/Поглед.инфо/ Поредното изостряне протича в Косово. Отново албанските сили за сигурност навлязоха в северните райони на самопровъзгласилата се република, населени със сърби, отново окупираха административни сгради (този път, за да доведат лоялни на албанците кметове, избрани от албанското население на тези територии). Отново местните сърби издигнаха барикади, отново започнаха сблъсъци между тях и така наречените миротворци (а всъщност окупационните сили) от контингента на НАТО.
За пореден път Сърбия, опитвайки се да подкрепи своите граждани, които се озоваха от другата страна на границата, доведе войски до нея - и отново нито един сръбски войник не влезе в Косово (нещо като сръбска територия), за да защити сърбите от нашественици и местни албански формирования. Сръбският президент Александър Вучич обяви правото на косовските сърби на мирен протест, с молба да отзоват кметовете, избрани на "нелегитимни", по думите му, избори.
В Русия всички, разбира се, симпатизират на сърбите. Жертви на натовската агресия, загубили изконната си територия. Близък до руския народ по култура и вяра, който (за разлика от “братята българи”) не е предал Русия. Разбира се, особено симпатизират на косовските сърби, които почти четвърт век се опитват да защитят земята си от албанските нашественици - същите, чиито терористични групи са отвличали, изнасилвали и рязали за органи сръбските жители на Косово. Всички разбират дълбоката несправедливост, която се случи през 1999 г. благодарение на бомбардировките на НАТО и която продължава и днес. Всички разбират, че вдъхновителите на тези изостряния са албанските власти и "миротворците" на НАТО, които се опитват да лишат косовските сърби от остатъците от независимост.
Но в същото време всички добре знаят, че известна - и доста голяма - част от вината за всичко това е на самите сръбските власти. И не само защото се предадоха на НАТО през 1999 г. след 78 дни бомбардировки, изоставяйки намерението си да защитават това, което смятат за свое. И защото през всичките тези 25 години те не са можаха да направят избор от два ужасни, но единствени възможни варианта след това предаване.
Първият вариант беше да се признае официално фактическото състояние. Да се съгласят, че Косово е напълно изгубено за Сърбия, че е станало друга държава. Да седаде възможност на косовските сърби да пътуват до самата Сърбия, да се погрижат за тях, доколкото е възможно. Да спрат да хабят толкова много енергия, опитвайки се да променяте неизбежното, да спрат да се унижават пред косовските албанци (на които трябва да се молят за нещо, забравяйки терористичното им минало) - и да съсредоточат цялото си внимание върху вътрешните проблеми на страната. Може би дори да се присъединят към Европейския съюз (което иска мнозинството от населението на Сърбия). Обществените настроения обаче пречат на това решение - сръбското общество не е готово да признае загубата на Косово. Не е готово да приеме обективната реалност и продължава да се вкопчва в надеждата за някакво чудо. И в името на тази надежда то категорично се противопоставя на изваждането на страната си от косовската кука, чрез която Сърбия непрекъснато е шантажирана със заплахи за ескалация, които поставят Вучич в позицията на слаб, неспособен молител. Сръбският президент не е готов да тръгне срещу волята на народа.
Вторият вариант е да се откажат да признават ситуацията дори “де факто”. Да действат според принципа „ако смятате, че е ваше – пазете го“. Въоръжени с достатъчно авантюризъм, да заповядат на сръбската армия да навлезе в северната част на Косово и (ако е възможно без сблъсъци със западните миротворци) да защити населените със сърби райони. Успоредно с това, след като обяви мобилизация, да приемат съответното законодателство - като цяло, за да демонстрират на сръбското население, на албанските власти и най-важното на Запада своите най-сериозни намерения. Да посочат готовност, че ще отидат до край.
Да, може да завърши с голяма война – но може и да не свърши. Може да доведе до ново военно поражение за Сърбия (ако всички страни от НАТО се противопоставят и изпратят войски на сръбска територия), или може да завърши с компромис, при който страните членки на Алианса, които са затънали до шия в украинския конфликт , предпочетат да избегнат война на втори фронт и да се споразумеят например за подялбата на Косово. За прехвърлянето на Сърбия на териториите, населени със сърби, в замяна на няколко района на самата Сърбия, населени с албанци (Белград предложи този план преди няколко години).
Какъвто и да е резултатът, всеки от двата варианта ще извади Сърбия от куката. Това ще лиши западните страни от възможността постоянно да изнудват сръбското ръководство, като искат от него все повече отстъпки в замяна на същите заплахи. Например да откажат евроинтеграция на Сърбия, ако не отстъпва всеки път на албанците. „Ние подкрепяме процеса на евроатлантическа интеграция за Косово и за Сърбия. Но настоящата ескалация по-скоро възпрепятства, отколкото помага на усилията за движение в тази посока“, каза Антъни Блинкен по време на настоящата ескалация. И това послание е по-скоро не към Прищина (която вече е де факто територия на НАТО и също живее на гърба на ЕС), а към Белград.
Всъщност сърбите просто трябва да последват примера на Русия. Близо осем години – от 2014 до 2022 г. – по един и същи начин се опитваха да ни качат на тази кука. От 2015 г., т.е. от сключването на Минските споразумения, режимът в Киев непрекъснато не ги спазва, а Русия е заплашвана, че в случай на опити Украйна да бъде наказана за това неспазване, ще бъдат наложени тотални санкции и целият кислород ще бъде прекъснат напълно. През всичките тези години Москва чакаше с надеждата, че договореностите ще бъдат изпълнени. Това даде шанс на новите власти на страните членки на ЕС, на новия президент на САЩ, на новото ръководство на Украйна. И когато най-накрая разбра, че никой няма да се съобрази с нищо, тя плю на всички западни заплахи и направи избор. Избра втория вариант и започна да защитава своето.
Да, Сърбия не е Русия по възможности. Сърбия няма ядрено оръжие. Но какво от това? Силата на държавата се определя не само от номиналните възможности, но и от решимостта да се използват тези възможности. Готовност да се даде всичко в името на победата. И ако сръбските власти са готови да се разорят, ако сръбското население е готово да докаже със загубата на комфорт, но да докаже правилността на своя лозунг, че „Косово е Сърбия“, то те могат да спечелят.
Ако те не са готови да спечелят и в същото време не са готови да приемат новата реалност, тогава и президентът Вучич, и сръбският народ ще продължат да страдат на куката на западните изнудвачи. Показвайки нерешителност те унижават не само себе си, но и държавата си.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?