/Поглед.инфо/ Кои са трите събития на българската 2013 година? Какви политически процеси поражда разделението на обществото?
С тези два въпроса "Труд" се обърна към политолози и социолози. Ето отговорите и аргументите на Даниел Смилов, Кольо Колев, Юрий Асланов, Геновева Петрова и Първан Симеонов.
Даниел Смилов: Няма "втора България"
Кои са трите най-важни събития на 2013 г.?
Първо, започна широко обществено противопоставяне на конкретни корпоративни зависимости в българската политика. И досега всички подозираха наличието на такива връзки, но те успяваха да останат скрити в своята специфика. През май се смени правителството, но медийно-корпоративната група зад него остана същата - това е сърцевината на скандала "Пеевски" и последвалата го гражданска мобилизация. Още февруарските протести във Варна дефинираха този проблем: прекаленото влияние на определени бизнес интереси (ТИМ) в управлението на града.
Второ, протестите при оставката на Борисов - в частта си за цените на тока и парното - показаха дефектите в модела на икономическо развитие на страната. Стагнирането на доходите на определени групи ги доведе до невъзможност да плащат дори елементарни сметки. Изходът е в краткосрочни мерки за облекчаване на положението на тези хора (лесната част) и дългосрочни мерки за стабилен и сериозен икономически растеж (трудната част). 2013 г. донесе консенсус по отношение на лесните и нищо съществено по отношение на трудните елементи от горното уравнение, което като цяло остана за домашно догодина.
Трето, започна експериментален процес на управление в условия на безпрецедентно ниско доверие в правителството и парламента. Демокрацията предполага, че при определени грешни ходове, водещи до загуба на подкрепа в обществото, правителствата дават оставка и следват нови избори. Сегашното управление отхвърля тази конвенция, което го прави да изглежда като узурпатор в очите на мнозина.
Обществото обаче не е разделено на две полярни половини.
Тази теза представлява опит на определени проправителствени кръгове - условно да ги наречем "строители на несъществуващата България" - да покажат, че поне половината страна (особено провинцията, по-бедните и т.н.) подкрепя настоящото управление.
Такава "втора България" няма. Има консолидация на ядрата на БСП и ДПС зад кабинета и мнозинството - в рамките на около четвърт от електората. Съответно останалите 75% в огромната си част искат предсрочни избори и не виждат как това управление може да изкара повече от половин година. Вярно е, че тези 3/4 не споделят една единствена алтернатива на сегашното управление: едни от тях подкрепят ГЕРБ, други - Реформаторите, трети още не са решили дали и за кого да гласуват, четвърти се надяват, че изборите ще са оздравителни за всички партии и пр. Но от това разделение не следва подкрепа за статуквото - напротив, все повече хора намират статуквото за неприемливо, дори непоносимо.
Упорстването на управляващите да останат на власт в една такава ситуация води до две неща. От една страна трупа се огромен протестен потенциал, който ще търси и намира все по-разнообразни форми на изява, докато не се случи събитие, отключващо нова голяма вълна от масови протести. От друга страна управляващите ще се опитват да ускорят строежа на "втората България". "Контрапротести" и други "контра" политически дейности, най-вече в медийно-социологически план, подкрепа за проправителствени алтернативи (като г-н Бареков), договаряне на компромиси с профсъюзите, ще доминират правителствената стратегия. И двата процеса бавно, но сигурно, ще вкарват страната в предизборна ситуация.
Кольо Колев: Обществото каза: Не сега!
Несъмнено първото събитие на отиващата си 2013 г. са протестите. Като се започне с февруарските, довели до падането на правителството на Бойко Борисов, и се продължи с летните протести. Протести, които показват, че се намираме на нов етап на общественото развитие на страната. Етап, при който обществото трудно ще търпи политическото дебелоочие и откровеното заиграване на политиците с едни или други икономически групировки. Поне се надявам това да е така, а да не е просто спонтанен гърч на недоволство, след който обществото отново да заспи омаяно от някой нов величав вожд.
На второ място това е крахът на една полицейско-репресивна, безмозъчна и тъпа власт, каквато според мен беше властта на ГЕРБ. Каквито и недостатъци да има настоящата власт, нейната несъмнена роля е именно в прекратяването на полицейщината, на страха.
На трето място бих поставил "бунта" на главния прокурор Сотир Цацаров срещу Цветан Цветанов и надеждата, която това носи. Надежда за възмездие не просто срещу главния виновник за полицейско-партийния произвол, но и срещу всеки, който в бъдеще се опита да действа с методи, познати от други времена.
Не мисля обаче, че има някакво драматично "разделение на обществото". Това е по-скоро медийно-политически конструкт, който не отразява реалностите. За медиите и някои партии е много привлекателно да облекат шепата протестиращи и контрапротестиращи в дрехите на "обществото". И да представят тяхната конфронтация като "разделение на обществото", като нещо изключително, съдбовно. Само че те не са "обществото". Обществото е много по-балансирано, много по-умерено и в голямата си част много далеч от епичната битка срещу "червените боклуци" или "герберастията". Тази умерена част от обществото очаква разумни, прагматични действия, стъпки в правилната посока, а не крясъци.
И те могат да крещят и ще го направят, но само когато видят конкретни действия, конкретни резултати и конкретни заплахи - както през февруари и след лансираната конкретна кандидатура за шеф на ДАНС. Колкото до протеста - той вече свърши. Всъщност в последните месеци наблюдаваме просто агонията на протеста - независимо от опитите за реанимацията му. Въпреки хепънингите, скечовете, окупациите и истеричните акции обществото си каза думата - "Не сега!". Това съвсем не значи, че той не може да избухне наново, ако обществото бъде предизвикано с гафове или прояви на политическа глупост. Но засега протестът умря, като постигна една много важна цел - управляващите знаят, че трябва да внимават, че действията им се следят внимателно. Това е нещото, което се нарича "граждански контрол".
Правителството засега преодоля тежкото изпитание - протестите. Ако то демонстрира разум, професионализъм, визия за бъдещето, социална чувствителност... Ако и световната икономика даде индикации, надежда за излизане от кризата... Ако управляващите съумеят и да комуникират с обществото, да говорят с него... Да, при тези условия те ще се стабилизират.
Но не очаквам сблъсъци на базата на протестите и на политическото противопоставяне.
Геновева Петрова: 2013-а - политическа нестабилност
Протест, оставка и бежанци са символите на 2013 година според общественото мнение. Символи, показателни за това кои събития от годината са оставили най-трайна следа и са повлияли най-силно върху нагласите на хората.
Въпреки задаваната им различна интерпретация от политически представители и коментатори протестите единодушно са определяни като топ събитието на годината. Сред тях най-значим е продължаващият и до момента протест срещу правителството на Орешарски, както и този на Ранобудните студенти. Двата протеста показаха, че българското общество не е резистентно към потъпкването на фундаментални демократични ценности и принципи и е способно на силна и автентична гражданска реакция, когато биват нарушени. Протестите са важни и с това, че изрекоха на глас мълчаливо преживяваната дотогава нетърпимост към задкулисието и зависимостите в българския политически живот.
Оставките също са сред топ събитията на годината. Тяхната значимост е в поемането на отговорност и е индикатор за степента, в която политическият елит е готов да се съобрази с обществения интерес. В този смисъл символни за политическата 2013-а в България са двете поискани премиерски оставки: подадената от правителството на Борисов и неподаваната от кабинета на Орешарски.
Притокът на бежанци в България през последните месеци допълва челото на най-важните събития от 2013-а. Многократно по-слаб в сравнение с бежанската вълна към други страни, той се оказа външният фактор, очертал дълбочината на политическата криза, неспособността на държавата да се справя с малки, нетипични за обичайната ни ситуация предизвикателства и практиката на управляващото мнозинство да преформулира, а не да решава проблемите. През последните седмици от БСП се похвалиха със сведен до нула бежански поток към страната. Същността на въпроса обаче не е в ограничаване на притока, а в това как държавата се справя с проблемите на бежанците в страната - условия, при които биват настанявани, уреждане на статут, мерки за интегрирането им в обществото.
Какви политически процеси поражда разделението в обществото? Политическата поляризация, систематично подклаждана от "опорните точки" на управляващото мнозинство, успя да консолидира твърдия електорат на двете съставящи го партии БСП и ДПС. Така обаче подкрепата им се ограничи само в рамките на техните най-твърди привърженици с невъзможност да разширяват влияние сред други социални слоеве. Политическата поляризация има втора, значително по-сериозна последица - делегитимация на институциите. Недоверието към всички ключови държавни институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт доминира силно над доверието; настоящият политически елит е дискредитиран в очите на обществото; опасно нарастват антисистемните и радикално-националистически нагласи. Има само един термин, с който могат да се обобщят тези тенденции - политическа нестабилност.
Протестът ще запази енергията си поне до провеждането на нови парламентарни избори. Най-активната му до момента форма - шествия и митинги пред Народното събрание - може и да утихне, но той ще продължи да е в готовност да реагира при всяко предизвикателство от властта към отстояваните от него ценности и принципи. Много е вероятно протестът да премине в други форми, които напомнят на управляващите, че носят отговорност за решенията си не само за времето, което прекарват в сградата на парламента.
Юрий Асланов: Битката е за прозрачност
Оставката на правителството на Бойко Борисов. Предсрочните парламентарни избори. Изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това са трите събития на политическата 2013 г. у нас.
Имам предвид само значими събития, предизвикали съществени и дългосрочни последици или нови събития. Например събитието "Оставка на правителството на Бойко Борисов" беше естествен завършек на един процес, но само по себе си предизвика и друго събитие - предсрочните парламентарни избори, чиито резултати имаха и имат съществени последици. Събитието "Избор на Делян Пеевски" предизвика процес, чието действие, по всичко личи, ще се пренесе и в следващата година.
2013-а беше година на възбудения граждански гняв срещу икономическото неравенство. Не само в България, а по цяла Европа, чак до Америка. Глобализацията в съчетание с финансовата криза и рецесията извади на преден план очебийната несправедливост, породена от неравномерното разпределение на богатствата. Общественото разделение и противопоставяне се върна към класовите измерения на борбата и конфронтацията.
В отделните държави, включително и в България, общественото разделение получи най-различни форми, цели и аргументи. У нас бунтът срещу задкулисието намери израз в повърхностни протести по повод на едно назначение, което дори не се състоя. В съседна Турция поводът бе търговски проект, предвиждащ ликвидирането на градски парк, но завърши със същото - искане за оставка на правителството. В Украйна линията на общественото разделение взе за основание преговорите за присъединяване към ЕС. В Англия - обратно, против ЕС.
Всъщност навсякъде става дума за едно и също нещо - за начина, по който се упражнява властта и се вземат управленските решения, за начина, по който се прави политиката. Обществата в целия свят стават все по-нетърпими към липсата на прозрачност и към задкулисния начин, по който се разпределят обществените богатства, най-често и по правило в полза на богатите за сметка на бедните.
В края на краищата битката се води за повече държавни регулации, за социална справедливост, за социализъм, но в страните от бившия Източен блок, като България, борбата минава под знамето на антикомунизма.
Първан Симеонов: Разделени са само електоратите
Трите най-важни събития на годината са, без съмнение, протестите през февруари, случаят с излишните изборни бюлетини в Костинброд и протестите през юни.
Ако има разделение сред обществото, то засяга най-вече електоратите на основните политически сили. Става дума за нормално партийно противопоставяне, което сега наистина изглежда по-яростно от обичайното. Извън тези електорати обаче остават милиони българи, за които не можем да кажем, че се вживяват особено, не виждаме някаква свръхполитизация.
Тя може да настъпи само при усещане за рязко утежняване на икономическата ситуация - не просто при обичайно тежка ситуация (като сега), а при усещане за ясна тенденция надолу. Тогава политиката започва да се възприема като значима - защото засяга джоба.
През цялото останало време политиката е просто дразнеща част от пейзажа. И може да е много дразнеща - ситуацията може да е обнадеждаваща като икономика, но ако като политика не е красиво, властва раздразнение. Погледнете вторите половини на мандатите Костов, Сакскобургготски, Станишев - има надежда за икономиката, но хората изпитват масово недоверие, споделят песимизъм по инерция, търсят нови играчи. Социологическите данни го показват ясно.
Сега е трудно да говорим за разделение в обществото като цяло. Има обаче брутално разделение в елита. Последното провокира и задълбочаване на друго важно разделение, което наблюдаваме от години - народ срещу елит. Делегитимирането на политическата прослойка въобще стана още по-видимо през тази година.
Всичко това води до усещане за безизходна ситуация, до констатации от типа "вече не се търпи" и "всички са маскари", до желания за бързи, почти революционни промени. Появява се търсене за някой, който да "разкара всички". Това е класическа ситуация, като по учебник - колкото и да се опитват да внушават, че е безпрецедентна.
Нека си спомним 2005 г. - същия пат, пак непопулярно и измъчено коалиционно формирование, същите нива на доверие към правителството. Добри икономически резултати, но отчайващи политически. И какво стана - дойде Борисов да "разкара всички". Сега не се вижда някой подобен и го чувстваме като безизходица.