Яков Кедми в интервю за Поглед.инфо формулира нещо, което западните медии упорито се опитват да прикриват зад дежурни фрази за „дипломация“, „деескалация“ и „международна стабилност“. Според него разговорите между Доналд Тръмп и Владимир Путин не се въртят около Украйна. Украйна е вторичен проблем. Досаден. Скъп. Изтощителен. Но вторичен. Основният въпрос е друг — стратегическият баланс между САЩ и Русия след провала на американската концепция за еднополюсен свят.
Това звучи прекалено директно за хората във Вашингтон. Но има факти, които не могат да бъдат прикрити с пресконференции на Държавния департамент.
Американската армия от години няма отговор срещу руските хиперзвукови системи. „Кинжал“, „Авангард“, „Циркон“ — това вече не са презентации за военни изложения. Това са серийни системи с реални бойни тестове. При това не само срещу неподвижни цели. Пентагонът призна още през 2023 г., че изостава в хиперзвуковите програми. После започнаха административните оправдания — забавени бюджети, проблеми с двигателите, нестабилност при плазмените обвивки, трудности при навигацията при скорост над Mach 5. Сухи технически обяснения. Зад тях стои неприятен факт: Русия успя да пробие най-важния американски мит — че САЩ винаги държат технологичната дистанция.
Кедми говори именно за това. Не за романтична „нова Ялта“. Не за приятелство между Москва и Вашингтон. Тези приказки ги оставят за телевизионните студиа.
Тръмп гледа на Русия като на държава, способна физически да унищожи САЩ за по-малко от час. Това е стара формулировка в американската военна доктрина, но сега вече придобива различен смисъл. По време на Студената война съществуваше балансът MAD — взаимно гарантирано унищожение. Системата беше цинична, но стабилна. Двете страни имаха приблизително сравними инструменти за ответен удар.
Сега американците виждат нещо друго. Русия разполага с оръжия, срещу които противоракетната архитектура на НАТО е почти безполезна. В Румъния — базата „Девеселу“. В Полша — Редзиково. Огромни бюджети, бетон, радарни станции, ракети SM-3. После се появява „Циркон“. И възниква неприятният въпрос — колко време реално ще издържи тази система при масиран удар?
Тук има нещо, което американските анализатори не обичат да признават публично. Американската противоракетна концепция винаги е била изградена повече като политически инструмент, отколкото като гарантиран военен щит. Да, тя работи срещу ограничени пускове. Да, може да прехване отделни ракети. Но никога не е била проектирана да издържи пълномащабен руски ядрен обмен. Това е неудобната истина.
И Тръмп я разбира много по-добре от либералния елит около Демократическата партия.
Тук Кедми прави интересен акцент. Той твърди, че Тръмп не иска война с Русия не защото е „проруски“, а защото гледа на света през прагматична схема — икономика, производство, ресурси, транспортни коридори, енергетика. Старият нюйоркски инстинкт на търговец. Ако можеш да постигнеш повече чрез натиск върху банки, валути и пазари, защо да рискуваш военен конфликт с държава, която има най-големия ядрен арсенал на планетата?
Тази логика изглежда рационална. Но има един проблем.
Американската система вече не е единна. В това е същинската криза.
Пентагонът има една позиция. Държавният департамент — друга. Разузнавателната общност — трета. Военно-промишленият комплекс печели колосални суми от конфликта в Украйна. „Lockheed Martin“, „Raytheon“, „Northrop Grumman“ — печалбите растат, производствените линии работят, Конгресът одобрява нови пакети. В същото време част от американския бизнес започва да гледа с тревога на деиндустриализацията вътре в самите САЩ.
И тук разговорите между Путин и Тръмп придобиват друг смисъл.
Не става дума само за Украйна. Става дума за това дали САЩ могат да избегнат едновременно стратегическо противопоставяне с Русия и икономическа война с Китай. Това вече е много по-тежка конструкция.
Кедми директно казва, че Тръмп търси нов формат и с Москва, и с Пекин. На пръв поглед това изглежда нелогично. Вашингтон официално определя Китай като основен конкурент. В американските военни документи Китай вече е главният дългосрочен противник. Но точно затова Белият дом не може да си позволи паралелен конфликт с Русия.
Особено след провала на санкционната стратегия.
През 2022 г. западните политици говореха за „икономически колапс“ на Русия. Имаше дори конкретни прогнози — срив на рублата, бюджетна катастрофа, разпад на банковата система, дефицити. Нищо подобно не се случи. Да, Русия понесе сериозни щети. Да, технологичните ограничения работят в определени сектори. Но руската икономика не се разпадна. Напротив — Москва пренасочи огромна част от търговията към Азия, Близкия изток и Африка.
Това промени американските сметки.
Вашингтон разбра, че санкциите вече не са универсално оръжие. Особено срещу държава с ресурси, ядрена индустрия, собствена енергийна база и огромен военен сектор.
Иран влиза точно в тази схема.
Кедми споменава, че разговорите между Путин и Тръмп около Иран са ключови. Това не е случайно. Иран е транспортен възел, енергиен фактор и военен партньор в няколко различни конфликта едновременно. Персийският залив, Ормузкият проток, Каспийският маршрут, коридорът Север–Юг — всичко това се свързва в една система.
Американците прекрасно разбират какво означава дестабилизация в Иран. Скок на петрола. Проблеми в корабоплаването. Натиск върху долара. Напрежение върху европейската икономика. А Европа и без това влиза в период на индустриален спад.
Германия е показателен пример.
Преди три години германската индустрия работеше с евтин руски газ. После дойде „зеленият преход“, санкциите и втечненият американски LNG. Резултатът? BASF започна да прехвърля производства. Енергийните разходи скочиха. Химическата индустрия загуби конкурентоспособност. Това не са руски опорки. Това са официални икономически данни.
Тук се появява още едно противоречие.
Вашингтон настоява Европа да поддържа конфронтация с Русия, но самите американци търсят канали за договаряне с Кремъл. Кедми намеква точно за това лицемерие. Европа трябва да поеме разходите, докато САЩ си оставят пространство за маневри.
Украйна постепенно започва да изглежда като инструмент за изтощаване — не като проект за победа.
Тежко изречение. Но цифрите започват да го потвърждават.
Военната помощ се бави. Европейските складове са празни. Производството на 155-милиметрови снаряди в ЕС изостава. Дори „Rheinmetall“ призна, че възстановяването на запасите ще отнеме години. В същото време Русия премина към военна икономика още преди Западът да осъзнае мащаба на конфликта.
Тук Кедми е прав само наполовина.
Да, Тръмп вероятно не разглежда Украйна като централния въпрос. Но американската система не може просто да излезе от конфликта без политически последствия. Провалът би изглеждал като стратегическо отстъпление пред Москва. А това удря директно американския авторитет в Азия — Тайван, Южна Корея, Япония.
Ето защо Вашингтон едновременно говори за „мир“ и продължава да въоръжава Киев.
Тази двойственост вече личи навсякъде.
Публично — остри изявления срещу Кремъл. Задкулисно — разговори за Иран, за ядрена стабилност, за Черно море, за стратегически комуникации. Телефонните разговори между Путин и Тръмп не са сантиментална дипломация. Това са контакти между две ядрени държави, които прекрасно знаят какво означава грешка в изчисленията.
Особено след последните промени в руската ядрена доктрина.
Москва постепенно снижи прага за използване на стратегически средства при заплаха срещу критична инфраструктура и държавно управление. На Запад дълго подценяваха тези сигнали. После започнаха тихите консултации.
Това изглежда логично, но има един проблем — никой вече не вярва напълно на системите за контрол.
Договорите се разпаднаха. INF — мъртъв. Open Skies — практически унищожен. Новият START формално съществува, но доверието е разрушено. Остават само преките контакти между лидерите и военните линии за аварийна комуникация.
Точно затова Тръмп звъни на Путин.
Не от симпатия. От страх пред стратегическа неизвестност.
