/Поглед.инфо/ В предишна публикация споменах за надделяване на стремежа от страна на т. нар. статукво към овладяване и на президентската институция. Ако освен всякакви зависимости и други влияещи фактори, погледнато макар само от гледна точка на психологията върху различните проявления на волята за власт, в т. ч. чрез едни или други субекти към себеизява, въпреки не неочаквана от такава проекция предвидима, конкретен повод за следващите редове е очевидно не спонтанно предизвиканата критика от страна на Лозан Панов към президента във връзка с несъмнено наложителните промени в Конституцията.

Като отминем освен несполучливия опит за употреба на ирония посредством изрази като „почукване на неговата врата“, некоректността на упрека за „вдигане на юмрук“ едва след това и пр., най-деликатно казано недоумение буди изразената позиция от споменатия господин. Защото не само в качеството на председател на Върховния касационен съд като един от т. нар. трима големи в съдебната система, а и като юрист, ако не повече би следвало да е наясно с уредбата и процедурата, отнасящи се до евентуални изменения и допълнения на Конституцията. В частност не само относно оправомощените за иницииране съгласно ал. 1 на чл. 154, а така също преди всичко и за това, че според чл. 153 от същата каквито да било такива са от компетентността единствено на Народното събрание. Т. е., ако отминем хипотезата на предл. първо от цит. ал. 1 на чл. 154, доколкото би могло при наличие на такава да се презумира относителна нагласа от страна на или въпреки всичко за „убеждаване“ както и да е на изискуемо конституционно мнозинство към постигане на съгласие за извършване на каквито да са изменения и/или допълнения, при липсата въобще на работещ парламент подобна инициатива на който и да е президент, ако не глупава би била с предизвестен резултат. От тази гледна точка интересно би било дали в такава ситуация евентуално, макар като потенциален президент г-н Панов, без да му хлопат на която и да е от портите и, ако не да вдига юмрук негледайки отстрани, а протягайки отворена длан като просяк би се наел с инициативата да внася какъвто и да е проект за изменения и допълнения на Конституцията!?

Явно предизборната дандания повече или по-малко влияе не само емоционално на т. нар. електорат, а с цел неговото подхранване и върху разсъдъка, ако не на всички на немалко и от иначе претендиращите освен като професионалисти в самозалъгване за самоизява и на собственото „Аз“. Което не очертава позитивна перспектива, доколкото в република с парламентарно управление надделяват апетитите към президентския пост, а не към сформиране на такова мнозинство в бъдещо Народно събрание, каквото и без или който и да е президент би могло да извърши необходимите конституционни изменения и допълнения. Тъй като, поне според действащия Основен закон на републиката, безспорно е, че в крайна сметка те са в зависимост не от президента, а от парламента! Затова изходът от политическата криза, проявяваща се като парламентарна, е във възстановяването на парламентаризма. В каквато насока трябва да са усилията, вкл. на мераклиите за домогване до една или друга позиция. Ако действително като свободни личности, а не зависими и под въздействие на едни или други желаят доброто на страната! Иначе президентът, който и да е, посредством колкото и да са служебни правителства може да управлява до безкрай, вкл. да упражнява предоставеното му по т. 11 на чл. 98 от Конституцията правомощие. Но не от него зависи изходът от политическата криза. Защото тя не е президентска, а парламентарна. Неразрешаването на парламентарната криза, води до конституционна. А така и до риск от окончателно погубване на държавността! От тази гледна точка препоръчително би било всеки да си даде ясна сметка за какво всъщност става въпрос на предстоящите избори…

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели