/Поглед.инфо/ Албер Камю (1913-1960) е един от най-великите писатели на ХХ век. Носител на Нобелова награда за литература (1957). Написва няколко романа („Щастлива смърт“, „Аутсайдерът“, „Чумата“, „Падението“), около дузина пиеси („Въстание в Астурия“, „Недоразумение“, „Калигула“, „Бесове“ и друга ), няколко десетки есета („Със смърт в душата“, „Любов към живота“, „Вътре и лице“, „Митът за Сизиф“, „Непокорен човек“, „Размисли за смъртното наказание“ и други), голям брой разкази.

Албер Камю се нарича представител на екзистенциализма заедно със Сьорен Киркегор, Карл Ясперс, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартр. Всяко произведение на Камю (било то роман, пиеса или есе) е сливане на литература и философия, но самият Камю не се е смятал за философ и възразява, когато го наричат така. От многообразието на неговите творби се открояват три произведения: „Митът за Сизиф” (Le Mythe de Sisyphe), 1942 г.; “Бунтуващият се човек” (L'Homme révolté), 1951; „Чумата“ (La Peste), 1957 г.

През 2022 г. се навършват 80 години от публикуването на есето "Митът със Сизиф" и 75 години от появата на романа "Чума". Днес ще говорим за тях.

Над "Мита за Сизиф", където Камю за първи път доста изчерпателно очертава своята философия на абсурдизъм и самоубийство, писателят работи пет години. Есето започва с тези думи:“Настоящите страници разглеждат онази абсурдна чувствителност, която е разпръсната в столетието, а не философията на абсурда, която впрочем нашето време и не познава. Но не е безполезно да отбележим в същото време, че абсурдът, приеман досега като заключение, ще бъде разглеждан в това есе като изходна точка. В този смисъл може да се каже, че моят анализ е отчасти непреднамерен: не би могло да се предположи до каква позиция ще ни изведе той. Тук трябва да се търси описанието на една болест на духа в най-чист вид. Засега в нея не са намесени нито метафизика, нито вяра. Това са границите и единственото пристрастие на тази книга.”

Философията на самоубийството при Камю е неотделима от философията на абсурдизма, за което авторът и говори: “Има един-единствен действително сериозен философски проблем — самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшествува окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и за разума”.

Камю напомня на читателя уроците на Сократ: преди две и половина хилядолетия великият грък казва, че основната задача на философията е познаването на самия човек.

Като примери за абсурден живот Камю цитира историята на съблазнителя Дон Жуан, лицемерието на актьорите, ефимерните победи на завоевателите, но историята на митологичния Сизиф за него е квинтесенцията на абсурда. Този герой се опита да избяга от подземния свят, за което беше наказан: боговете го принуждават да търкаля тежък камък нагоре по планината,който, стигайки до върха, се затъркаля надолу всеки път, а Сизиф трябва да го бута нагоре по планината отново и отново.

Изостряйки въпроса за смисъла на живота, Камю се опитва да покаже, че човек е като Сизиф и в живота има само три възможности.

Първо: да се спре безсмислената работа с търкалянето на камъка, който винаги ще се изтъркулва. И да стане безстрастен наблюдател на това как другите се опитват да търкалят камъни нагоре.

Второ: да се спре с житейските глупости и човек да се самоубие.

Трето: да се продължи сизифовия труд. Това означава или обречено да се продължи да се търкаля камъка, човек да се примири с безсмислеността на своя труд, или да търкаля камъка с чувство на протест, превръщайки труда в демонстрация на бунт срещу силата на боговете, които са назначили наказанието.

Камю избира третия вариант. Девет години след публикуването на „Митът за Сизиф“ излиза есето му „“Бунтуващият се човек“, където той очертава окончателната версия на своята философия на бунта. А за европейската левица от 60-те години на миналия век “Митът за Сизиф” се превръща а в нещо като пътеводна звезда.

Можем да кажем, че при целия си изключителен литературен и философски талант Камю страда от духовна слепота. Той се бори срещу стените на затвора на земното съществуване, обричайки на абсурда на живота, не виждайки отворен прозорец - вярата в безсмъртието на човешката душа, в съществуването на Бог. Въпреки това, парадоксално, острото поставяне в “Мита за Сизиф” от писателя на въпросите за житейския смисъл, кара много читатели да се обърнат към Бог.

В романа „Чума“ сюжетът е събития, в чийто център е епидемията. Романът започва с думите: “Любопитните събития, съставящи сюжета на този летопис, станаха през 194… в Оран.” Оран, град в Алжир на брега на Средиземно море, е бил добре познат на Албер Камю: писателят е роден във френски Алжир и прекарва там първата половина от живота си. Романът описва епидемия, която поглъща града. Казват, че писателят е дал картина на епидемията, която наистина избухва през 1857 г., и с въображението си я е пренесъл в 40-те години на следващия век. Чумата в романа е символ. На първо място, това е символ на всяко зло. Второ, това е символ на онези специфични исторически обстоятелства от 30-те години на миналия век, когато фашизмът се прокрадва в Европа. Чумата в Оран от Албер Камю е образ на фашистката политическа система, „кафявата чума“.

Романът показва етапите на развитие на епидемията. Първите признаци на зараза са плъховете, които изпълзяват по улиците на града и умират там. Властите не обръщат внимание на това, а чумата се разпространява. Плъховете, които завладяват града в Камю, са символ, предвестник на бедствие. Постепенно заразата се разпространява и сред хората. Първо хората се погребват по всички правила в гробището, след това има толкова много трупове, че започват да се изхвърлят в канавки, след което се изнасят от града и се изгарят. В града се въвежда строга карантина, затварят се входът и изходът от него, запасите от храна се изчерпват, започва гладът.

Камю описва подробно как героите на романа реагират на тази ситуация. Някои от тях остават безучастни наблюдатели на случващото се. Един от героите се обогатява, като продава продукти на луди цени. И няколко души, водени от д-р Бернар Ри (историята се разказва от негово име), организират отряди за спасяване на хора, работещи по двадесет часа на ден. Тези герои са символ на антифашистката съпротива. След година и половина епидемията приключва. Останалите жители (около половината от първоначалното население на града) се радват. Замислен е единствен д-р Ри: „Той знаеше каквото не знаеше тази ликуваща тълпа и каквото може да се прочете в книгите – че чумният микроб никога не умира, никога не изчезва, че може да спи десетилетия някъде в къдриците на мебелите или в куп бельо, че търпеливо чака в спалнята, в мазето, в куфара, в носни кърпички и в хартии и че може би такъв ден ще дойде и чумата ще събуди плъховете и ще ги изпрати да умрат по улиците на щастливия град".

Литературно-философският символизъм на Албер Камю е значим не само за времето, когато е живял и творил този писател. Дори днес тя мощно ни напомня, че „микробът на чумата никога не умира“.

Превод: В. Сергеев