/Поглед.инфо/ Посещението на министъра на отбраната на Руската федерация Сергей Шойгу в Сърбия предизвика бурна реакция от местните медии. Условно патриотичните публикации описват това събитие с възторжен тон, докато либералите са изпаднали в антируска истерия. Последните не са в състояние да признаят, че сътрудничеството на двете министерства на отбраната е предопределено от политиката на НАТО.

Желателно е да се разминем без политически клишета, но Шойгу наистина е посрещнат „братски“ в Сърбия, което е особено видно при преговорите с колегата му - министърът на отбраната Александър Вулин, един от основните „русофили“ в сръбското ръководство (заслужава да се отбележи граждански, но се придържа към разбираемите в постсъветското пространство „традиционни“ социалистически възгледи).

„Взаимодействието между министерствата на отбраната на Русия и Сърбия достигна коренно ново ниво. От своя страна, ние ще положим всички усилия да поддържаме инерцията в развитието на отношенията във военната сфера“, обеща Вулин на руския си гост. И добави: „Сръбските граждани с право могат да се гордеят с въоръжените си сили.“

Истерията, която беше повдигната от сръбските либерали, или по-скоро в прозападните медии (има такива в Сърбия), влезе в ясен дисонанс с всичко това. Те си спомниха за Украйна и дори за Беларус и за факта, че „Русия е основната заплаха за европейската сигурност“, като цяло използваха целия набор от клишета на противоположната барикада.

Особено сръбската либерална опозиция беше възмутена от „кралските почести“, които бяха дадени на Шойгу. Сред тях - реакцията на Вулин на посещение на неговия колега, преговорите директно с президента на Сърбия Александър Вучич, който предложи на госта традиционна чаша ракия и най-важното - почетен ескорт от изтребители МиГ-29, който придружава борда на руския министър.

Междувременно няма причини за изненада. Тези изтребители са подарък от руската страна. Преди две години и половина като част от военно-техническата помощ на Сърбия бяха предоставени шест МиГ-29 и 10 бронетранспортьори БРДМ-2МС. Това стана част от пакет от действия за спасяването на сръбската военна авиация като класа - войната от 1999 г. всъщност я изравни със земята.

В момента Сърбия е най-големият вносител на руска военна техника в Европа. Специално внимание заслужава закупуването от Белград на партида ПВО системи “Панцир-С”, което увеличи политическата тежест на републиката. Всъщност Москва пое превъоръжаването на сръбската армия и нейното изтегляне до нивото на обща боеспособност, защото преди положението беше доста тъжно - бойният дух на сърбите е наред, но последиците от войните, санкциите и икономическата блокада все още се усещат.

И въпросът е не само в доставката на оръжие и в поддръжката на вече доставеното оборудване, но и във факта, че сръбските кадети учат безплатно в Русия, а сегашните офицери на сръбската армия имат възможност да подобрят уменията си тук.

Мърморенето на либералите в това отношение може да изглежда като черна неблагодарност, но не това е въпросът - хората работят едва ли не според наръчниците.

През 2014 г. САЩ многократно увеличиха усилията си да изтласкат Русия от Балканите. Освен това „изтласкването“ не е метафора, а директна теза, повтаряна многократно от американски политици и експерти. В тази връзка се предполага ускорено включване на републиките от бивша Югославия в НАТО. Успехите, както се казва, са налице: вече са отметнали Черна гора в списъка, което фактически доуби отношенията между Москва и Подгорица, а скоро Северноатлантическият алианс ще погълне и Македония, която заради това дори изостави името си, превръщайки се в Северна Македония.

Сърбия трябваше да бъде следващата в този списък. Степента на алергията, която НАТО причинява на сърбите, е известна в Брюксел, но атлантистите изхождат от факта, че желанието да станат част от ЕС (наистина силно) ще надделее в крайна сметка и Белград ще промени своята “многовекторна” политика (в Русия обикновено се сравнява с опитите да се седи на два стола) на чисто прозападна.

Оказа се обратното: не изоставяйки стремежите си към ЕС, сърбите твърдо се привързаха към Русия чрез военно-техническо сътрудничество. Освен това подобна ситуация е провокирана от самото НАТО, където, разбира се, те „искаха най-доброто“, но отдавна са забравили как да гледат напред поне два хода.

Ключово събитие в това отношение се случи преди 11 години, когато Хърватия беше приета в НАТО. Това неизбежно бе последвано от превъоръжаване на хърватската армия към стандартите на НАТО, което не остави на сръбското ръководство друг избор, освен да свърже бъдещето на своите войски с Руската федерация.

Въоръжението на Хърватия притесни дори и местните либерали, тъй като Европейският съюз си е Европейски съюз, но никой не е отменял „паметта на кръвта“. Сред сръбските бежанци, които са избягали от етническите чистки в Хърватия, има роднини на президента Вучич, така че той не би могъл да пренебрегне тази ситуация - нямаше да му бъде позволено да направи това, а и е твърде рано за ясен избор в полза на НАТО и доставката на оборудване от страните от Алианса. Следователно, това е положението.

Вторият важен фактор е ситуацията в Косово. Политиката на САЩ и ЕС за успокояване на косовските албанци доведе до факта, че чудовището напълно е загубило контрол и демонстративно се противопоставя на волята на своите покровители. В резултат на това новата война за Косово, за която по-рано единствено се шепнеше във властовите кръгове на Белград, сега се счита за напълно възможен (макар и радикален) сценарий.

И накрая, ситуацията в съседна Босна и Херцеговина, която също се опитват да включат в общото евроатлантическо пространство, не може да бъде изключена. Като следствие Милорад Додик - бившият президент на Република Сръбска (РС) и член на Президиума на Босна и Херцеговина (БиХ) от сърбите (страната се управлява от триумвирата на бошнак, сърбин и хърватин, над които е поставено специално "наблюдение" от Запада) - многократно заявява предстоящото излизане на РС от БиХ и дори, че „този път е необратим“. Ако е прав, това неминуемо означава началото на нова война в Босна.

С други думи, укрепването на военно-политическия съюз между Русия и Сърбия, е особено очевиден с примера на сътрудничеството между двете страни чрез министерствата на отбраната и е пряка и дори неизбежна последица от политиката на НАТО в региона.

Този факт упорито не се забелязва от сръбските либерални медии, които пишат за „авторитарния съюз на Белград и Москва“. Очевидно не рискуват да критикуват поръчителите си. Разбираемо е, но антируската истерия става твърде тенденциозна.

Превод: В. Сергеев