/Поглед.инфо/ (Първа част) Със сигурност тук може да възникне въпросът: защо критическият психологически прочит на българската история се концентрира към края на поредното състояние на преход и социална аномия само върху имената на тези, макар и наистина светли герои, без да се споменават и другите мъченици, отдали живота си за българската свобода?

Разбира се, отговорът на този въпрос ще ни занимава през целия параграф, но още в началото мога да припомня вече казаното, че изложението и логиката на Критическата психология на българската история при интерпретацията на последните три прехода ще се различава съществено от предишните четири, тъй като историческите факти от това време са много по-познати, отколкото предшестващите средновековни исторически ситуации. Това означава, че критическият интерес не е насочен към конкретното житие и революционната дейност на огромното множество от добре познатите ни от официалната история български възрожденски светски просветители, църковни водачи и особено национал-революционери, а по-скоро към онези обобщаващи психологически образи на неподражаеми и легендарни наши лидери от онова време, на чиито фон може да бъде провидяна в дълбочина фундаменталната драма на Българското Възраждане.

Ето защо, дотук се спрях само на имената на Паисий Хилендарски, Васил Априлов и Георги Стойков Раковски, тъй като те са не само автори на основните идеи на възрожденската мисъл – църковна независимост, равнопоставеност на българския език чрез българските светски училища и необходимостта от народна революция за политическа свобода, но и реални субекти относно практическата реализация на тези техни собствени идеи. Ако е разбираемо, че ще спазвам тази логика на критическото изложение и тук, то е съвсем естествено и предположението, че няма да се спирам подробно на житието на Левски и Ботев, защото: първо, на тези български гении са посветени хиляди и десетки хиляди страници както в родната, така и в чужестранната литература, а това значи, че от позициите на историческата фактология едва ли може да бъде прибавено нещо ново и неизвестно досега; второ, не само официалната история, но и народното отношение към тях отдавна са ги поставили на естествено полагащия им се пиетдестал в съзнаваната българска колективна психика, независимо от някои абсурдни перипетии в оценката за тях по време на „капитализма“, „социализма“ или днешната „либерална демокрация“; трето, имайки предвид почти свещенното място, което те заемат в българските колективни представи като неделима част от собствено едновременното им съпреживяване в релацията исторически личности, каквито са те – народ, който ги смята за нещо неделимо от себе си, критическото намерение да покаже тъкмо несъответствието в тази въобразена тъждественост, най-вероятно поема същите рискове, за които ставаше дума по отношение на „турското робство“, дори много повече и много по-големи. Засега ще кажа само, че не, Левски и Ботев, макар и да са естествени чеда на своя български народ, за чиито свобода и независима държава те всъщност живеят и се жертват, все пак те не са едновременни с него, Левски и Ботев пребивават в съвършенно различни полета на тяхното собствено светоусещане, които не само са непознати, но и невъзможни за българското селячество и за българския еснафско-занаятчийски елит от османско време. Нещо повече – оказва се, че те са непознати и невъзможни и за следващите поколения в българската история, които парадоксално, но факт, чрез идеята за общата си съвместност с Левски и Ботев отново и отново се стремят да преодолеят фундаменталния български комплекс към тях. Откъде идва и как удобно се настанява в дълбините на несъзнаваната българската колективна психика този комплекс предстои да видим, макар че началото на процеса се намира тъкмо в очертаната вече фундаментална драма на Българското Възраждане.

Надявам се да ми бъде простено, че пак ще повторя тази драма, тъй като тя е в основата не само на човешкото разминаване между Левски и Ботев, от една страна, и общността, от друга страна, но определя и съдържанието на тяхната индивидуална трагична съдба, която фанфарите и ежегодно повтарящите се чествания, клетви и съвършено празни слова на различни представители на политическите и интелектуалните „елити“ във всяко едно историческо време не могат, по никакъв начин не могат да прикрият. Разбира се, че драмата на Възраждането пронизва битието и борбата и на редица други национал-революционери, но в случая с Левски и Ботев тя придобива и съвършенно различни от всички познати проявления. Да, ограниченото споделяне от определени малки части от общността на необходимостта от равноправие на българския език, изграждането на български светски училища и борба за самостойност на Българската православна църква, но заедно с това и почти категоричният отказ от възприемане на идеята за народна революция в огромната и преобладаваща част от общността по онова време, довежда до подобна трагична съдба и Георги Бенковски, и Васил Петлешков, и цялата плеяда от свидни жертви за свободата на Отечеството.

В случая с Левски и Ботев обаче, има и нещо друго, което някак мъчно се разбира, както казваше един друг трагичен герой в нашата история – Световният поет Никола Вапцаров, за съжаление разстрелван многократно и след смъртта си от същата тази българска общност. Това, другото, вероятно би могло да започне да се разбира в началото чрез факта, че по отношение на никоя друга личност от изброените герои от османско време не е налице подобна всеобща народна екзалтация, както това се случва дори само при споменаването на имената на Левски и Ботев. А това означава, поне от позициите на критическия прочит на българската история, че тук, при Левски и Ботев, наистина има нещо съвършенно различно, което по твърде уникален начин се преживява на нивото на несъзнаваната колективна българска психика. Подобен дълбинен архетип, който на всичко отгоре непрекъснато се възпроизвежда, в съдържателно отношение не може да бъде нищо друго, освен колективен български психичен комплекс. Дори и да приемем осъзнатото проявление на почти патологичното преклонение пред живота и делото на Левски и Ботев като символ на историческата всенародна благодарност към тях, то тъкмо нейните фанатични измерения по категоричен начин показват, че под тях, под осъзнатата театралност на мантрите и клетвите клокочи все същият този архетипен несъзнаван комплекс, който прави абсолютно невъзможна тъждествеността в битието на народа във всеки един исторически момент, от една страна, със собстените хоризонти на личното историческо съществуване на Левски и Ботев, от друга страна.

Безспорно е, че освен на фона на възрожденската драма, която, макар и парадоксално, те започват да усещат с цялата си болезнена яснота едва в края на живота си, Левски и Ботев формират себе си като исторически личности и в контекста на произтичащия от тази драма фундаментален, но с претенцията да бъде интелектуален, сблъсък между еволюционистите и революционистите по отношение бъдещето на общността и евентуално на перспективите за нейната политическа свобода и възстановяване на самата й държава. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че зад въображаемия „интелектуален порив“ на наричащите себе си еволюционисти, всъщност прозира все същия онзи познат вековен български страх – еволюционната представа, че най-напред и преди всичко е необходимо постепенното, но сигурно укрепване на материалното благосъстояние на селячеството и на новия еснафско-занаятчийски и търговски елит, ведно с разгръщането на българското просвещение и работата на самостойната българска църква, докато идеята за политическа свобода и възстановяване на собствената държава се отлага за неопределено време в бъдещето, може и да изглежда „интелектуално“ примамлива, но в същото време тя е дълбоко погрешна и нереализируема.

Както вече казах, не е възможно да бъде осъществена на практика политическата свобода и чрез нея да бъде реализирана собствената държавност, колкото и каквито натрупвания да се случват в битието на общността, ако не бъде проведена народна или национално-освободителна революция, която наистина изисква множество жертви, но без тях нищо не е възможно да се получи, в крайна сметка. Вербализираната пропаганда на еволюционистката представа, прикрита зад въобразена „интелектуална маска“, всъщност е резултат от несъзнаваното регулативно действие на многовековните и традиционни български екзистенциални цели относно личното и семейно-родовото оцеляване, социалната изолация в рамките на приятелските и съседските кръгове, тоталното отчуждение от общността и нейното специфично проявление – собствената държава, уникалният български индивидуализъм и подозрителност към всеки опит да бъде осъществен пробив в тези непоклатими устои на собственото съществуване.

Всичко това, полегнало твърде устойчиво в дълбините на българската несъзнавана колективна психика, психологически предполага абсолютната невъзможност да бъде осмислена и възприета каквато и да е идея за саможертва в името на политическата свобода и възстановяване на собствената държава. Цялата тази психична картина на мисленето и поведението характеризира и селячеството, и новия икономически елит, и еволюционистите в онова османско време, тоест целия български народ, а изключенията са по-скоро отделни и мимолетни проблясъци на фона на тоталния мрак, обвил българското битие, отколкото реално промислена и осветена визия за бъдещето.

Е, питам аз, как е възможно да си тъждествен с Левски и Ботев, след като си тотално подвластен на несъзнаваните психични окови на твоето съществуване, докато за Левски и Ботев не само осъзнато изречено, но и преобразувано в реална житейска норма и екзистенциална практика на първо място стои свободата на Отечеството и готовността за личната саможертва в нейно име? Как е възможно да си едновременен с Левски, който Сам „се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му“ или пък с Ботев, който „после Отечеството“ най-много обича жена и дете?!... Как, народе /????/, ще си тъждествен или едновременен с Левски и Ботев, когато между вас е налице непреодолима ценностна пропаст, която не само по османско време и малко след това, но и през всичките 140 години насам непрекъснато се задълбочава, защото..., както казваше Големият поет Стефан Цанев по повод на Ботев, но това важи със същата страшна сила и за Левски..., защото „всяка една възхвалена от нас твоя черта, самите нас зачертава“?!... Тъждествеността не само, че не е възможна, тя е абсурдна, тъй като в действителност е налице тъкмо обратното психично действие – фундирането на несъзнавания архетипен български комплекс към Левски и Ботев, защото неговото реално психично съдържание е историческият български грях към тяхната саможертва!...

Със сигурност вече става възможно обяснимо онова възпроизвеждащо се омерзително несъответствие между официализираните ритуали при всевъзможните чествания на Левски и Ботев, включително и до днес, и съпреживявания макар и в дълбините несъзнаван исторически български грях спрямо тях. Как можеш да си помислиш, че си в състояние по някакъв публично показен начин да преодоляваш или дори да изкупваш този грях, след като ти си подвластен на абсолютно същите несъзнавани психични окови на твоето индивидуално и колективно битие, на които са били тотално подчинени и твоите прадеди от онова османско време?! Не, това не само, че не е възможно в индивидуален и колективен психичен план, но в крайна сметка непрекъснато възпроизвежда човешките дистанции между Левски и Ботев, от една страна, и „народът“, от друга страна, в чието име те жертват живота си!...

Повече от известно е, че в рамките на собствения си живот, творчество и революционна дейност, Левски и Ботев непрекъснато възприемат тази дистанция вероятно като неизбежна, поради което обидните укори към „робската люлка“, в която се люлеят „идиотите“ български, към всички онези „турски подлоги“, било на село, било в революционните комитети, които „не щат йощ промислят Отечеството кат своя първа цел“, може би някак съвсем закономерно се редуват с един непонятен на пръв поглед революционен жар, с един неописуем възторг и оптимизъм за бъдещето, в което „българско ще бъде и всички щат да са равни“. Няма как и да бъде другояче, защото когнитивният дисонанс между осъзнатата необходимост от народната революция и очевидното нежелание и невъзможност на този народ да я осъществи, трябва да бъде снет, трябва да бъде преодолян в собствените преживявания на Левски и Ботев, за да може по някакъв начин да се осмисля тяхното съществуване, отдадено на Отечеството и с цената на вече приетата бъдеща саможертва. И въпреки това винаги някъде в поривите на сърцето, в произнесените или писани слова, или в мълчаливо говорещите ъгълчета на очите, ще продължава да тлее неувяхващата до последно надежда, че все пак този народ /????/ ще успее да намери сили в себе си, да се отърси от собствените си, а не османски окови, за да се дигне за своята свобода и своето Отечество?!... Е, и ако това не е същият този личен трагизъм на Левски и Ботев, за който говоря още от началото на този параграф, следствие от народната вина и грях към тях, просто не знам какво е?!...

Разбира се, Левски и Ботев се чувстват дистанцирани не само от онова народно безхаберие към свободата на Отечеството и в съвсем определен смисъл омерзителния примитивизъм на еволюционистите, но и спрямо онези, с които на пръв поглед би трябвало да са съмишленици в общата борба – революционистите. Тук дистанцията не е по отношение на тяхната всеобща готовност за народната революция, а спрямо начините за нейното успешно осъществяване, което да доведе до възстановяването на самата българска държавност и дори нейното бъдещо устройство. Оказва се, че тактическите и стратегическите несъответствия по отношение на тези перспективи между „ортодоксалните“ революционисти, от една страна, и Левски и Ботев, от друга страна, също така внасят допълнителни щрихи в психичната картина на исторически възпроизвеждащите се дистанции и пропасти. Особено очевидни са те в противопоставянето на идеите за реализацията на революционния процес между Левски и другите.

Известно е, че може би под давлението и безспорният авторитет на Георги Стойков Раковски като пръв идеолог на народната революция, се възприема като естествена идеята да бъдат организирани въстанически чети повече в съседните държави, отколкото вътре в страната. От друга страна, като разгръщане на тази представа се възприема и очакването, че по един или друг начин, в подкрепа на бъдещото нахлуване на четите в Османската империя, могат да бъдат привлечени и външни фактори, било то съседите, било западно-европейските страни, било православната наша дъщеря Русия. Вероятно още в тези дискусии може да бъде провидяно началото на последващите, след възстановяването на самата държава, спорове сред българските елити по отношение на евентуалните геополитически и ако щете „цивилизационни избори“, тоест кой по-добре ще гарантира нейното съществуване, но това към момента е извън интереса на критическия прочит на българската история. Факт е обаче, че подобни тежнения и дори противопоставяния кой точно да бъде външния фактор и помощник сред революционистите са налице, дори нещо повече – такива контакти са осъществени, макар и с твърде неопределени и мъгляви резултати /вж. Генчев, 1973; Макдермот, 1977/.

Не случайно и самият Левски попада първоначално под въздействието на тази четническа идея още при постъпването си в ситуираната в Сърбия българска легия, търсейки вече конкретните практически пътища относно реализацията на окончателно завършеното му убеждение за необходимост от революционен начин за освобождение на Отечеството. Със сигурност не е изненада обстоятелството, че много скоро Левски е обхванат от тотален скептицизъм по отношение на четническата перспектива за народната революция най-вероятно поради простата причина, че в нея повече или по-малко отсъства основният субект на тази революция – народът. Особено скептичен е Левски и спрямо външните подкрепления за революцията не за друго, не поради едни или други негови „цивилизационни предпочитания“, а заради собствената му убеденост, между впрочем абсолютно адекватна и до ден-днешен, което разширява съдържанието на народния грях към него, че всяка външна помощ, казано на критически език, ще попречи на самия народ да се превърне в субект на собствената си държава. Оказва се, че окончателната раздяла с четническите перспективи настъпва у Левски много скоро, още повече, че под натиска на сръбското правителство легията трябва да се разпусне. Знаменателно е, че разочарованието у Левски се задълбочава и при краткия му престой в Румъния, при другите „братя – революционери“, за да се завърне в България, където започва да осмисля начините за практическата реализация на вече собствената му лична идея за народната революция.

Несъмнено е, че Ботев възприема по категоричен начин собствената лична идея на неговия приятел Левски за осъществяването на народната революция чрез организирането на революционни комитети вътре в страната, които в определен момент и достатъчно подготвени да са в състояние да повдигнат целия народ на въоръжена борба за свободата на Отечеството. Тази съпричастност на Ботев към личното дело, повтарям, личното дело на Левски, може да бъде провидяна не само по времето на тяхното кратко съжителство, но и в начина на осъществяване на неговата лична революционна борба – Ботевата чета преминава Дунава не, за да вдига народната революция, а за да подкрепи вече отпочналата народна революция чрез Априлското въстание, съгласно предварителната визия на Ботев за състоянието на процеса в България. Очевидно е, че и в този случай Левски и Ботев отново са на една страна, независимо, че тук става дума за конкретни разминавания с четническите революционисти, които също са готови на саможертва в името на свободата на Отечеството. Друг е въпросът, че за съжаление, може би четническите революционисти ще се окажат, дори и интуитивно, по-наясно с дълбинните психични окови на народа, поради което не очакват от него масово да се присъедини към народната революция, макар че Левски ще преброди многократно всички кътчета на страната, надявайки се да промени това. Дали, защото това е проява на революционен идеализъм, дали, защото това дело е лично негово, на Левски, във всеки случай е съвсем отделен въпрос, който по никакъв начин не променя нито трагизмът на Левски, а и на Ботев, нито отменя исторически възпроизвеждащият се грях на народа към тях.

Вярно е, че множество професионални историци, писатели, поети или учени от други области на знанието признават Левски като идеолог на национално-освободителното движение, дори Николай Генчев и Мерсия Макдермот подчертават собственото му уникално предложение за успеха в народната революция /Генчев, 1973; Макдермот, 1977/. Но към всичко това може да бъде прибавено и специфичното отнасяне на Левски към борбата, което ще осветли докрай както неговия трагизъм, така и продължаващото несъответствие между реалните измерения на неговата историческа роля и съдържанията на съзнаваните български колективни представи за тази му роля и за това му дело.

Изглежда няма да бъде некоректно, ако прибавя съдържанието на това лично отнасяне на Левски, съгласно критическият прочит на българската история, на фона на оценката на Захари Стоянов, между впрочем първият биограф както на Левски, така и на Ботев: „Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 – 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава /к.м. – Л.Г./, докато съедини духовете цели пет години /1865 – 1870/“. /Стоянов, 1987, с. 20/. Ще рече, че това дело наистина не е на централни и частни комитети, а лично дело на самия Левски.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „Отечествен фронт“, София, 1973;

  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;

  3. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017;

  4. Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата, Издателство „Народна младеж“, София, 1977;

  5. Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство БЗНС, София, 1987.

ТРАГИЗМЪТ НА ЛЕВСКИ И БОТЕВ

двете части на този текст са отделен параграф от

новата книга на проф. Людмил Георгиев

„Критическата психология на българската история“,

Университетско издателство „Свети Климент Охридски“,

София, 2018

(Втора част)

Очевидната причина за тези действия „на своя глава“ се свежда до разочарванието, което Левски преживява и в Сърбия, и в Румъния: „От най-напред, когато той чувал отдалеч, през стотина уста, за двете християнски столици – Белград и Букурещ, - съвсем други понятия имал за хората, въобразявал си, че като няма там турци – всичко тече по мед и масло, няма подлост, калпазанство и лъжа. Колко е трябвало да тежи на душата на горещия български патриот, когато той се сразил с горчивата практика и наскоро се убедил, че по-голяма искреност и патриотизъм съществува в неговите карловски другари – кундурджии, - отколкото в облечените със скъпоценни кюркове богаташи и надути учени педанти, които туряли много по-високо своя гечинмек /к.м. – Л.Г./, отколкото благоденствието на своето отечество. Разбрал той, че тук хората се хранят и лъжат повечето с незаслужени хвалби и пустофразьорство – „тъй и онъй“ ще да направим, а на дело – положително нищо. Трябвало да бяга Левски от подобни хора“ /Стоянов, 1987, с. 40/.

Всъщност тоталното разочарование на Левски и от еволюционистите, и от революционистите, но и все още спотаената надежда по отношение на народната готовност на пръв поглед може и да го принуждават да работи „на своя глава“, тоест да започне да създава местни революционни комитети като база на бъдещата народна революция, но пък на практика тази негова собствена лична дейност е всъщност специфичното отнасяне на Левски към себе си и делото си, за които по-горе критическият прочит на българската история реши да направи това твърде важно добавяне към традиционните оценки. Тъкмо тази специфика, между впрочем, за пореден път демонстрира невъзможната тъждественост с Левски, която тук може да бъде изразена чрез фундаменталното разминаване между съдържанията на осъзнатите български колективни представи за Левски и делото, които се възпроизвеждат исторически през последните 140 години от всякакви политически и интелектуални „елити“, от една страна, и действителните измерения на Левски и неговото дело, от друга страна. Официално ни внушават, че Левски полага клетви пред всевъзможни „Централни комитети“ и „Привременни правителства“ да бъде верен на делото, да се жертва, ако се наложи, в името на Отечеството, което отново и отново препотвърждава тоталното българско отчуждение от него и безкомпромисното възпроизводство на архетипния комплекс, чието съдържание е историческият народен грях по отношение на неговия живот. Съдържанието и идеята на тази колективна осъзната представа за Левски и делото се свеждат до абсурдното от всяка гледна точка изискване в една или друга последваща историческа ситуация, че за да бъдем като Левски ние всички също като Него трябва да сме беззаветно предани на всяко поредно историческо дело на всеки пореден комитет или правителство, чрез което да съпреживяваме нашата едновременна тъждественост с Апостола, осигурявайки по този начин въобразената приемственост между Неговата дейност и актуалното народно битие във всеки един исторически момент?! Какво фундаментално заблуждение, каква ужасяваща измама, чрез които, на всичко отгоре, се мисли, че е възможно преодоляването и на комплекса, и на греха?! А това въобще не се случва, тъй като те продължават категорично да битуват в дълбините на несъзнаваната колективна българска психика, което подкрепя и всички онези български духовни окови на съществуването непрекъснато и до ден-днешен!...

Нищо подобно, драги – Левски не полага клетва пред каквито и да е комитети, правителства или други подобни щуротии, защото делото за освобождаване на Отечеството чрез създаването в страната на мрежа от местни революционни комитети с оглед осъществяване на бъдещата народна революция е Негово Лично Дело; това е Негов Собствен Личен и Индивидуален Свободен Избор, поради което той няма абсолютно никаква нужда от каквато и да е санкция на „вишестоящи“ спрямо Него „органи“, тъй като Левски има най-важната санкция – тази на Отечеството, както той го разбира и усеща; Левски няма абсолютно никаква нужда и от едни или други посредници в прякото му общуване с Отечеството, защото той предварително сам и свободно се е обещал „жертва за освобождението му“. От такава яснота за специфичното свободно отнасяне на Левски към себе си и делото си обаче, да бъдем като Левски означава нито повече, нито по-малко, да сме в състояние да отстояваме докрай дори и с цената на саможертвата нашия свободен личен избор, нашите свободно осъзнати индивидуални идеи и нашите свободно формулирани лични дела, ако всички те са в съзвучие с интересите на Отечеството, а не на външни или вътрешни конюнктурни политически, интелектуални или всякакви други предпочитания, каквито са налице и до ден-днешен! Очевидно е, че невъзможността това да се случва във всяка една историческа ситуация през последните 140 години, тоест да сме свободни като Левски в името на Отечеството, предполага и гарантираното възпроизводство на онзи несъзнаван архетипен комплекс към Левски, чието несъмнено съдържание е народния грях и виновност за неговата смърт, фундирани в българската несъзнавана колективна психика в онова далечно османско минало!...

Със сигурност е вън от съмнение фактът, че през всичките около осем години, в които Левски се посвещава на своето собствено лично дело, на перспективите за реализацията на неговия свободен избор в живота и на неговата лична идея за осъществяване на народната революция чрез органзирани лично от него комитети като нейна бъдеща основа, той не е можел да не изпитва периодично съмнения в готовността на народа за това начинание, макар че с цялата си болезнена острота те се разкриват пред него в последните дни преди смъртта му, както беше отбелязано и по-горе. По блестящ начин тези дни ни представя Николай Генчев, поради което ще се спра накратко на неговото описание: „На 5 януари 1873 г. Левски се изправя пред турските паши и няколко „българи“, за да отговаря като „главатар на бунтовническия комитет“. Той е величествено спокоен. За него всичко е ясно. Ясно е, че започва последната голяма битка с врага. За този момент той се беше подготвил отдавна. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, освен достойно и полезно да умре за България... В началото на процеса, през този първи ден, на въпроса „какво е занятието ти?“, Левски спокойно и уверено отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование!“. Кой друг действително би могъл да остане в статистическите анкети на историята със занятие по-голямо и по-благородно от това на Левски. И по-нататък той пояснява: „Възложиха ми да обнадеждавам цяла България!“... Съдиите тайно потриват ръце в очакване на признания... и започват да сипят своите въпроси... „Никого не познавам!“, е отговорът на Левски... На втория ден, 6 януари, съдът решава да го принуди да говори, като извади на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на революция, са изменили на делото. Довеждат Дидьо Пеев, който съобщава пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му с тескере /паспорт/. И отново съдът започва да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути Васил Левски... Третият ден, 7 януари, изправят срещу Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които започват да разказват угоднически, да обвиняват Апостола. Левски обаче не може да бъде смутен от хора, които треперят за кожите си... На 8 януари, четвъртият ден, съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на Общи, за да го принудят да говори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: „Две негови приказки са прави, пет са лъжа!“... И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетелства. Идва Атанас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско покорство, но Левски и досега остава недокоснат. Съдът е смутен и разстроен. Неговата цел – да докаже, че Левски е главатар на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби... Но Левски трябва да умре. Тогава трябва да се докаже поне, че е убил слугата от Ловеч. За целта пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил заедно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този свидетел... В последния пети ден на разпита, 9 януари, съдът уморен от неравния двубой, отказал се вече от първоначалните си замисли, не успял да сломи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, иска като че ли да води разговор за идейните подбуди на движението... Но Левски обобщава, отново надсмивайки се над съда: „Отидете да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите!“... /Генчев, 1973/.

Очевидно е сякаш, че последното обобщение той прави по-скоро за самия себе си, тъй като Левски вече е убеден, че народът български няма сили сам да постигне свободата си чрез своя собствена революция. Нещо повече – Николай Генчев привежда съдържанието и на анонимен документ от евентуална среща на трима неизвестни българи с Апостола на 27 януари или непосредствено няколко дни преди да бъде обесен. По свои лични предпочитания няма да цитирам това свидетелство, само ще отбележа, че според него в своята последна може би изповед Васил Левски съобщава подробности около залавянето си като следствие от предателството на поп Кръстьо от Къкрина, транспортирането му от Ловеч до Търново и после от Търново до София, при което охраната се състои само от 20 заптиета, а той се е надявал, че неговите другари ще го освободят, за да продължи делото, докато накрая заплаква огорчен, обобщавайки оценката си за робската психика на народа. Николай Генчев смята, че дори и този документ да не е автентичен, все пак той хвърля достатъчно светлина върху историческата истина в онази ситуация. Не бих искал по никакъв начин да споря с моя Учител и Приятел, Вечна му Памет, но тук мога да завърша със съвсем ясно документираните думи на самия Левски, които са не по-малко верни, но и стряскащи, имайки предвид възпроизвеждащия се в българската несъзнавана колективна психика архетипен комплекс към Левски, чието съдържание са историческия грях и виновност за неговата гибел: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия!“... Левски увисва на бесилото със страшна сила, както пише Ботев, уведомявайки за кончината на своя син заспалата България, но омерзен и отчужден от онези, за които се е жертвал!...

Ако някой тук си мисли, че критическият психологически прочит на българската история вменява греха и виновността за смъртта на Левски заради предателствата около залавянето му и на процеса, то значи, че той все още не е разбрал принципите на Критическата психология като цяло и на Критическата психология на историята в частност. Нещо повече – за разлика, да речем, от официалната история, Критическата психология на българската история въобще не се интересува дали наистина поп Кръстьо е предал Левски, дали е вярно, че Левски е убил или не е ратайчето, дали всякакви други подробности около живота и смъртта на Левски са така или иначе, тъй като измеренията на познанието на едната и другата са твърде различни. За Критическата психология на българската история онзи препредаващ се от поколение на поколение българи несъзнаван архетипен комплекс към Левски и Ботев, чието съдържание са грехът и вината за тяхната гибел, е фундиран далеч в миналото в несъзнаваната колективна българска психика в онова османско време чрез неосъществената от самия български народ народна революция, тоест чрез така и нереализираната от самия народ негова собствена субектност и на свободата си, и на толкова чаканото възстановяване на своята държавност, на независимостта на това наше Отечество! И точно в тази непреодолима пропаст между нашите може би най-светли исторически личности и безхаберието на народ и „елит“ за тяхната собствена съдба, се откроява и трагизмът на Левски и Ботев! И нищо повече или по-малко, поне от гледна точка на критическия прочит на българската история! А като към всичко това прибавим факта, че ние все още не знаем къде е и гробът на Левски, поради което Великият Николай Хайтов неудържимо проливаше сълзи, то грехът и вината към Апостола придобиват своя почти завършен вид!...

Изглежда логично вече изказаното предположение, че и Ботев усеща най-остро страха на българския народ да осъществи своята народна революция за политическа свобода и независимост на Отечеството едва през последните дни от своя живот, след слизането на четата му на брега край Козлодуй, независимо, че в творчеството си той достатъчно често отправя своите укори и забиващи се право в сърцето стрели заради същата тази робска дрямка на целокупното ни народонаселение. С определена доза критическо благородство мога да приема ироничните забележки на Захари Стоянов по отношение на воеводските и бойни качества на поета и публициста Ботев /вж. Стоянов, 1987/, тъй като от неговите позиции на преживени вече Априлско въстание и особено освобождение на България, но не самостоятелно, а чрез помощта на православната наша дъщеря Русия, подобно снизходително превъзходство пред мъртвия гений може и да е разбираемо. В никакъв случай не мога да приема обаче, не само миналите, но дори и днешните подмятания на „професионални“ историци или всякакви други „познавачи“, че видите ли Ботев едва ли не си е въобразявал, че идва тук с малобройната си чета, за да освободи Отечеството – както видяхме и по-горе, споделяйки личната идея на своя приятел Левски за подготвена и осъществена отвътре народна революция, за каквато Ботев е смятал самото Априлско въстание, поради което разглежда своята революционна дейност единствено и само като минимална помощ, а съвсем не като решаваща намеса!...

Няма как да е знаел истината, защото и Заимов, и други „юначни“ българи чисто и просто са го заблуждавали в „изключителните успехи“ на въстанието, докато Ботев разбира реалността едва на място, при първите си съприкосновения дори не с редовния аскер, а с черкезките банди. Но не само това: можем за миг да си представим психичните преживявания на гениалния поет при челния сблъсък с българската селска пресметливост и отчайваща подозрителност – тогава, когато единият селянин настоява да му бъдат платени агнетата, които е дал на четата за прехрана, а другият селянин иска да му бъде платен случайно убития вол, тъй като има жена и деца да храни?!... Или пък пустите тъмни села, през които преминават нощно време, със спуснати кепенци и залостени порти, и усещащото се оглушително страхливо мълчание на обитателите, затаили дъх да не би някой от тези, които са дошли да ги освобождават от робство, да им иска дори и елементарна помощ, кофа вода, да речем?!... Или пък безумното бездействие на „въстанниците“ във Враца, пренощували в черквата, за да чакат „подкрепления“, докато в същото време нищожния като брой аскер се присъединява към черкезите /по свидетелството на Захари Стоянов общо двете групи наброяват около 350 човека/, за да се подготви разгрома на четата и гибелта на другия гений – Ботев?!...

Към трагизма на Левски и Ботев обаче, може да се прибави и така и неразбраната преди и след освобождението на Отечеството тяхна визия за бъдещото устройство на българската държава, дай Боже независима, макар че при невъзможността народа сам да осъществи народната революция, и независимостта е невъзможна, съгласно логиката на двамата гении, която се оказва абсолютно адекватна на историческия процес. За Левски идеалът е Чиста и Свята Република, а Ботев прибавя към нея и неговият идеал за комуната като справедлива форма на устройство на човешкото общество, в което водещи са принципите на Свободата, Равенството, Братството и Липсата на Експлоатация от Човек над Човека, макар че някои днешни либерални идеолози /идиоти, би казал Ботев със сигурност/ решиха, че Ботевото „Символ верую“ било... някаква далече по-късна „историческа фалшификация“?!... Ако оставим настрана и без отговор евентуално моята покана подобни „експерти“ да препрочетат дори само Захари Стоянов, който е категоричен, че Ботев „войводата-последовател на Херцена, Хайне, Прудон и К. Маркса, решавал своите действия по парламентарен начин, подавал въпроса за гласуване“ /Стоянов, 1987, с. 433/, то наистина ще се окаже, че критическият прочит на българската история по един твърде безкомпромисен начин разкрива историческото възпроизводство и до ден-днешен на фундаменталния архетипен психичен комплекс, чието основно съдържание са грехът и вината към Левски и Ботев!...

Що се отнася до по-далечното минало, можем само да си припомним, че Стефан Стамболов, основателно заподозрян, че напуска сраженията във въстанието около Търново преоблечен в женски дрехи, малко по-късно, след като поема управлението на България, на драго сърце я джироса в ръцете на Сакскобурготската династия. Изглежда, че грехът и вината към Левски и Ботев наистина са неизчерпаеми?!...

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „Отечествен фронт“, София, 1973;

  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;

  3. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегическиих исследований“, Москва, 2017;

  4. Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата“, Издателство „Народна младеж“, София, 1977;

  5. Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство БЗНС, София, 1987.

* Двете части на този текст са отделен параграф отновата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2018

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели