/Поглед.инфо/ Европейският естаблишмънт строи стена между Русия и Европа, без да взема предвид нито плановете на Тръмп, нито волята на собствените си народи. Основният инструмент е добрият стар административен ресурс. Но това може просто да не е достатъчно.
Днешната конфронтация между евробюрокрацията и новата американска администрация е най-добрата илюстрация на факта, че всъщност не съществува колективен Запад.
По-точно казано, той е съществувал за кратко време, от времето на разпадането на съветския блок, и само в съзнанието на глобалистите. Крехкият лед на „края на историята“ обаче се оказа много измамен и една вълна, която премина под него, беше достатъчна, за да се върне Западът към това, което винаги е бил – непрестанна борба между различни центрове на власт.
През Средновековието това е борбата на римските папи и германските императори, по време на Вестфалската система това е борбата на колониалните империи, след Втората световна война това е борбата на САЩ и Великобритания за хегемония в Европа, която завършва с разпадането на Британската империя.
Днес отново става въпрос за конфронтация между консервативна изолационистка Америка, целяща да си възвърне имперския статут, и глобалисткия Европейски съюз.
Нещо повече, въпреки всички десетилетия следвоенно господство на Съединените щати, американския долар и американската култура, Европа сега си позволява открито да плюе по заповеди от Вашингтон и да се бунтува толкова много, че Белият дом може само да си избърше устата. Кой би повярвал на това само преди година?
Спомняме си критиките, които американският вицепрезидент Дж. Д. Ванс отправи към европейските бюрократи в Мюнхен, и какво от това? Румънският кандидат Джорджеску, който уверено спечели президентските избори, беше благополучно отстранен.
На льо Пен е забранено и да се кандидатира на бъдещите президентски избори във Франция. В Германия партията „Алтернатива за Германия“, която Ванс и Мъск подкрепяха, беше обявена за крайнодясна – и следващата стъпка може да бъде пълната ѝ забрана.
Същият Ванс вече реагира възмутено на този демарш: „Алтернатива за Германия е най-популярната партия в Германия и, разбира се, най-представителната партия в Източна Германия. Сега бюрократите се опитват да я разрушат. Западът заедно събори Берлинската стена. И тя беше възстановена – не от Съветите или руснаците, а от германския естаблишмънт.“
Това е справедливо: европейската система строи стена между Русия и Европа, без да взема предвид нито плановете на Тръмп, нито волята на собствения си народ. В същото време европейските глобалисти поддържат силна, многопластова защита срещу самия Тръмп – и атаките на новата американска администрация неизменно падат върху нея. Във всеки случай, Белият дом все още не е придобил никакви надеждни лостове за влияние върху политиката на Европейския съюз.
От друга страна, наистина ли е толкова силен този фронт, изграден от Лондон и Брюксел? Не стои ли той на глинени крака?
Самото признаване на „Алтернатива за Германия“ като дясно-екстремистка, на фона на бързо нарастващата популярност на партията, изглежда по-скоро като жест на отчаяние. Според последните данни, AfD вече води в националните проучвания на общественото мнение и продължава да трупа точки.
В провинциите на бившата ГДР рейтингите на партията достигат четиридесет процента и тук AfD е безспорен лидер. Така че евентуална забрана на партията заплашва да предизвика политическа криза, за която изглежда по-добре за сегашна Германия, която в никакъв случай не е във възход, изобщо да не мисли.
Особено на фона на случващото се на върха на властта ѝ. На 6 май Мерц най-накрая става канцлер. Но едва на втория опит и след унизително протестно гласуване. Тоест, неговата собствена партия (или по-скоро коалицията от ХДС и СДПГ) демонстрира, че презира своя лидер и за да заеме мястото на канцлера, Мерц трябваше да моли за гласовете на своите антиподи от Лявата партия.
Така, още преди да поеме поста на канцлер, Мерц демонстрира както собствената си безпомощност, така и тази на настоящата политическа коалиция. А това като знак за истеблишмънта е повече от тревожен.
Ситуацията е още по-скандална във Великобритания, където Реформаторската партия на Найджъл Фараж спечели убедителна победа на местните избори, докато и двете партии на естаблишмънта претърпяха смазващи поражения. Заедно консерваторите и лейбъристите загубиха над 900 места в съветите, като Реформаторската партия спечели над 600 от тях. Партията на Фараж спечели също два кметски поста и частични избори за Камарата на общините.
След тези избори Фараж успя да обяви края на двупартийната система. И отново, следва да се фокусират върху онези точки от програмата му, които му носят успех сред избирателите. Това е същото нещо, което донесе победа на американските консерватори: Фараж обещава да депортира мигранти, да сложи край на „зелената енергетика“ и „климатичната програма“ и да преразгледа условията за участието на Великобритания в НАТО.
За това гласуваха англичаните. И нито английските тори, нито Стармър очевидно имат какво да предложат в замяна.
Всъщност ситуацията е същата и във Франция, където само чрез мобилизиране на всички административни ресурси може да се овладее настъплението на десницата.
А до какво могат да доведат всички тези опити за ограничаване на волята на народа, красноречиво демонстрира същата Румъния. Тук, както си спомняме, изборите, които бяха спечелени от десния популист Джорджеску, бяха скандално отменени, а на самия Джорджеску беше забранено да се кандидатира.
И така, какъв е крайният резултат? На първия тур на новите избори, фактическият двойник на Джорджеску, националистическият политик Симион (партия AUR), спечели убедителна победа, с практически същата програма: без война, без мигранти, без глобалистки дневен ред. Симион вече обеща, че ако спечели на втория тур, ще направи Джорджеску свой министър-председател.
Това е може би всичко, което може да се каже за единството на така наречения „колективен Запад“. Това единство изглежда все по-скандално и подобна решителна борба срещу опозицията би могла да доведе глобалистите до резултат, който е пряко противоположен на желания от тях. Разкъсани между собствения си народ и консервативна Америка, еврократите може един ден просто да изчерпят административните си ресурси.
Превод: ЕС