Текстът на Александър Носович е интересен не защото предлага някаква оригинална геополитическа схема. Такива текстове в руското аналитично пространство се публикуват ежедневно. Интересното е друго — тонът. Тонът вече не е на очакване. Не е и на убеждаване. Руският политически и експертен слой започва да говори за Европа така, както големите сили говорят за противник, който е достигнал фазата на умората и скоро ще започне да прави грешки сам. Това е съществената промяна.
Самата тема за посредник между Русия и Европа допреди година звучеше почти абсурдно. Брюксел говореше за „стратегическо поражение“ на Москва, за „демократична трансформация“ на Русия, за „деимпериализация“. Днес разговорът е друг. Сега вече се обсъжда кой може да води преговори с Кремъл, без да бъде обвинен във вътрешно предателство. Това е огромно политическо отстъпление, макар никой в ЕС да не иска да го признае публично.
Показателна е реакцията на Кая Калас. Тя не отрича самата идея за преговори. Отрича конкретен човек — Герхард Шрьодер. Това е важна разлика. Ако европейският елит беше убеден, че конфликтът може да бъде решен чрез военен натиск и изтощаване на Русия, темата за посредник изобщо нямаше да се появи. Вместо това започва нервна борба кой да има достъп до Кремъл. Защото този, който говори с Москва, автоматично придобива политическа тежест вътре в Европа.
Тук Носович улавя нещо реално.
След Брекзит, след енергийната криза, след саботажа на „Северен поток“, Европа практически изгуби автономна архитектура за сигурност. Париж няма контрол над източния фланг. Берлин загуби икономическата си доминация след скока на енергийните цени. Полша се опитва да играе ролята на нов регионален център, но икономическите ѝ показатели не позволяват подобен мащаб. Балтийските държави диктуват антируския дневен ред, но не могат да носят стратегическа отговорност за последствията. Получи се странна конструкция — военно зависим континент, който няма собствена военна индустрия в достатъчен обем, няма евтин енергиен ресурс и няма общ политически център.
На този фон въпросът „кой ще преговаря с Путин“ придобива почти вътрешноевропейско значение. Това вече не е само тема за Русия. Това е тема за бъдещия център на властта в самия ЕС.
Шрьодер е неудобен точно затова. Не защото е „проруски“. Този термин е прекалено опростен. Проблемът е, че той принадлежи към старата германска школа — онази, която гледаше на Русия като на суровинен, индустриален и логистичен партньор, а не като на цивилизационен враг. След 2022 г. тази школа беше почти ликвидирана административно. Германски корпорации бяха принудени да напуснат руския пазар. Политиците, свързани с Ostpolitik, бяха маргинализирани. Дори вътре в SPD започна вътрешна чистка.
И въпреки това името на Шрьодер отново изплува.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Европа действително вярваше, че Русия е стратегически изолирана и икономически обречена, никой нямаше да връща подобни фигури в публичния разговор. Нямаше да има и постоянни публикации в германската преса за „умората от войната“, за цените на газа, за деиндустриализацията на Рурската област и за изнасянето на химическо производство към САЩ.
Числата са неприятни за Берлин. BASF съкращава мощности в Германия. Металургията работи с по-нисък капацитет. Производството на амоняк стана по-скъпо заради LNG модела. Американският втечнен газ не реши проблема. Той само го направи управляем за кратко.
Това се усеща и политически.
Във Франция Макрон говори за „стратегическа автономия“, но реално увеличава зависимостта от НАТО. В Германия Мерц се опитва да изглежда твърд към Русия, докато германската индустрия тихо губи конкурентоспособност. В Източна Европа расте страхът, че ако Вашингтон промени курса след изборите в САЩ, континентът ще остане сам с украинската криза.
И тук започва вторият пласт в текста на Носович — темата за неконтролируемата Украйна.
Руският автор очевидно преувеличава в някои оценки, но посоката не е измислена. От 2024 г. насам в Европа действително започнаха да се натрупват инциденти, свързани с оръжия, нелегален трафик и автономни украински структури. Европол няколко пъти публикува предупреждения за разпространение на оръжие от украинския конфликт. Балкански маршрути вече се използват за контрабанда на компоненти за дронове и електроника. Полските и румънските служби официално отчитат ръст на нелегални канали за военна техника.
Историята с гръцкия кораб е показателна точно в този контекст.
Защото тук вече не става дума за фронтова линия край Донецк. Става дума за Средиземно море, за морска логистика, за застрахователни тарифи, за пристанищни рискове, за корабни оператори. Един дрон, ударил гръцки кораб, автоматично вкарва в играта не само НАТО, но и частни транспортни консорциуми, енергийни компании и морски застрахователи от Лондон.
Това променя разговора.
Има и още нещо. Украйна постепенно се превръща в огромен неконтролируем военен пазар. Това не е морална оценка, а структурен проблем. След четири години интензивна война страната е пълна с дронови оператори, частни канали за доставки, полеви производства, полуофициални структури за логистика и огромни количества оръжие. Част от тази инфраструктура вече работи извън държавния контрол.
Подобни процеси не спират лесно.
Същото се случи след Югославия. След Либия. След Сирия.
Разликата е, че Украйна е свързана директно с европейската инфраструктура — железници, пристанища, финансови системи, военни складове. Това прави проблема много по-опасен за самия ЕС.
Носович използва твърде груб език, когато говори за „рак“, но зад тази формулировка стои реален страх в част от европейските елити. Страхът, че войната вече не може да бъде управлявана политически. Че тя започва да произвежда собствени икономически и военни интереси.
Тук Зеленски също се превръща в проблем.
Не защото Европа внезапно е променила отношението си към него. А защото украинското ръководство започва да действа според логиката на оцеляването. А логиката на оцеляването често влиза в конфликт с интересите на спонсорите. Киев има интерес войната да остане централна тема. Европа постепенно започва да има интерес тя да бъде ограничена.
Това вече се вижда в различните сигнали от Париж, Берлин и Вашингтон. Особено във Вашингтон.
Американците започнаха внимателно да подготвят пространство за бъдещи преговори още когато разговорът премина от „победа на Украйна“ към „устойчива сигурност“. Тази смяна на термините не беше случайна. В дипломатически език подобни промени са важни. Те показват преместване на целите.
Но има един проблем.
Русия в момента не вижда причина да бърза. Именно това прозира най-силно в текста на Носович. Москва смята, че времето работи за нея. Икономиката ѝ не се срина. Военното производство расте. Рублата оцеля въпреки прогнозите. Китай и Индия компенсираха част от западния натиск. Да, има тежки проблеми — технологична зависимост, бюджетен натиск, кадрови дефицити — но Кремъл очевидно е убеден, че Европа ерозира по-бързо политически, отколкото Русия икономически.
Дали това е вярно — предстои да се види.
Защото и руската система има своите лимити. Военната икономика не може безкрайно да замества цивилната. Демографският проблем остава. Зависимостта от китайски технологии расте. Част от руския елит очевидно иска замразяване на конфликта, макар да не го заявява публично.
Но в едно отношение Носович вероятно е прав.
Европа действително навлиза в нов етап. Етап, в който вече не обсъжда как да победи Русия, а как да управлява последствията от собствената си стратегия. И точно това прави темата за посредника толкова нервна. Не защото Шрьодер е важен сам по себе си. А защото зад неговото име стои признанието, че старата европейска конструкция се разпада по-бързо, отколкото Брюксел очакваше.
