисти издигнаха отново Стената на разделението в агонизиращото ни отечество. Вместо да бъдат водачи, търсещи общия брод, те обявиха своя народ за негоден, досаден и компрометиращ материал в своето елитно представление. Така и не видяха, че залата е празна. Заслепени от его, копнееха за европейски аплодисменти. Не можаха да скрият, че се срамуват от своя народ и всъщност не им пука за него. Застанаха от другата страна на Стената – при вечните безцветни режисьори, които прегазват червената слузеста маса на път за летището. Заумилкваха се в краката им като кокершпаньоли, украсени с нови каишки и с обещани лъскави роли. И пропуснаха да си спомнят, че един доверчив и нормален народ беше превърнат от същите в изнасилена и ограбена маса.

Не разбраха, че това е Стената, за която им пееше Уотърс на стадиона.

Затова ме е срам да бъда сред тях. Избрах червената слузеста маса.

Затова и с тебе сме още в Нощта, мракобудни приятелю – притихнали в Корена на Дървото. Лекуваме раните. Пием сокове от Земята. Слушаме песента на Листата. Вярваме, че пак ще се зазори. Ще се познаем на светло, нали?...

А дотогава – като във всяка история – Лудият има малка, но съществена роля.

Получихме време – да се съвземем.

Разбраха го всичките режисьори –

когато Лудият сложи пръст върху копчето, всъщност Той им го вдигна. Нагоре.