/Поглед.инфо/ Кой в България ще воюва по своя воля с Русия при една евентуална война? Народът масово или елитът, избраници, наемници, мераклии за екзотечни и силни изживявания? Един бегъл преглед на българската военна история може да ни послужи за отговор какво би могло да се случи.

България, оказала се сам-самичка след дръзкото решение да коригира решенията на Берлинския конгрес, тоест да се изправи сама срещу геополитката на Великите сили, е принудена да води народна война за себе си. Еуфорията на народа ни от обединението на българите от двете държави е толкова голяма, че хората даже не разбират, че се изправят пред цяла „демократична“ Европа със своите „престъпни“ ревизионистични и анексационни действия.

Изоставена от всички, включително и от Русия, която извежда своите офицери, защото си дава сметка, че ще напишат на неин гръб българското Съединение, България въпреки всичко побеждава в своята първа война след Освобождението в името на обединението и защитата на Отечеството.

Тя постига това не на последно място и поради факта, че в армията се вливат хиляди доброволци. Особено в началото, когато трябва да се спре първият и най-силен натиск на сръбската армия.

Наред с рехавата войска, рамо до рамо с войниците се бият служители от местните управи на Драгоман, Сливница и близките села, учители и ученици от горните класове, стражари, обикновени хора земеделци и занаятчии. Даже и италианци работещи на железопътната линия. Много от всички тези самоотвержени хора загиват поради неумение си да се бият. Но воюват! И забавят настъплението на елитната сръбска войска. Доброволци се записват и легендарните войводи Панайот Хитов, Дядо Ильо и др., които отново повеждат своите чети. Воюва и Христо Иванов-Големия, най-близкият съратник на Васил Левски, шеф на тайната полиция на Вътрешната революционна организация.

И България побеждава. Доказва, че има право да съществува като държава и нация в своите нови граници, коригирани единствено по нейна воля. Напук на Великите сили, особено на Дизраели и Бисмарк.

Доброволецът Пейо Яворов от Чирпан, заедно с доброволеца Кръстю Асенов от Сливен – братов син на легендарния Хаджи Димитър Войвода, и хиляди като тях честни българи патриоти се включват в Илинденско-Преображенското въстание и изобщо в битките за свободата на Македония и Одринско. Много загиват. Някои дори остават неизвестни.

Стотици хиляди доброволци, много от тях хиляди българи от чужбина – даже от Америка и Австралия, се включват в Балканската война. Голяма част загиват.

Включително и нежният поет поручик Димчо Дебелянов. Той преминава през трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Световната, бие се храбро и загива с ясното съзнание, че неговото перо е недостатъчно като дар в олтара на Отечеството, че е нужно да положи там и своя едничък живот. Въпреки настояването на неговите близки, приятели и командири, че трябва да оцелее в името на бъдещето на българския народ.

Колко селяни заедно с воловете и каруците си се записват доброволци в Световната война. Все в името на своето Отечество. Кой ги е карал? Единствено тяхната съвест и любовта им към своята Родина, към техните семейства и към земята им.

Доброволецът капитан Йордан Йовков описва драматичните сражения на фронта като военен кореспондент през Световната война. Оцелява по чудо. Преодолява с мъка и риск за живота си румънските жандармерийски постове. Но успява да се промъкне през заграбената българска територия и да се добере до границата, която вече разделя Южна Добруджа от Родината му. Ако бе загинал, сега нямаше да знаем за Индже войвода, за Старопланинските легенди и приказките в Антимово, както и за чудната красота на българските жени и момичета в Добруджа.

Доброволецът Иван Хаджийски заминава на фронта да се бие с войските на Хитлеристка Германия и загива. Не се съобразява с молбите на неговите близки, че научните му творения за бъгларския народ са по-важни от една негова героична смърт. И ни оставя в завещание неиздадената приживе книга „Оптимистична теория за нашия народ“. Която и днес е христоматийно четиво и ръководство на много български народопсихолози, етнокултурни специалисти, студенти, педагози и пр. А колко ли още безценни творби би написал за доброто на народа си, ако не бе отишъл да се бие за своето Отечество?

Кой ще бъде, недай Боже, днес или утре първият български доброволец, който ще се запише в нашата армия в името на нейната защита от руснаците?

Много ми е трудно да прогнозирам доброволчески дивизии, полкове, батальони и даже роти.

И не за друго. А поради народопсихологичната нагласа на българския народ.

Днес все едно четем „Негостолюбиво село“ на Иван Вазов.

Властите говорят, искат и правят за народа едно, той си знае своето.

Замеря ги със снежни топки там, на оня връх. Символ не толкова на българската свобода. Колкото на жертвоготовността на неопитните опълченци да спрат „сганта на Ксеркса“. И с този свой героичен хекатомбен акт решават стратегически въпрос на войната. И доказват, че народът ни не е получил свободата си даром.

Ако нашите властници си бяха направили труда да преброят десетките хиляди млади хора с деца на раменете как пъплят по шосето над село Шипка до върха, само и само да дадат своята почит на Националния ни празник, може би щяха след това да говорят друго.

Това не бяха някакви лумпени или заблудени овци.

Бяха интелигентни млади хора от цялата страна.

Те стигаха до върха въпреки преградите от властите, които ги заставяха да паркират автомобилите си още долу и да отиват „до горе“ пеш.

И го направиха.

Весели, зачервени, усмихнати.

А властите все едно не се бяха сетили, че можеха да осигурят автобуси на паркингите долу за извозване на хората до прохода и обратно.

Дни преди и в деня на Националния празник в медиите се изливаха реки от писания, издумвания и показвания срещу руснаците, дето не ни били освободили, а заробили. Издигаха се искания за премисляне дали Трети март трябва да е националният ни празник.

Но късата памет на хората, които пишеха подобни филипики, сякаш не им напомня, че точно такива като тях настояваха този ден да бъде обявен за национален празник. И Народното събрание го прие с огромно мнозинство на 5 март 1990 г. Случайно датата 03.03. съвпадаше с рождения ден на идола на борците за демокрация.

Сега тази дата не им е вече удобна и трябва да се замени?

С коя?

Има ли по-подходяща?

Не казват. Защото не могат да измислят и предложат такава.

Но опитите продължават.

Става нещо такова. Заради редящите се една подир друга конюнктури връз българския народ, като че ли трябва да правим ей тъй: „Година, национален празник, година национален празник“. Както героинята на незабравимата Надя Тодорова във филма „Опасен чар“ имаше наум да подреди гостите на сватбената трапеза на дъщеря й с думите „Ами тъй де! Ша ги турим един до друг: роднина, милиционер, роднина, милиционер!“.

Властите и удобните им медии обругаваха празника.

А млада България се изкачваше в същото време до върха.

Защото този ден е Ден на свободата, отвоювана с кръвта и на българи и дала нов живот на България.

Хората се изкачваха пеша, в условията на жесток студ и дълбок сняг.

И в съпровод на иронични усмивки на част от полицаите, които пак, сякаш по традиция при такива събития, не бяха малко. И вероятно добре платени за извънредния труд.

Та пак се питам.

Кой ще бъде първият доброволец срещу Руската армия?

Онези, които са най-изявените антируски тръбачи из медиите?

Едва ли. Те предпочитат студията, камерите и микрофоните. Там е уют и няма риск.

Другите, които правят платени митинги и протести?

Не. Те предпочитат мижавите пари от тази своя „патриотична“ дейност, отколкото високите заплати на „доброволци“, на които може да им се случи да не могат да ги харчат.

Хора от управляващия политически, стопански и културен елит?

И те не. Защото са ценни и трябва да оцелеят. Казват, заради доброто на народа.

Десетките, стотиците хиляди айти специалисти, служители в чужестранни фирми у нас, гурбетчии в Европа и САЩ?

Надали. Или единици.

Хора от народните низини?

Може. Но и те биха били много малко като брой.

Картината е такава, понеже различните представители на различните социални слоеве на българската нация постъпват в дадения исторически момент в обща посока.

Те нямат мотив и затова в своята преобладаваща част не желаят да се записват доброволци в евентуална война с Русия. Нито да воюват по задължение.

Независимо, че повикът на властите би бил, че войната ще да е в името на Отечеството.

Ако още в началото не се намерят достатъчно смелчаци за доброволци, имам идея.

Първи да се запишат и поемат оръжие Соломон Паси и неговият пълнолетен син, ако успее да го убеди.

До него да се нареди Симеон Дянков, дето искаше да напляска Русия. Ето, че може да му се отвори възможност. Само до тогава да тренира, за да стане плесницата му по-силна.

До двамата да застанат всички, които са завършили своето образование в СССР, женели са се за руски момичета и сега пишат филипики срещу омразната им Русия.

Ако някой от посочените дотук е гледал почти документалния руски филм „Женски батальон“, би разбрал как става тая работа. През Първата световна война, в името на Отечеството, отиват да се бият като доброволки и почти без остатък загиват близо хиляда жени и дъщери на руски офицери, воюващи с Германия.

Едва след изброените по-горе родни „елити“ да поеме кръста си Българската армия.

Само не ми е ясно, как нашите четиридесетгодишни войници ще се опрат на младите и високоподготвени морски пехотинци, десантчици и спецназовци.

Дотук с полушеговитите и полутрагикомичните разсъждения.

Защото като нищо може да настъпи един драматичен момент.

Моментът, в който може да се зададе реална опасност от война с Русия.

Или, недай Боже, България да бъде въвлечена във война с нея.

Тогава за народа и управляващите би могло да настъпи нещо като разделно време.

Едва тогава нашите управници може би ще получат добра възможност да разберат какъв народ управляват.

И да се замислят, че дотогавашната им политика е трябвало да бъде друга.

Не полягане пред обувките на поредния „голям брат“, който може да ги стъпче или подритне, според случая или кефа му.

А да обявят и поддържат неутралитет. „Винаги с Европа, никога против Русия“, великият принцип на Цар Борис Трети, който той е нарушил веднъж. С лоши последици.

И едва, когато са преценили, че са допуснали фатална грешка, родните управници може да се опитат да променят своята политика.

Но дали няма да бъде късно за народа, а и за тях самите!

Ако преди това те не успеят да избягат в чужбина, откъдето някои ни бяха доставени като ценен подарък.

Или, ако народът не е им скрои друга шапка.

Ако пък се случи България да се окаже сред победителите в такава война, в която победената страна ще бъде Русия, ще зазвучат фанфарно думите на поета „Ще изградим един живот желан и нужен, и то какъв живот!“, написани в друго историческо време и по повод на съвсем други събития.

Радостно би било, ако на България ѝ се случи да стигне до такъв щастлив момент.

И ако останат живи хора да празнуват.

Защото, едно е ако деца играят на „ези-тура“, друго е когато възрастни залагат „тука има, тука нема“ в Банка Антинари.