/Поглед.инфо/ Вече няма спор – в България се възражда фашизъм! Това започна чрез „академичното“ прекрояване на историческото минало – най-вече на периода на нашата история между Първата и Втората световни войни.
В рамките на преиначаването на историята от този период попада и Народният съд. На много места в страната се провеждат процеси, разглеждащи конкретни злодеяния на тогавашния режим.

Преди 79 години - на 1 февруари 1945 г. в България бе извършен един логичен акт на справедливост – изпълнени бяха смъртните присъди на главните военнопрестъпници. Това бяха най-висшите ръководители на Царство България в периода от 1 март 1941 г. до 9 септември 1944 г.

Народният съд бе естествен резултат от бушуващите три десетилетия политически страсти, преминаващи в остри форми на гражданска война.

На 30.09.1944 г. правителството на Отечествения фронт единодушно прие законопроект за Наредба-закон, учредяващ извънреден Народен съд за съдене на виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”.

На 3 октомври всички партии от ОФ и двамата независими министри подписват документ, одобряващ Наредбата-закон. По това време партиите от коалицията са: БРП/к/, БЗНС, Народен съюз „Звено”, БРСДП и Радикалната партия.

Народният съд започва работа през декември 1944 година.

* * *

Под съд отиваше властващата в периода 1941-1944 г. монархофашистка върхушка, приела мракобесната нацистка идеология за своя. Така бе по думите на самия министър-председател и регент проф. Богдан Филов. Пред различните високи гости от Райха той твърдеше, че режимът в България е подобен на този у тях, а ролята на негов фюрер играе „негово величество царя”.

Освен това, през онзи период, когато партиите в България са забранени, властващата пронацистка буржоазия се опитва да създаде своя партия с работното название „Обществена сила”. Но тя си остава само проект. Създадена е само казионна младежка организация „Бранник”, разбира се по нацистки образец. Иначе, според съвременната антикомунистическа пропаганда, в България не е имало фашизъм.

Ясно е тогава, защо Царство България фанфарно стана и в продължение на три години и половина бе верен съюзник на най- реакционните агресивни страни по време на Втората световна война – Германия, Италия и Япония.

Естествено следствие от тези две обстоятелства бе обявяването от България на 13 декември 1943 г. на война срещу САЩ и Великобритания, без това да се налага от Тристранния пакт.

На същата дата завърналият се предния ден от Берлин външен министър на Царство България Иван Попов съобщи друга радостна вест : Царството се присъединява към Антикоминтерновския пакт.

Високоинтелигентният според съвременната монархофашистка историография депутатски състав на 25-то обикновено Народно събрание одобрява и двата външнополитически акта с аплодисменти, съпроводени с мощно „Ура”.

Три години след това тези господа не можеха да обяснят пред Народния съд причините за своя неукротим ентусиазъм. Обявяването на война на две велики държави без никакви сериозни причини, само за да се угоди на господаря е не просто авантюра. Това бе престъпен акт на властващата монархофашистка клика, която с присъщото си скудоумие го нарече „символична война” .

Но се оказа, че англосаксонците не разбират от подобни шеги. Те не схванаха хитроумното намигане на управляващия България „високоинтелигентен” монархофашистки елит и две години по-късно съвсем не символично подложиха на опустошителни бомбардировки 168 селища на тогавашна България. Загинаха хиляди, материалните щети се оценяваха на 13 милиарда лева. Половин София бе срината с земята.

Изпълняваше се лютата закана на У. Чърчил към българите, столицата на тяхната държава ще бъде превърната в „картофено поле“.

Управляващата монархофашистка клика, подведена, от собственото си малоумие, не бе подготвила страната да се защити.

А тези бомбардировки бяха съпроводени с периодичните люти закани на У. Чърчил към управниците в София.

Днес напористите кръвни и идейни наследници на пронацистката политическа върхушка повтарят мантрата, какво страшно нещастие за родината ни е било това, че през септември 1944 г. в България навлиза Червената армия, а не англоамериканските войски. Тези наследници не си дават сметка, каква кървава разправа очакваше техните дядовци, ако България бе окупирана не от Червената, а от британската армия. У. Чърчил имаше „сметки за уреждане“ с България още от Първата световна война.

Но, освен изтъкнатия лидер на британското правителство по това време, свои сметки за разчистване с прогерманската клика в България имаше самият български народ. И той имаше такива още от Първата световна война, а не от 1 март 1941 г. , както постановяваше Народният съд.

В началото на ХХ век безумната еднолична външна политика на цар Фердинанд, подкрепяна от прогерманската дворцова камарила, предизвика за пет години две национални катастрофи, погребвайки българските национални идеали. Жестоко смаза стихийното, предизвикано от тях Войнишко въстание и така постави началото на трагичното кърваво гражданско разделение на нацията.

То бе предизвикано от българската прогерманска буржоазия, която тръгна срещу собствения си народ.

За по-малко от три десетилетия българският народ преживя три въстания, три преврата и десетгодишна монархофашистка диктатура, която в края на 30-те години на ХХ век стана обективно неизбежна; политическото представителство на либералнодемократичната българска буржоазия бе маргинализирано. Това стана ясно на парламентарните избори през 1938 г. и особено – през 1940 г..

Тогава имаше и манипулации, и фалшификации, и полицейски произвол, но те все пак показаха, че тази част от българската буржоазия е слязла от обществената сцена.

В 25-то обикновено Народно събрание триумфираше прогерманската политическа клика, която неформално, но фактически избра Борис Кобургготски, известен като цар Борис Трети, за свой фюрер. Назначеното от него правителство на отявления германофил, световно известния археолог проф. Богдан Филов, веднага се зае за работа.

По негово предложение бе гласуван Закон за гражданската мобилизация, който прикрито, но фактически въвежда извънредно положение в страната. След това правителството сключва договор с Германия за огромен износ на продоволствие за изхранването на вече воюващия срещу Западна Европа нацистки Райх.

Тези храни се осигуряват чрез жестоки реквизиции от селските производители. В страната е въведена купонна система за разпределяне на хранителните, а след това и на всички други продукти за потребление.

Тези мерки се обясняват от монархофашистката пропаганда като благодарствен акт към ”великия германски Райх и неговия гениален фюрер” затова, че са върнали Южна Добруджа на Отечеството.

Същата тази пропаганда скри, че това не можеше да стане без съгласието на Й. В. Сталин по договорените клаузи, произтичащи от Пакта „Рибентроп-Малотов”.

Между другото, пак със застъпничеството на съветския лидер, Южна Добруджа остана в пределите на Родината, въпреки че на Парижката мирна конференция след войната България бе третирана като победена държава.

Интересно е, че днешната реанимирана монархофашистка историография не си спомня за тези неща. А те са се случили преди създаването на Тристранния пакт на 29 септември 1940 г.

Това показва, че готовността за подобна обвързаност на Царство България с нацисткия Райх вече е съществувала. Това обяснява, защо Кобургът и Б. Филов пренебрегват предупреждението на британския крал България да не се присъединява към оста„ Рим, Берлин и Токио”.

По същия начин правителството на Б. Филов отхвърля и предложения от СССР договор за сътрудничество с България. Тя вече е напълно под влияние на Третия Райх.

Според Наредбата-закон за Народния съд, определеният чрез нея период за извършените от управляващата пронацистка клика военни престъпления, обхваща времето от 01 март 1941 до 9 септември 1944 г. Фактическото активно сътрудничество с Третия райх бе започнало преди създаването на Тристранния пакт.

На 25 декември 1940 г. са приети два много важни закона във фашистки дух – антиеврейският Закон за защита на нацията и Законът за българската младеж. Така пътят към членство в Тристранния пакт бе трасиран. Така бе измината финалната права от формалното включване на България в Тристранния пакт. Това стана на 1 март 1941 г. с подписа на министър-председателя на Царство България проф. Богдан Филов във Виена.

Затова, а не само заради своето съучастие в агресивната политика на нацистка Германия, монархофашистката управляваща клика на Царство България бе справедливо привлечена към съдебна отговорност; именно с този акт тя тръгна на заключителен кървав поход срещу народа.

Той започна с неговото стопанско ограбване от тогавашните верни съюзници на Царството.

Още на първи февруари 1941 г. - цял месец преди България да подпише Тристранния пакт - правителството на Б. Филов сключи с Райха т.нар. „Спогодба Нойбахер”, с която уж законово, но нагло и открито се ограбваше страната. Било е нормално – и тогава в България се е въвеждал „новият ред”. Нацисткият !

На 24 април 1941 г., само седмица след като Вермахтът прегазва Гърция и Югославия, правителството на Б. Филов сключва нова спогодба с нацистка Германия, известна като „Спогодба Карл Клодиус ”.

Тя се отнася за неограниченото използване на природните ресурси, находящи се на тогавашната територия на Царство България, т. е. и на „подарените” от великия съюзник Македония и Тракия.

От тези разбойнически „спогодби” българската държава губи от февруари 1941 г. до септември 1944 г. над 45 милиарда лева. Колосална за онова време сума!

Освен това, преминалите през България и „гостувалите” през това време в нея синеоки рицари на Райха са общо над 600 хил. души. Те също са на издръжка на Царството, т.е. на изнемощелия от недоимък български народ. На всеки войник на Вермахта българската държава предоставя 10500 лв. „помощ“ . За сравнение заплатата на гимназиалния учител по това време е 1500 лв.

Съвременните монархофашистки историци наблягат на това, как „прилично“ са се държали германските ни съюзници и колко „неприлично“ - „съветските окупатори“. Съветската армия дислоцирана в България е снабдявана централно от своето командване; по-точно от командването на Трети украински фронт.

Когато на 22 юни 1941 година нацистка Германия нападна СССР, към глада се прибави и откритата кървава разправа - терор срещу „родоизменниците и противодържавните елементи”. Срещу тях

въоръжената сила на монархофашистката клика демонстрира чудеса от садизъм. Така към тъпотата и продажността си българската фашистка буржоазия прибави и своята животинска жестокост.

Започна последната фаза на българската гражданска война.

* * *

Фактическото начало на жестоките репресии срещу антифашистките сили започна на 22 юни 1941 г. с касирането на няколкото комунистически народни представители от Народното събрание на „демократичното“ Царство България. Както повеляваше наложения тогава нов нацистки ред в Европа, още на 24 юни 1941 г., депутатите комунисти бяха изпратени в предварително подготвените концлагери. Без съд и присъди – директно от Парламента през полицията – в един от 17 -те концлагера на Царство България. В което, според съответните съвременни историци – апологети на фашизма в България, не е имало фашизъм. В техните писания съвременният млад читател ще научи хиляди подробности – повечето измислени – за трите „комунистически концентрационни лагери “ и нищо за онези седемнайсет, за които става дума.

Известните на полицията антифашисти и преди всичко – старите комунистически дейци, бяха или ‚въдворени“ в концлагери, или осъдени по бързата процедура и хвърлени в затвора.

От 22 юни 1941 г. до началото на септември 1944 г. в концлагери са „въдворени“ над 31 хил.: съдени и лишени от свобода с различни срокове затвор – над 90 хил.; 15 хил. интернирани; 54 хил. арестувани и разпитвани в полицейски участъци; 22 хил. ятаци и помагачи с изгорени къщи.

В страната се водеше пълномащабна гражданска война: пълномащабна , защото в нея загинаха 9150 партизани и членове на бойни групи и 22 хил. техни укриватели. Тя бе и гражданска, защото не се водеше между чужди нашественици и патриоти, а от българи срещу българи. Това бе война между народа и реакционната експлоататорска класа.

В България това бе пронацистката буржоазия.

Не може да се отрече - Царството щедро се разплащаше със своите наемни убийци – полицаи и жандармеристи: по 50 хиляди лева суха пара за отрязана партизанска глава, показвана на началството за отчет. Някои от тези герои обичаха и да се снимат с трофея си. Ей така – по естетически подбуди !

Нали те бяха интелектуалният елит на нацията, както обичат да ги назовават съвременните монархофашистки историци.

* * *

Авантюристичната, безотговорна и слугинска политика на монархофашистка клика доведе България до там, че през есента на 1944 година тя бе в състояние на война срещу почти всички тогавашни държави в света.

Така монархофашистката клика изправи Родината ни пред трета, още по-жестока от първите две, национална катастрофа.

Заради всичко това учреденият на 30 септември 1944 г. Народен съд изпълни волята на цялата изстрадала трудова България и издаде справедливи присъди на всички военнопрестъпници.

Под напора на изключително нарасналото обществено напрежение в страната през целия август и началото на септември 1944 г. - веднага след като Отечественият фронт взе властта - в кратък срок бяха арестувани над 28 хил. души. И пак в кратък срок над 16 хил. от тях бяха освободени. Под съдебна отговорност бяха подведени 11 122 души, от които 1 856 са оправдани .

Така общият брой на осъдените на различни срокове затвор от Народния съд беше 9266. От тях : на смърт 2730 , в трудово-възпитателни лагери - 3297. Останалите 6027 са осъдени на различни срокове затвор.

Никакви 20 хил, 50 хил. и т.н., както твърдят съвременните наследници на монархофашизма.

Фантастично преувеличен от тях е и броят на жертвите на извънсъдебния произвол. Безспорно саморазправи е имало, при което са загинали и невинни хора. Но самоуправството е бързо прекратено и жертвите му са много далече от страховития брой, тиражиран от съвременната монархофашистка историография; България е малка страна и в нея нищо не остава скрито-покрито за дълго време.

По това време така е в цяла Европа – както в източната, така и в западната ѝ част, с изключение на Швеция, Швейцария, Испания и Португалия. Прекалено дълбоки са раните, които фашизмът оставя след себе си в Европа.

Най-много са осъдените немци - и в самата Германия, но много повече в окупираните страни, където СС и Вермахтът са вършили своите злодеяния. Такова е решението на страните победителки от антихитлеристката коалиция: престъпниците, независимо в коя армия агресор са служили, подлежаха на съдебно преследване в страните, където са извършили своите престъпления.

От всички страни най-много са осъдените сътрудници на нацистите в „ двете Франции” – окупираната и „независимата”. Осъдени от учредените специални съдилища са над 75 000 колаборационисти, от които - 13 000 на смърт.

Франция е и страната с най-много загинали при несъдебните разправи с хора, уличени или заподозрени в сътрудничество с немците . Сам Шарл де Гол пише в спомените си, че по принуда е дал двуседмичен ”гратисен период” за народния гняв.

А можело ли е да бъде другояче във Франция, която за 70 години – един човешки живот - води три кръвопролитни войни с Германия, преживява две унизителни поражения и печели две измъчени победи.

Затова във Франция – една безспорно буржоазнодемократична държава - никой не оспорва легитимността на нейния извънреден народен съд.

* * *

Във Франция – не, но в България – да !

Същите онези госпожи и господа, които вече 30 години отричат в България да е имало фашизъм. Но дали е имало или не, личи много добре от казаното до тук.

Монархофашистките пропагандисти отричат и легитимността на Народния съд.

Лъжа е, че този съд e нелегитимен, защото бил създаден в разрез с Търновската конституция. Напротив – той е по-легитимен, отколкото царственият статут на Борис Сакскобургготски.

Този извънреден съд наистина e бил политически, но това пречи ли му да е бил справедлив.

Освен всичко друго, Народният съд е публичен, открит. Той се опира на допълнението към Търновската конституция, направено от Петото Велико народно събрание през лятото на 1911 г. , отнасящо се за извънредното законодателство.

Според допълнения текст , конституцията не допуска създаване на такова законодателство , освен в случаите „ … когато държавата се намира в състояние на война или e въведено военно положение или части от нея са под чужда окупация „ .

Точно в такова положение се е намирало Царство България по времето на издаване на Наредбата–закон за Народния съд. И това е признато от Съюзническата контролна комисия, осъществяваща окупационния надзор над страната.

Лъжа е и това, че българският Народен съд наказал и невинни хора, напротив - такива няма, като се вземе предвид прекомерната жестокост, с която „законната” монархофашистка власт преследваше своите противници, убивайки и деца. Къде със съд, къде без - над 200 деца.

През 1942 г. в и без това зловещия Закон за защита на държавата са внесени поправки, които предвиждат осъждането на смърт и на малолетни, т. е. дори и на 14 годишни деца.

Народният съд у нас бе пределно снизходителен. И нещо не по-малко важно: всички съдебни процеси бяха открити, публични – с десетки свидетели и под надзора на Съюзническата контролна комисия, действаща в страната.

Тази комисия се състоеше от представители на страните-победителки от антихитлеристката коалиция САЩ, СССР и Великобритания.

Тя изразяваше позициите, както на своите правителства, така и на общественото мнение в своите страни. И когато Народният съд на 4 април 1945 г. прекрати своята дейност, Съюзната контролна комисия я одобри с документ.

Решенията на Народния съд са одобрени и от всички други страни-победителки на Парижката мирна конференция 1946-1947 г. . Това пък послужи за облекчаващо положението на България обстоятелство.

* * *

Мина време - почти епоха след Народния съд, но веднага след „демократичните” промени в СССР и в източноевропейските социалистически страни нахлуха реваншистките легиони на бившите фашисти и техните потомци, превърнали се мигновено в демократи. При това не какви да е демократи, а либерални такива !

Тогава немалко хора у нас – главно от средите на едномилионната комунистическа партия – наивно призоваваха към национално помирение и край на жестокото противопоставяне.

Уви, това не стана. Нито фашистите някога, нито техните кръвни и идейни наследници се покаяха за своите престъпления. Нямаше и как да стане! Потомците на родните военнопрестъпници се почувстваха победители и търсят реванш.

Голяма грешка !

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@pogledinfochannel/videos

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.