/Поглед.инфо/ На 21 ноември преди осемдесет и девет години Велин Георгиев дойде на тоя свят, за да остави тежката си дума, талантливото си слово в нашата литература. Не е далеч времето, някъде преди три лета – в нощта на 14 срещу 15 май 2019-а, когато бе намерен бездиханен в своето софийско жилище. Там той живееше дълги години със съпругата си Снежана Пейчева и кучето Чани. После – само с кучето Чани. Накрая – сам. Но не самотен. Защото имаше своето творчество. Твори до последния си ден. До последния си час. Стиховете си пишеше на всевъзможни листчета. Често бутваше в ръцете ми някакво листче. А на него – стихотворение. Вляво – датата. Вдясно – името му със завъртулка подпис. Така пишеше в последните времена. На хвърчащи листчета. Безсмъртни стихове. Хем класически. Хем свободни. От формата, от мисълта, от смисъла.

Месец-два преди смъртта си пъхна в ръката ми поредното листче. На него – „Нова строфа“. „Прясно-прясно“ стихотворение. Вляво – 21 март 2019Денят на пролетта. Вдясно – Велин Георгиев (със завъртулка подпис)...

Напиши, поете, нова строфа.

Наречи я: Автопортрет в профил.

Хайде, почвай. Стигни до седем

стиха – половин сонет...

Автопортрет... Без да гледаш съседа

с неговия Вечерен тромпет.

Ти си същата медия.

Давай, давай. Добре започна.

Допиши си, поете, сонета.

Трябва себе си да надскочиш.

Сега е моментът. Скачай.

Че и съседът ти е любопитен.

Ти не си последният неудачник,

който пита за райската обител.

* * *

Имаше и своя Салон – Националния литературен салон „Старинният файтон“ – с многобройни гости. Замисли го през 1994-а в къщата музей „Димитър Благоев – Дядото“, а го откри на 23 март 1995 г. с премиера на своя книга. Защо му бе необходимо пет години след преломната за България дата 10 ноември 1989-а и в шестдесет и първата година от живота си да създава литературен салон? В предговор към сборника „Файтонът с пегасите“ (2000)пише:

Твърде дълго бяхме зашеметени от промените настъпили с края на една обществена система. Стихията завъртя и младо, и старо в нещо невиждано, отприщи всички човешки и животински страсти у човека, за да започнем един по един да се опомняме, да се оглеждаме и да осъзнаваме, че така не може. И потърсихме островчета на спасението. Появиха се общества по интереси, разни сдружения. Едно – за защита на паметниците на културата – в къщата музей „Димитър Благоев“.

Обикновеният навес, под който беше „гарниран“ файтонът на Дядото, стана помещение за ретро-кафене с книжарница и представяне на нови книги на съвременни български писатели. Разбира се, сериозен ремонт беше нужен, за да превърнем навеса в цивилизован терен за културен живот. Но началото беше поставено. Открита бе книжарница. И първата премиера, която реших да направя като експеримент, бе на моята нова стихосбирка „Птичка Божия“. Беше 23 март 1995, с предчувствие за пролет...

Когато видях препълнената зала, с развълнувано сърце застанах пред аудиторията и казах, че мястото, на което сме се събрали, е ново поле в духовната територия на столицата и че амбицията ни е то да се превърне в едно от екологично чистите островчета на замърсеното ни духовно пространство. Подчертах, че съм ги поканил в един от старите градски домове на столицата, в който още бродят сенките на големи люде като Димитър Благоев, , Георги Бакалов, че тук е идвал и е чел свои творби авторът на гениалната „Приказка за стълбата“. Този нов литературен салон, обявих пред всички, поставя началото си за контакти с творци на българското художествено слово, за общувания и разговори, за премиери като тази на „Птичка Божия“. Дано тази птичка е предвестник на хубавата пролет, пролетта на нашите надежди, въпреки превратностите и капризите на времето в буквален и преносен смисъл, пожелах тогава. Опасявах се, че инициативата ми ще протече без особен успех, а тя надхвърли и най-добрите ми очаквания“.

„Файтонът с пегасите“ е книга, в която през 1998-а събира своите „встъпления“ към вечерите в Салона три години след откриването му. В предговора споделя още, че „този салон е една от малкото ми заслужени гордости, създаден без ничия финансова помощ, на възрожденски начала. Файтонът с пегасите. Поетичната небесна колесница... И моите изречени на всеослушание мисли“.

През 2007-а издаде втори сборник от поредицата за Файтона: „Небесна колесница“. В нея погледна на това, което прави, обръщайки перспективата (според както четем на корицата отзад): „Това е един маратон. Дълго бягане на къси разстояния. Оглеждане в счупено огледало. Свободна епикриза в криза. Автопортрет със заглавие Насаме с всички“. Следват сборниците „Файтонът и неговите пеещи щурци“ (2009), „Файтонът – това друго нещо“ (2012) – да, в предговор към книгата ще изповяда: „Файтонът – това друго нещо в моя живот“. И следва „Пълнолетие“ (2013)“, в което по новому осмисли своята дейност като ръководител на Салона:

Файтонът е вече пълнолетен. Осемнадесет години, Господи, след като ме обявиха за човек от третата възраст и застанах на пенсионното гише за мизерните подаяния от моята Мащеха, сравними само с монетите на един уличен музикант. Но не заради това подкарах Колесницата. А заради приключението – Живот.

И ето – 18 години...“.

* * *

По повод на неговата 80-годишнина Анжел Вагенщайн написа:

Често съм го наричал „Главен файтонджия на републиката“. Наричах го така на шега, но изпълнен с уважение и към поезията му – нежна и умислена, и към упоритостта, с която той почти две десетилетия не слиза от файтона на своята отдаденост. И го виждах във фантазиите си седнал на капрата – тоя тих, благовъзпитан и деликатен, но неистов файтонджия – на капрата на файтон, с който някога, много отдавна, са пътували към хоризонта на мечтанията си едни светли и чисти люде: онези, с широкополите шапки и с несбъднатите си, може би наивни или предадени, или продадени, или прекършени от ураганите на времето надежди...

Възхищавам му се и му завиждам за всичко онова, на което аз съм неспособен. Нали е писано, че „на безумството на храбрите песни пеем ний“. Да, това е той – безумният и тих храбрец, впрегнал в един старинен файтон не жребци, а Пегаси, крилатите жребци на носталгиите.

А ако трябва да намеря най-точната дума, определяща мястото и значението на този вдъхновен стихоплетец, на поета от капрата на файтона, за мястото в съвременното битие на българската литература, ще изрека без всякакво колебание думата. Тя е – АПОСТОЛ! И делото му – апостолско!“.

* * *

И след 80-годишнината си продължи своето апостолско дело във Файтона. Вечери, вечери, вечери... Понеделнишки вечери... Не се отказа и от книгите за Файтона, само че ги превърна в нещо като спомени, в нещо като белетристика, в нещо като изповеди, в нещо като... онова, което е, което беше, само че „другото нещо“... Така през 2016 година излезе книгата му „Вкусът на болката“, в памет на Снежана Пейчева – Музата на поета. Литературният критик Пенчо Чернаев я определи като паметник не само на Снежана, но и на Велин и на Файтона. Такива са и последвалите я „Живак от счупен термометър“ (2017), „Аз не съм до тука“ (2018) и „Само това“ (2018). СтихосбЪрката „Само това“ („стихосбърка“ – така е определена от самия поет!). В нея отбелязва, че „празниците на Духа“, които е провел в Салона от 1995 до 2018 година са вече над 1150 (обичаше тази статистика, свързана с Файтона!). А живя още една година след това. И вероятно срещите вече са станали 1200... Когато си тръгна от тоя свят, Файтонът вече беше навъртял четвърт век. Най-дълго просъществувалият литературен салон у нас, който и досега продължава да приема даровитии именити гости, верни приятели и любознателни посетители. Наистина – Апостол на българската литература! По-добре не може да се каже.

Имаше през годините хора, които искаха да го изтласкат от Салона, търсейки поле за изява. Дори нарочно го подтикваха към чашката, за да се провали, защото знаеха много добре, че той без една може, но с една не може. И се забавляваха в жестокостта си. А той... Той споделяше, че това е кошмарна ситуация, в която се е вкарал, изживявайки своите драми на начеващ поет, които стават непоносими след 1963 година, когато пише стихотворението „Чужда кръв“, оповестено от Първия като „зов за контрареволюция“. Дори в последната си анкета от последните си дни на тоя свят е казал пред Мария Мушкарова:

Хората и сега виждат, че от време на време влизам в алкохолен капан, и с ръка на сърцето ще кажа, че не тръгвам да изпитвам някакво удоволствие, а да изживея поредния кошмар, от който много трудно се излиза“.

Във Файтона неговите мъчители виждаха поле за изява. А той знаеше, че Файтонът – това е той. „Другото нещо“ на неговия живот. Неговата апостолска мисия на тоя свят. И препускаше с пегасите му до последно. Това е разликата. Те търсеха изява. А той се превърна в Апостол.

* * *

От пролетта на 2010-а ме прие за свой „чирак“. И от 29 март 2010 г., когато водих първата вечер във Файтона, посветена на нова стихосбирка на Владо Любенов, бяхме един до друг на капрата. През пролетта на 2019-а ме посочи за свой наследник. И отлетя – като пророк Илия – с „небесната колесница“. Безсмъртен.

И сега е в компанията на онези, чиято памет съхрани (Димитър Благоев, Георги Бакалов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Ламар, Иван Пауновски, Веселин Андреев...) и на своите събеседници от Файтона, които вече са се заселили из небесните поселения (Георги Павлов – Павлето, Ефрем Каранфилов, Александър Геров, Янко Димов, Иван Динков, Божидар Божилов, Слав Хр. Караславов, Георги Струмски, Николай Хайтов, Петко Тотев и Петрана... Няма как всички да изредя...) И разбира се, е в спомените на нас, живите...

И тъкмо ние, неговите литературни гости и неговите приятели, сме се събрали днес тук, в къщата музей „Димитър Благоев, за да си спомним за него, да почетем паметта му, да се поклоним пред онова, което ни остави и завеща... Литературният критик Пенчо Чернаев, доайенът на Файтона, представяните от него поети и белетристи Надежда Захариева, Банко П. Банков, Илко Славчев, Зинаида Хаджимитова, Светозар Аврамов, Гео Каракашев, Александра Ивойлова, Райчо Русев – Райсън, Мария Мушкарова, народната певица Калинка Згурова, поетът с китара Орлин Миланов, флейтистката Майя Сергиева-Богданова. Не бих пропуснала и дъщеря му Татяна Велинова, и Емил Бехар, съседа, приятеля, който се познаваше в нуждите на Велин (от приказката „приятел се в нужда познава“!), съратника, и Магдалена Дикова, познайница от младежките му години... И сте всички вие, които, сигурна съм, носите своите спомени за красиви мигове с поета или имате свои любими стихотворения от него. Всички ние – нашето общество „Старинният файтон“, нашето братство от писатели, актьори, музиканти, общественици. В негово име. В негова памет.

* * *

Литературно-музикалната ни вечер в негова памет е под наслов „Да хванеш бика за рогата“ – по едноименното му стихотворение:

Сега си давам сметка, че когато

ми казаха: Не си за нашто ято…

аз имах намерение

да пиша истински стихотворения,

тоест – да хвана бика за рогата.

За истинско стихотворение

не се изисква време.

И никой никога не ти го дава.

Защото то те заслужава

и те наблюдава.

Бикът към мене иде.

Но аз се вкопчих в двата рога,

тъй както знам и както мога.

Напред – назад… назад – напред…

Не си, не си герой…

И вече толкова години

ни аз, ни той

възнамерява да се спре.

Каква ли изненада ще ми спретне…

Дръж се, казвам си, Велине.

Бол рискови моменти.

Но сам съм си арбитър.

Поеми от фрагменти.

Нов Хаджи Димитър.

Слово за паметната вечер, организирана от Националния литературен салон „Старинният файтон“ в къщата музей „Димитър Благоев на 21 ноември 2022 г.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели